Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

55

Бренда трябваше да изчака Сам Мърфи да си тръгне и да хване сенатора точно на излизане от кабинета. Демарко я беше инструктирал, че е изключително важно да се засекат в коридора, не в кабинета му. Трябваше да му каже, че е изпуснала приятелката си, която я вози обикновено, и да го попита дали би я закарал до метростанцията на Юниън Стейшън, която беше само на няколко пресечки от Ръсъл Билдинг. Демарко беше убеден, че Морели ще предложи да я закара до тях. Не му харесваше да я оставя сама в една кола с Морели, но тя беше с подслушвател, а и той самият щеше да бъде точно зад тях в бусчето.

В седем и половина Демарко чу гласа на Бренда в слушалките си:

— А, сенаторе, не знаех, че сте още тук. Тъкмо идвах да си поръчам такси.

По дяволите, Бренда, не импровизирай. Демарко се уплаши да не би Морели да я вкара в офиса си, за да ползва телефона. Дори по-лошо, да не би да я остави да си поръча такси.

— Какво правиш още тук толкова късно, скъпа? — попита Морели.

Скъпа? Май Сам Мърфи си беше свършил работата.

— Ами нали знаете — смутено рече Бренда, — още съм нова, понякога оставам до по-късно, за да смогна.

— Къде живееш?

— Близо до спирката „Истърн Маркет“. По принцип някое от другите момичета ме кара до нас, но днес всички си тръгнаха рано. Щях да ходя пеша — не е толкова далеч, — но като излязох навън, ме хвана страх. Не ми е приятно да се разхождам самичка толкова късно, така че се върнах да си повикам такси.

Дълга пауза, после отново гласът на Морели.

— Ела. Ще те закарам.

— О, не. Не искам да ви се натрапвам, сенаторе.

Не протестирай прекалено много, Бренда.

— Скъпа, никакъв проблем не е. Хайде да вървим.

По пътя към апартамента на Бренда Морели беше идеалният джентълмен. На всичко отгоре той едва проговори, освен за да пита за маршрута, което накара Демарко да се притесни да не би Сам Мърфи да не е успял да го накара да изпие достатъчно.

Арни Бърг, фотографът, и Гари Паркър, полицаят, бяха в бусчето заедно с Демарко. Те обаче не чуваха Бренда и сенатора, защото само Демарко имаше слушалки. На този етап нито Арни, нито Гари знаеха с кого предстои да се срещнат.

Когато стигнаха до апартамента, Бренда предложи:

— Сенаторе, бихте ли искали да се качите за едно кафе? Нека не ви прозвучи неучтиво, но нямаше как да не забележа, че сте пили. Ще се чувствам ужасно, ако полицията вземе, че ви спре по пътя към вас.

Морели не отговори веднага, тишината се проточи и Демарко замърмори под нос: „Хайде, копеле, хайде.“

— Да, чаша кафе май е добра идея — най-сетне каза Морели.

 

 

— Заемете позиции — нареди Демарко на малкия си екип. — Арни, когато Гари ти каже да му дадеш камерата, ще му я дадеш. Гари, ако Арни не ти даде камерата, когато му я поискаш, фрасни го с палката.

— Ей! — обади се Арни.

— Говоря сериозно — натърти Демарко. — Ако не дадеш на Гари камерата, ако хукнеш нанякъде с нея, ще те намеря и ще те убия.

Демарко не би го убил, но изглеждаше като човек, който би го направил. Арни преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Ще направя каквото сме се разбрали, не е нужно да ме заплашваш. Но искам да знам кои са тези хора.

— Съвсем скоро ще разбереш. А сега всички на позиция.

Арни и младият полицай слязоха от бусчето. Арни се промъкна до предния прозорец на апартамента на Бренда, промуши се зад някакви храсти и насочи камерата към вътрешността на апартамента. Полицаят застана на тротоара пред сградата.

В слушалките Демарко чу гласа на Бренда.

— Чай или кафе, сенаторе?

— Ти си наистина едно прекрасно момиченце, Бренда — каза сенаторът.

От думата „момиченце“ Демарко изтръпна.

— Благодаря ви сенаторе, но какво ще пиете? — От тона на Бренда стана ясно, че по никакъв начин не се опитва да окуражи Морели.

— Сама ли живееш? — попита Морели.

— Да.

— Имаш ли си приятел?

— Не, тъкмо се преместих тук. Ето, имам един много хубав чай, „Дарджилинг“. Какво ще кажете?

— Сигурно ти е много самотно, малко създание като теб, и да няма кой да те гушне. А и съм те виждал как ме гледаш в офиса.

Шлифованата изисканост, която обичайно струеше от Морели, беше изчезнала безследно. Пияните моряци подхождаха към проститутките с по-голям финес. Промяната, причинена от няколко питиета, беше направо поразителна.

— Да, знам какво искаш — заяви Морели и за няколко секунди никой от двамата не проговори.

После се чу Бренда:

— Сенаторе! Какво правите?

Демарко провери дали Арни и Гари са по местата си. Арни още снимаше; ченгето стоеше на тротоара.

— Сенаторе, престанете — възпротиви се Бренда.

Думите й бяха приглушени и следващото, което се чу, беше трясък като от съборена лампа и Бренда изпищя:

— Престани, копеле такова! — В гласа й имаше нотка на истерия, тя вече не играеше роля.

Демарко извика на ченгето:

— Давай, Гари!

Както му беше наредено, Гари извика на Арни:

— Ей! Ти с камерата! Какво, по дяволите, правиш?

На свой ред Арни отговори:

— Едно момиче го изнасилват!

Гари изтича до апартамента на Бренда и със замах отвори вратата. Бренда беше инструктирана да я остави отключена. Арни последва Гари вътре, а камерата продължаваше да записва.

Десет минути по-късно Арни и Гари се появиха с Морели.

Демарко чуваше в далечината приближаващите се сирени.

Ръцете на Морели бяха закопчани с белезници на гърба му, а Гари го държеше над лакътя. Арни вече не снимаше с камерата; Гари я беше конфискувал като улика. Арни сега държеше фотоапарат със светкавица и снимаше с бясна скорост.

Пол Морели изглеждаше като в шок, със стъклен поглед и леко увиснала челюст. Косата му беше разрошена, половината му риза висеше навън, а коланът му беше разкопчан. Снимката, която щеше да се озове на първата страница на всеки вестник в страната — с авторско право на Арни Бърг, — щеше да е класика. Демарко гледаше как светкавицата проблясва като цветомузика в дискотека и отново и отново запечатва замаяното лице на Морели.

В този момент пред сградата спря патрулка и двама униформени полицаи слязоха от нея. Гари придружи Морели до колата и го сложи да седне на задната седалка. После помоли двамата полицаи да влязат в апартамента, да заградят местопрестъплението и да доведат жертвата. Когато двете ченгета влязоха в сградата, Гари отиде до бусчето и даде на Демарко камерата, с която беше снимал Арни.

Пет минути по-късно един от полицаите изведе Бренда. Тя здраво стискаше реверите на шлифера, с който се беше загърнала, все едно криеше разкъсаните си дрехи. Фотоапаратът на Арни засне сълзите по лицето й. Бренда дори успя да изрече няколко думи пред малката си публика:

— Беше ужасно. Той се държа като някакво животно.

И „Оскар“ печели…

Бренда и полицаят постояха няколко минути пред сградата, докато не пристигна втора патрулка, в която настаниха Бренда. След десет минути и двете полицейски коли напуснаха местопрестъплението — Морели в едната кола, Бренда в другата. Синьо-червените светлини проблясваха, но сирените бяха изключени.

 

 

Ема излезе от колата и влезе в сградата с апартамента на Бренда. Отключи вратата и се промуши под жълтата полицейска лента. След десет минути излезе с четирите камери, които Боби Прентис беше монтирал, и се присъедини към Демарко в подслушвателното бусче.

Изгледаха записа от камерата на Арни и го сравниха с кадрите от другите камери. Скритите камери в апартамента имаха за цел да осигурят поне един ясен запис как Морели напада Бренда. Повторение на операцията не се предвиждаше — не можеха да се надяват, че Арни ще успее да заснеме всичко.

Ема и Демарко гледаха как Морели притисна Бренда към една стена. Това се случи точно след като той каза: „Да, знам какво искаш.“ Бренда сложи ръцете си на гърдите на Морели и се опита да го отблъсне, а камерата беше безпристрастен свидетел на съпротивата й. Демарко потръпна, когато Морели стисна с две ръце лицето на Бренда като менгеме и притисна устните си към нейните, докато тя се мъчеше да му се изплъзне. Успя да каже: „Сенаторе, престанете“, но Морели продължи да я целува и в същото време несръчно дърпаше блузата й. В крайна сметка бутна съпротивляващото се момиче на земята, при което събори една лампа; сцената, записана от една от камерите, бе идеална: виждаше се не само как Морели опипва Бренда като някакъв побъркан неудържим сатир, но и изражението на погнуса върху нейното лице.

Демарко беше предупредил Бренда какво да очаква и тя не би трябвало да е изненадана от действията на Морели, но очевидно беше стресната. И тя се чувстваше така, както и Демарко в началото: неспособна да повярва, че Пол Морели не е съвършеният рицар с бляскави доспехи.

След като събори Бренда на земята, Морели се надвеси над нея; лицето й се сгърчи от болка, когато коленете му приковаха ръцете й към пода. Обездвижил ръцете й, той започна да вдига полата й с една ръка, докато с другата се мъчеше да разкопчае колана си. Точно тогава Бренда изпищя: „Престани, копеле такова!“

До този момент Бренда може би играеше ролята. Беше се преструвала на срамежлива секретарка в кабинета на Морели в продължение на две седмици и когато го покани на кафе, все още играеше героинята си. Но когато Морели я повали на земята и започна да дърпа бельото й, Демарко видя страха в очите й и разбра, че вече всичко беше наистина. Точно преди Гари да стигне до Морели и да го издърпа, на записа се чу гласът на Морели: „Хайде, кучко малка. Знам, че това искаш.“

Ема и Демарко най-накрая избраха записа, който показваше нападението най-добре. Ема извади касетата и я сложи в камерата на Арни. Сега оставаше само да върнат камерата на Гари, за да бъде използвана като доказателство.

 

 

Бяха изминали четирийсет минути, откакто полицаите вкараха Пол Морели в полицейския участък. Гари беше инструктиран да не бърза с разпита и да не споменава видеокамерата, която бе взел от Арни. Ема отиде в участъка, като се престори на адвокат, който чака клиент. Гари трябваше периодично да се появява на рецепцията и когато видя Ема, тя му даде камерата на Арни, вече със записа, който бяха избрали с Демарко. След това Гари предаде камерата за доказателство.

Междувременно Демарко се обади на Реджи Хармън. Разбуди го от обичайния му алкохолен унес и му каза да дойде в участъка за репортажа на живота си.

Според историята на Реджи, която излезе на първа страница на „Уошингтън Поуст“ на следващата сутрин, един фотограф на име Арни Бърг, който продавал снимки на таблоидите, случайно видял сенатор Пол Морели да напуска Ръсъл Билдинг с красива блондинка. И така, папаракът последвал двойката. Дотук нищо изненадващо. Сенаторът и блондинката влезли в сградата, Арни ги проследил с малката си камера и надникнал през прозореца на апартамента, надявайки се да ги хване да вършат разни палави неща. Когато Морели нападнал Бренда, Арни, естествено, продължил да снима, но за късмет на Бренда един млад полицай, Гари Паркър, който живеел в същата сграда, се прибирал от работа. Полицай Паркър видял Арни да наднича в прозореца на Бренда, при което Арни му казал какво се случва в апартамента.

След това Гари Паркър просто си свършил работата.