Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Вътрешно разследване

Преводач: Ана Пипева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-230-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6015

История

  1. — Добавяне

5

Нийл смяташе, че Дж. Тайлър е Джанет Тайлър. Тя за кратко бе работила за Пол Морели, когато той бил кмет на Ню Йорк, което Нийл бе открил, преравяйки данъчните декларации, осигурени на служителите в общината за 1999 г. М. Давънпорт бе Марша Давънпорт, декоратор, която очевидно бе помагала на семейство Морели с обзавеждането на дома им в Джорджтаун, когато Морели се преместил във Вашингтон, за да започне първия си мандат в Сената. Досието на Нийл за Давънпорт съдържаше копие от чек, подписан от съпругата на Пол Морели, и хонорарна сметка, отмъкната от домашния компютър на Давънпорт, която показваше, че е получила от семейство Морели триста шейсет и пет долара за услугите си.

Но това беше всичко. За нито една от жените нямаше статии от вестници или полицейски доклади, или каквито и да било други публично достъпни документи, които да обяснят защо фигурираха в списъка на Тери Финли.

Тъй като Давънпорт живееше във Вашингтон, а Тайлър в Ню Йорк, Демарко реши да започне с Давънпорт. Тя беше на трийсет и шест години, с един краткотраен брак, но в момента беше разведена. Нямаше деца и живееше в апартамент на Кънектикът авеню, недалеч от Националната зоологическа градина. Ипотеката на апартамента й държеше национална банка „Ригс“, кредитният й рейтинг беше отличен и според данъчната й декларация миналата година беше изкарала седемдесет и две хиляди долара.

Понятието за неприкосновеност на личните данни се изпаряваше, когато хора като Нийл включеха компютрите си.

Жената, която отвори вратата, беше доста привлекателна по мнение на Демарко. Руса коса, големи топли кафяви очи и леко изразена заешка захапка, която Демарко смяташе за дяволски сексапилна. Беше дребничка, не повече от метър и шейсет висока, но със сочна фигура: сравнително големи гърди, тънка талия и добре закръглено задниче. Беше облечена с бяла блуза и дънки и беше боса — едно от предимствата да работиш от дома си. На темето й се мъдреха очила за четене, а в едната си ръка държеше парче плат, някаква мостра, както предположи Демарко.

— Госпожо Давънпорт, името ми е Джо Демарко, работя за Конгреса. Ще ми отделите ли няколко минути?

— Съжалявам — каза тя, — но в момента съм много заета. Така че ако провеждате някаква анкета…

— Не, госпожо. Исках да поговоря с вас за сенатор Морели.

При споменаването на Морели Давънпорт рязко си пое въздух, стисна устни и сексапилната й захапка изчезна. Демарко не успя веднага да определи изражението на жената. Страх? Притеснение? Може би гняв. Каквито и емоции да изпитваше, скъпи спомени за Морели не бяха сред тях.

— За какво става въпрос? — попита Давънпорт. Мачкаше парчето плат, но може би несъзнателно.

— Мога ли да вляза? — попита Демарко.

— Не. И искам да знам защо сте дошли.

Сложен въпрос. Демарко нямаше намерение да й казва, че е открил името й върху салфетка в портфейла на мъртвец.

— Интересува ме работата ви като служител на сенатор Морели.

— Защо?

— Не мога да ви кажа. Това е правителствен въпрос, свързан с текущо разследване.

За момент Демарко си помисли, че Давънпорт ще откаже да говори, но тя го изненада:

— Никога не съм работила за сенатора. Работих за съпругата му, но й дадох консултации само два пъти. — За секунда се поколеба, после добави: — Нещата просто не се получиха.

— Какво значи това?

— Значи, че не хареса дизайнерските ми идеи. А сега трябва да вървя — каза Давънпорт и затвори вратата.

 

 

Демарко пристигна в кафене „Старбъкс“ на Пенсилвания авеню точно в два часа следобед и си отдъхна, когато лимузината на председателя се появи само пет минути по-късно. Не беше необичайно явление Махоуни да го накара да чака четирийсет минути — или изобщо да забрави за срещата.

Беше се обадил на шефа си веднага след посещението при Марша Давънпорт и го беше убедил да се видят, преди да напусне града. Махоуни щеше да заминава за Сан Франциско, за да изнесе лекция на някакво събрание, което значеше, че ще поднесе импровизирана двайсетминутна реч, ще прибере десет хиляди долара и през останалото си време в Калифорния ще обиколи винарските изби в долината Напа. А и като че ли нямаше да обикаля сам. Когато шофьорът на председателя отвори задната врата на лимузината, на Демарко за секунда му се мярна красив крак, обгърнат в черен чорап.

Демарко беше решил, че е крайно време да се посъветва с Махоуни. Връзката между Тери Финли и Пол Морели го притесняваше. Морели беше не само фигура от политическата стратосфера, но и член на партията на Махоуни. Ето защо Демарко сметна за благоразумно да информира Махоуни какво е научил, преди да продължи нататък.

Махоуни спокойно се приближи до масата, където чакаше Демарко. Той беше седнал отвън, защото знаеше, че Махоуни ще иска да пуши и ще мрънка, ако се появи пречка. Махоуни тежко седна на стола и се пресегна, за да вземе една от двете картонени чаши кафе, които Демарко беше поръчал. Отпи от кафето, намръщи се на вкуса и после бръкна в джоба си за плоското шишенце, онова, сребърното, украсено с емблемата на морската пехота. Същата емблема беше татуирана на дясната му ръка, а когато разговаряше с ветерани, ръкавите му винаги бяха навити. Той премлясна, доволен от вкуса на алкохолното си кафе, и хвърли въпросителен поглед на Демарко.

— Дик Финли смята, че синът му може би е бил убит.

Ако не започнеш разговора с нещо интригуващо, бързо губиш интереса на Махоуни. Демарко му разказа за салфетката, намерена в портфейла на Тери, и за всички останали подозрения на Дик Финли относно смъртта на сина му.

Когато стигна до наученото от Нийл за тримата господа от списъка на репортера, Махоуни погледна часовника си, след това лимузината и после каза нещо, което изуми Демарко.

— По дяволите, тия работи всеки ги знае. Преди да изберат Морели в Сената, излезе една статия в „Таймс“, или пък беше в някое от ония префърцунени нюйоркски списания. Все тая, пишеше как Морели бил толкова голям късметлия, че трябвало да си купува билети за лотарията, вместо да работи.

— Може би не е било просто късмет.

— Единият се набутва в катастрофа; другия го хващат със секретарката; а третия го спипват с малолетно момче. Знаеш я старата поговорка, синко: никога не отдавай на злоба това, което може да бъде обяснено с тъпотия.

— Имате право — отвърна Демарко, но в същото време се ядоса, че Нийл беше премълчал факта, че всичко, което бе представил като резултат от задълбочено проучване, е било написано в някакво списание. — Смятате, че трябва да зарежа тази история ли? — попита той. — Мога да продължа да се ровя, да говоря с някои от тези хора, да отида до Ню Йорк и да се срещна с другата жена, но…

— Не, ще ти кажа какво ще направиш. Искам да отидеш да се видиш с Пол Морели.

— Шегувате се — сепна се Демарко.

— Не. Може и да съм длъжник на Дик Финли — беше ми от голяма помощ, когато пристигнах в града, — но мой дълг към страната ни е да разкрия истината пред Пол за това какво става. — Махоуни допи кафето си. — Морели е най-доброто, което се е случвало на партията след Рузвелт — или мен — и той ще е следващият президент на САЩ. Добър човек е — може би дори страхотен — и заслужава да знае, че някакъв репортер се е опитвал да го натопи. И ако Тери Финли наистина е бил убит, в което се съмнявам, заслужава да знае и това. Искам да говориш с него и да му кажеш какво си научил. Ще му се обадя да те приеме. А сега имам да гоня самолет.