Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Вътрешно разследване

Преводач: Ана Пипева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-230-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6015

История

  1. — Добавяне

69

Пол Морели тъкмо идваше в съзнание, когато Еди и брат му го извадиха от багажника на колата.

Еди направо го беше смазал. Всичките му ребра бяха изпотрошени, а бъбреците — ужасно натъртени. Нямаше да се изненада, ако и далакът му беше разкъсан. Всеки път, когато старецът зададеше някакъв въпрос и Морели се поколебаеше, Еди го удряше. Удряше с юмрук като топуз, който се блъскаше в тялото му. И накрая си призна всяка една лъжа. Призна си всичко.

Проснаха го по гръб на някакъв влажен бетонен под. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а върху устата му имаше лепенка. Очите му огледаха сградата, някаква кръгла бетонна постройка. Помисли, че може би е зърнен силоз, и ясно си представи как тонове пшеница се изсипват върху него, смачкват го, задушават го.

Тогава чу нещо зад гърба си, стържене на метал в метал, като ръждиви панти, които някой се мъчи да отвори. Еди и брат му, двама мъже с телосложението на бикове, пръхтяха от напрежението. Колкото и да беше уплашен, страхът му нарасна още повече, защото не виждаше какво правят те.

Еди изведнъж се появи в полезрението му. Наведе се, хвана го за глезена и с една ръка го извлачи по бетонния под. Завъртя го по корем и преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете му. Слава богу! Ако махнеше и лепенката, оставаше макар и нищожен шанс да бъде разубеден. Но преди да стигне до лепенката, Еди сложи крак на рамото му, ритна го и той усети, че лети.

Не падна от много високо, може би около два метра. Приземи се по гръб, въздухът излетя от дробовете му, вълни от болка започнаха да преминават по цялото му тяло. Близо минута лежа със затворени очи, опитвайки се да не губи съзнание. Зачуди се дали не му е счупен гръбнакът, дали някое от строшените ребра не е пробило белия му дроб. Най-накрая отвори очи и погледна нагоре.

Калвети стоеше на ръба на отвора, през който го бяха хвърлили. Нисък, крехък белокос старец, който в момента изглеждаше толкова стар и ужасяващ, колкото самата смърт. Той просто си стоеше там, гледаше Морели и го изучаваше с безизразно лице. По него нямаше нищо: никаква ярост, никакво разкаяние и определено никаква жал.

Морели се пресегна, за да изчопли лепенката от устата си и да може да говори с Калвети. Толкова истерично започна да я дере, че ноктите му издълбаха резки по едната му буза.

— Доминик! — изкрещя той, когато най-накрая успя да свали лепенката.

След това, опитвайки се отчаяно да удържи страха си, той понижи глас и каза възможно най-спокойно:

— Не го прави. Моля те. Все още мога да стана президент. Все още мога да сбъдна мечтата ни.

Калвети поклати глава — веднъж, бавно, от едната страна до другата, — след което се обърна и кимна на Еди.

Морели гледаше с ужас как Еди и брат му започнаха да спускат една тежка бетонна врата. Вратата беше на масивни панти и беше дебела поне десет сантиметра. Морели се опита да се изправи, но с всичките си наранявания беше прекалено бавен. Докато се надигне на колене, Еди и брат му вече бяха спуснали вратата и го бяха затворили в пространството долу. Последното, което Пол Морели видя, преди вратата да се затвори, бяха черните очи на Доминик Калвети, които безмълвно го пратиха в ада.

Морели вдигна ръце. Беше достатъчно висок, за да докосне вратата. Опита се да я повдигне, но знаеше, че дори и да не беше ранен, пак нямаше да успее да я помръдне. Тогава чу как нещо изтрака, все едно се беше задействал някакъв механизъм, който заключи вратата.

Той се срина на пода. Прехапа кокалчетата на дясната си ръка, за да не се разпищи, за да застави мозъка си да мисли.

Беше в пълен мрак, но докато вратата още бе отворена, той бе успял да добие бегла представа за мястото, на което се намираше. Знаеше, че са го хвърлили под сграда, може би празен зърнен силоз. Но точно тогава осъзна, че не е силоз. Чуваше някъде отгоре как някаква течност се плиска по пода. Много течност, като че ли я изпомпваха в сградата през няколко дебели тръби. Тогава осъзна, че се намира в резервоар, който обикновено беше пълен с вода или с някаква друга течност и когато се напълнеше догоре, вратата над главата му щеше да стане невидима.

Паниката отново започна да го завладява, за пореден път той я удържа и потисна страха си. Мисли, каза си той. Успокой се и мисли. Защо Калвети просто не го беше застрелял и не го беше заровил в гората близо до хижата? Защо си беше направил труда да го докара тук? А и Еди дори веднъж не го удари по лицето. Беше смазал тялото му, но лицето му дори не докосна, а това трябваше да значи, че Калвети не е искал да му разваля визията. Да, така трябва да беше. Калвети щеше да го остави тук за известно време, убеден, че така ще го сплаши, за да не дръзне никога повече да го предава или да го лъже. Не би захвърлил всичките им години труд, не и заради една дъщеря, която никога не беше обичал, и заради една внучка, която беше само малка част от живота му. Да, фактът, че Доминик не го беше убил, означаваше, че все още има надежда.

Пребърка джобовете си. Бяха празни. Не, чакай. Усети нещо. Беше малка запалка еднодневка. Тя пък от къде се беше взела? Той не пушеше, а в хижата беше ползвал кибрит, за да пали камината. Щракна запалката, вдигна я над главата си и се огледа. Бетонните стени бяха абсолютно голи, не виждаше никакъв отвор или изход, но тъкмо когато запалката опари палеца му, той зърна нещо в сенките отдясно. Изпълзя на колене и отново щракна запалката.

О, господи! Беше скелет. И беше там от много дълго време. По костите нямаше месо, нито коса, само няколко раздърпани парчета плат и кожа. Тогава забеляза, точно когато пламъкът отново започна да пари, че до дясната ръка на скелета имаше нещо.

Нетърпеливо изчака запалката да се поохлади и отново завъртя колелцето с палец. Предметът, който беше видял до ръката на скелета, беше ръждясала нокторезачка, от която стърчеше малката пиличка за нокти. Какво беше правил този човек с пиличката? Дали беше намерил изход?

Отново остави пламъка да изгасне и пое няколко бързи плитки глътки въздух. Заповяда си да не се паникьосва. Още веднъж щракна запалката, за да види какво е правил човекът с пиличката за нокти, и тогава извика от ужас.

Не спря, докато не го заболя гърлото. Призоваваше Калвети да го пусне. Призоваваше Господ да го спаси. Но докато виковете му още кънтяха из помещението, той вече знаеше, че вероятността Калвети да се върне и да го освободи са по-малки от вероятността самият Господ да се пресегне и да отвори вратата над главата му.

Сега разбра защо Калвети не го беше убил. Знаеше и защо Калвети е сложил запалката в джоба му. Калвети искаше той да умре бавно и мъчително — и докато умира, да знае, че няма да дойде спасение в последната минута, че никой няма да го открие и да му помогне. Доминик Калвети искаше той да изстрада една бавна, ужасна смърт, знаейки — с абсолютна сигурност, — че няма надежда.

Знаеше всичко това, защото в бетонната стена над скелета бяха издраскани думите:

Д Калвети

ме уби

Дж Хофа