Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Двойни игри

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

ISBN: 978-954-769-179-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5905

История

  1. — Добавяне

8

Демарко прецени, че най-сигурният начин да бъде приет от министъра на вътрешната сигурност бе да стане в пет без петнайсет и да заеме позиция пред министерството най-късно в пет и половина.

По принцип не обичаше да става рано. Ако се наложеше да отвори очи преди седем сутринта — независимо кога си е легнал, — той го правеше с неприятното усещане, че главата му е натъпкана със слама. Мозъкът му не работеше, пръстите му не успяваха да закопчаят ризата, налагаше се да търси всички вещи от първа необходимост — портфейл, ключове, часовник. А при всяка мисъл за храна стомахът му се свиваше на топка.

Но въпреки всичко стана рано, защото беше наясно, че министърът на вътрешната сигурност генерал Андрю Банкс се появява на работното си място изключително рано — обикновено още преди шест сутринта. А след този час достъпът до него ставаше напълно невъзможен заради плътно запълнената му дневна програма. Знаеше и друго: генерал Банкс нямаше да го приеме без намесата на Махоуни, но председателят му даде да разбере, че не желае да се обвързва с мисията на Демарко.

И така, той подкара колата си към ведомството на Банкс, където с цената на доста усилия успя да убеди охраната, че се явява като специален пратеник на Конгреса. За целта показа пропуска си за Капитолия, а поведението му беше скромно и смирено — като на обикновен емисар. В ръката си държеше жълт плик, върху който бяха изписани магическите думи „Лично за генерал Банкс“, като „лично“ беше подчертано с две дебели линии. Охраната го прекара през металните детектори, преснима личните му документи и едва след тези процедури му позволи да чака пред кабинета на Банкс.

Генералът се появи в коридора точно в шест без четвърт. От походката и изражението на лицето му личеше, че изгаря от нетърпение да се залови за работа, което в неговия случай означаваше поредното сритване на задници. Косата му беше подстригана късо, на върха на масивния му нос бяха кацнали очила с телени рамки, зад които надничаха враждебни сиви очи. Беше висок и строен, със стегнат и плосък корем, въпреки че беше надхвърлил шейсет. Демарко подозираше, че този маниак все още става посред нощ, за да изпълнява мазохистични упражнения, с които беше свикнал още като юнкер в Анаполис. Думите, с които приветства Демарко, не се отличаваха с особена дружелюбност.

— Какво търсиш тук, по дяволите?

Демарко не знаеше причините, поради които този човек не го харесваше. Най-вероятно, защото беше прекарал живота си в морската пехота, достигайки до чин генерал-лейтенант — един недостъпен за простосмъртните като Демарко ранг. А може би и защото преди време Демарко беше изпълнил задача, възложена му лично от Банкс. Случаят беше изключително сложен — опит за покушение срещу президента, в който бяха замесени агенти на Сикрет Сървис. В резултат Банкс, Махоуни и Демарко узнаха някои тайни, които би трябвало да споделят с обществеността, но не го направиха. От което произтекоха определени предимства за Демарко в отношенията му с генерала и затова той реши да разговаря с него, а не с представителите на ФБР.

— Искам да ви помоля за една услуга — каза той.

— Каква услуга? — попита Банкс и очите му подозрително се присвиха. Същата подозрителност би проявил и ако Демарко го беше попитал колко е часът.

— Искам да говоря с един от вашите хора по случая „Реза Зариф“.

— Защо?

— Не мога да ви кажа.

— Абе ти да не си полудял?! — избухна Банкс. — Знаеш ли на какъв натиск съм подложен заради всичко случило се напоследък?

— Мисля, че знам — кимна Демарко.

— И въпреки това си въобразяваш, че ще те пусна да се ровиш, без да знам защо?

— Господин генерал, заклевам се, че няма да направя нищо, което да ви създаде проблеми. Искам само да…

— Забрави! — отсече Банкс и се зае да отключва вратата на кабинета си. Демарко отчаяно се нуждаеше от помощта на Банкс. Надяваше се, че генералът няма да се разприказва пред медиите, просто защото ги ненавиждаше.

— Е, хубаво — колебливо подхвърли той. — Махоуни е приятел от детинство с бащата на Реза Зариф, а момчето познава още от раждането му. По тази причина иска да разбере какво всъщност се е случило, какво е подтикнало Реза към подобна постъпка. Не търси услугите на ФБР, тъй като те дрънкат прекалено много…

Банкс се замисли, ключът престана да се превърта в бравата. Той не харесваше особено и Махоуни, но не забравяше услугите, които беше получавал от него.

— Заклевам се и в още нещо, господин генерал — тихо подхвърли Демарко. — Ако попадна на нещо, което представя в лоша светлина Министерството на вътрешната сигурност, ще го споделя само с вас и с никой друг!

— Мамка му! — изръмжа Банкс. — Напоследък всичко представя в лоша светлина министерството! Последиците от торнадото в Канзас, онези хлапаци, които се опитаха да взривят тунела в Балтимор, еднокракият от Ал Кайда, който най-спокойно се измъкна от страната! Няма край, по дяволите! Благодаря на бога, че вече съм пенсионер от флота, защото едва ли ще се задържа още дълго в това министерство!

Самосъжалението продължи точно две секунди, след което Банкс рязко кимна.

— Добре. Джери Хансън е човекът, който ти трябва. Той осъществява връзката между мен и Бюрото при случаи като този. Още не е дошъл на работа, тук никой не си прави труда да идва рано. Но аз ще му оставя съобщение, че ще се отбиеш.

— Благодаря.

— Внимавай, Демарко! — спря тежък поглед върху лицето му Банкс. — Прецакаш ли ме, със сигурност ще те прегази кола, която най-вероятно ще шофирам лично!

 

 

Въпросният служител от Министерството на вътрешната сигурност едва ли щеше да се появи на работа преди осем. За да убие времето, Демарко се отби в близкото кафе, за да закуси и да прочете сутрешния вестник. Както винаги започна от спортната страница. Мрачните заглавия на първа можеха да почакат.

„Редскинс“ бяха загубили поредния си мач в лигата, пораженията им нараснаха на пет. Демарко с недоумение поклати глава. Този отбор разполагаше с цели трима рисивъри, които тичаха по-бързо от пума, имаха куотърбек с ръка като ракетна установка плюс отлична защитна линия и рънинг бек, който бе в състояние да разбие цяла танкова рота. Но въпреки това не бележеха точки. Спортните коментатори на „Поуст“ вече правеха сметки за плейофите: ако „Редскинс“ спечелят всички оставащи мачове; ако отборите A, B и C спечелят пет мача поред, а отборите D, E и F ги загубят, „червенокожите“ биха могли да се доберат до „уайлд кард“ за финалите. Да, от математическа гледна точка представителите на Вашингтон биха могли да стигнат до плейофите, но шансовете им едва ли бяха математически по-големи от директно попадение от начален удар при голфа или от кош зад централната линия при баскетбола.

След като изконсумира и анализира спортните новини, Демарко се прехвърли на първа страница, но само след няколко минути отмести вестника. Не беше в състояние да се концентрира, вероятно защото продължаваше да мисли за бившата си жена и вчерашното й обаждане.

Мари Демарко беше първата му любов. Запознаха се, когато той беше на шестнайсет, а тя на четиринайсет. Тя беше първото момиче, което целуна, първата жена, която люби. През гимназиалните години бяха непрекъснато заедно, разделиха се за кратко, когато Демарко постъпи в колеж, а след това отново се събраха. Ожениха се веднага след като той завърши юридическия факултет.

Той искаше деца, тя не.

Без никакво съмнение Мари беше най-сексапилната жена, която познаваше. Красива, разбира се. И направо страхотна, когато се облече както трябва. Имаше големи изразителни очи, разкошен бюст, стегнато и безупречно оформено дупе и издължени бедра. Всичко това беше прекрасно, но съблазънта се криеше другаде. Някои жени просто излъчват сексуална съблазън. Например Елизабет Тейлър и Шарън Стоун на млади години. В Холивуд има десетки актриси, които не им отстъпват по красота, но никога не са толкова секси. Защо? Бог знае. А може би бог няма нищо общо с тази работа.

Но извън сексуалното привличане, Мари Демарко имаше доста пороци: беше суетна, лекомислена, егоистична и невярна. Демарко подозираше, че братовчед му далеч не е единственият мъж, с когото му беше изневерявала, но от връзката й с Дани най-много го заболя, може би защото в детството ги свързваше близко приятелство. Изневярата й разби самочувствието и сърцето му, а финансово почти го разори. А сега изведнъж дяволската жена го молеше за помощ! Не, това наистина беше невероятно!

Разбира се, тя му разказа какво се беше случило. Дани и Винс Мерлино — един от биячите на Тони Бенедето, получили нареждане да притиснат някакъв нещастен комарджия, който не си връщал дълговете. В хода на операцията Винс го убил. При оттеглянето Дани бил разпознат от очевидец и в момента се намирал в затвора в Райкърс Айланд. Полицията знаела, че Дани не е убил онзи нещастник, но отказвала да го признае. По принцип той продавал крадени вещи. По-скоро очарователен търговец на дребно, отколкото бандит. Ченгетата знаели, че той не носи оръжие, а в досието му липсват предишни случаи на насилие. Но Дани отказал да издаде партньора си и ченгетата нямали друг избор, освен да му лепнат предумишлено убийство.

— Но защо не им е казал, че онзи Винс е свършил работата? — попита Демарко.

— Защото ще го обявят за къртица — отговори бившата му съпруга.

— Той си е къртица — отбеляза Демарко.

— И защото Винс е племенник на мистър Бенедето — добави Мари.

Е, това наистина променяше нещата.

— Но какво, по дяволите, искаш от мен, Мари? — попита той. — Нима очакваш да му наема адвокат или да му платя гаранцията?

— Нищо подобно не очаквам. Те няма да го пуснат под гаранция, а мистър Бенедето вече се е погрижил за адвокат.

— За какво тогава става въпрос?

— Проблемът е там, че мистър Бенедето очаква Дани да си излежи присъдата. Това е гадният проблем. Адвокатът ще му издейства максимално благоприятна присъда, но ако Дани издаде Винс или някой друг от групата, Тони ще го убие.

Това беше моментът, в който се разплака.

— Ще го осъдят най-малко на петнайсет, Джо!

— Но какво мога да направя аз, Мари?

— Да накараш мистър Махоуни да го помилва.

Демарко почти се изсмя.

— Мари — започна той и прехапа език, за да не добави едно „тъпа кучко“. — Първо, председателят на Камарата на представителите няма право да помилва осъдени престъпници в щата Ню Йорк. Второ, той в никакъв случай не може да помоли президента да направи подобно нещо.

— Но…

— Виж какво, Мари! Аз мразя теб, мразя и Дани! Но трябва да повярваш, че дори да не ви мразех, пак няма начин той да бъде помилван от когото и да било. А аз не бих могъл да направя абсолютно нищо.

Миг преди да затвори, в слушалката прозвучаха риданията й. По неизвестни причини това го накара да се почувства зле. О, я да върви по дяволите тази кучка! — тръсна глава той. Фраза, която си беше повтарял хиляди пъти след раздялата.

 

 

В осем и половина, леко оригвайки се от бърканите яйца с телешко филе — майната им на калориите и холестерола — Демарко бавно влезе в Министерството на вътрешната сигурност. Пет минути по-късно вече седеше в кабинета на Джери Хансън, който физически много приличаше на Анди Банкс: късо подстригана посивяла коса, очила с телени рамки, стегната фигура. Вероятно бивш морски пехотинец, също като шефа си. Може би дясната му ръка по време на службата.

Демарко реши да провери верността на догадките си.

— Служили ли сте в морската пехота с генерал Банкс, мистър Хансън? — попита той.

— Не, по дяволите — отвърна мъжът зад бюрото. — Викай ми Джери. Никога не съм служил в армията и никога не съм имал подобно желание. При създаването на това министерство просто обединиха няколко различни агенции. Аз бях инспектор в Службата за имиграционен и митнически контрол, но на сегашната си длъжност съм нещо като статистик. В тъй наречената „борба с тероризма“ вземат участие ФБР, местната полиция, а понякога и ЦРУ, АНС, АВР. В рамките на Министерството на вътрешната сигурност действат СМИ, Управлението за транспортна сигурност (УТС), Бреговата охрана, а може би и Сикрет Сървис. За да имаш поглед върху нещата, трябва да разполагаш с цяла схема — мога да ти покажа какво представлява — просто за да бъдеш в течение кой какво прави. Това ми е работата. Опитвам се да следя действията на различните играчи и да информирам генерала. Нямаш представа какъв звяр е той.

— Разбрах — кимна Демарко.

— Тази сутрин Банкс ми е оставил съобщение да те информирам по случая „Реза Зариф“, представяйки те като човек на Конгреса.

„Човек на Конгреса“ звучи добре, помисли си Демарко. И му осигуряваше възможност да прави каквото си иска.

— И така, какво искаш да знаеш? — погледна го Хансън. — Почти цялата информация по случая е в пресата, като този път репортерите са свършили добра работа.

— Любопитен съм по отношение на връзките с Ал Кайда, за които споменава ФБР.

— А, това е класифицирана информация — поклати глава Хансън.

— Не се прави на ударен, Хансън. Аз съм представител на Конгреса и имам съответните пълномощия. А ти имаш благословията на шефа си да разговаряш с мен.

Хансън се намръщи, обзет от колебание. Явно не беше сигурен дали трябва да споделя държавни тайни с някакъв непознат. В крайна сметка неохотно отстъпи.

— В дома на Зариф са намерили писмо от някаква джамия в Атланта. Благодарят му за направено дарение.

— И?

— Ами… Това е класифицираната част. Въпросната джамия прехвърля средства на Ал Кайда, а ФБР проследява пътя на парите. Не искат в пресата да се споменава за нея, защото лошите ще разгадаят намеренията им. Ако вече не са го направили.

— А от едно благодарствено писмо ФБР стига до заключението, че Зариф поддържа връзки с Ал Кайда?

— Вероятни връзки, както обявиха в медиите.

— ФБР разполага ли с доказателства, че Зариф наистина е изпратил пари на тези хора?

— Не са открили нито анулиран чек, нито спрян електронен трансфер. Но би могъл да го стори и по пощата.

— Това едва ли прилича на димящ пищов.

— Хей, ако видиш какво е останало от тялото му в сваления самолет, едва ли ще ти трябва димящ пищов!

Демарко беше принуден да се съгласи.

— Интересува ме и още нещо — подхвърли той. — Има ли доказателства, че Зариф е ползвал помощта на психиатри или е вземал антидепресанти? Валиум, прозак — такива неща…

— Защо питаш? — любопитно го погледна Хансън.

— Защото Бюрото твърди, че човекът просто е превъртял. Това повдига въпроса дали не са забелязани някакви предварителни симптоми за психическа неуравновесеност.

— Ти гледа ли го в „Среща с пресата“? — засмя се Хансън.

— Не, четох за него във вестниците.

— В такъв случай трябва да изискаш запис. Реза Зариф се държи наистина неадекватно. Не ти трябва да познаваш творчеството на шибания Зигмунд Фройд, за да оцениш маниакалното му поведение към Бродрик. Да не забравяме и дребната подробност, че преди да се опълчи на двата изтребителя Ф-16 с малката си чесна, той е избил цялото си семейство.

Демарко беше принуден да се съгласи и с този аргумент.

— Добре — кимна той. — Но да се върнем на връзката с Ал Кайда. Имал ли е съучастници?

— Бюрото все още работи по този въпрос. Половината от клиентите на Зариф са били под тяхно наблюдение, но до този момент няма доказателства, че някой му е помагал. За управлението на самолета не се е нуждаел от помощ, няма следи от чуждо присъствие в дома му във въпросната сутрин. Съседите не са забелязали нито непознати близо до дома му, нито подозрителни автомобили. Проблемът е там, че къщата на Зариф се намира непосредствено до магистралата и е отделена от нея с шумоизолираща стена. На теория е възможно някой нинджа да е спрял на магистралата и да е прескочил стената. Но на практика това е малко вероятно.

— В къщата не са открити неидентифицирани отпечатъци, така ли?

— Напротив, била е пълна с такива — поклати глава Хансън. — Доказано е, че осемдесет процента от тях принадлежат на членовете на семейството му, на приятели и клиенти. Но има още много, които остават неидентифицирани. До този момент нито един не съвпада с електронните архиви, в които се съхраняват отпечатъци на радикални ислямисти или членове на Ал Кайда.

— Те са около двайсет процента, така ли?

— Да, но все още е рано да правим някакви заключения.

— Кажи нещо за оръжието, с което Реза е избил семейството си. Чух, че… — Нямаше как да каже, че го е чул от брата на Реза, затова преглътна и добави: — Чух, че Реза Зариф никога не е имал лично оръжие.

— Според показанията на един от приятелите му преди около два месеца той е споменал, че иска да си купи пистолет. Къщата му редовно била обект на вандализъм — най-често напръскани със спрей обидни лозунги по вратата, но след неуспешния опит на онези нещастници да взривят тунела в Балтимор семейството му започнало да получава и телефонни заплахи. Това наистина разстроило Зариф. Но както и да е. Приятелят, с когото са използвали частния самолет, потвърди, че Реза е имал намерение да си купи пистолет.

— На негово име ли е регистриран този, който е открит в къщата?

— Не. Но ФБР успя да открие доставчика: някакъв подозрителен тип на име Дони Крей.

— Хей, какво говориш?

— Експертите са намерили отпечатък върху кутия с патрони в къщата на Реза. По-точно върху лепенката, с която се запечатва кутията. Проверката доказала, че той принадлежи на Крей — дребен мошеник, който се занимава с доставка на наркотици и незаконно оръжие. Има досие както в Агенцията за борба с наркотиците, така и във федералното бюро за борба с алкохола, тютюнопушенето и огнестрелните оръжия. Занимавал се с кражби на оръжие, а също така и с препродажбата или размяната на такова. ФБР има всички основания да вярва, че Реза е получил пистолета именно от него. Според тях човек като Реза, стопроцентов арабин на външен вид, не би си купил оръжие от магазин, просто защото собственикът положително би го докладвал като потенциален терорист.

— А откъде са сигурни, че този Крей не е замесен по някакъв начин?

— Причините са две. Първо, единственият отпечатък на Крей в къщата се намира върху кутията с патрони, докато по пистолета има многобройни отпечатъци на Реза. Същото важи и за патроните в пълнителя и използваните гилзи. Ясно е, че Реза лично е заредил оръжието.

Втората причина е липсата на мотив. Дони Крей се занимава с дрога и незаконно оръжие, но няма нищо общо с радикалните ислямисти. Не виждаме причини, които биха накарали дребен мошеник като него да помогне на Зариф в опита му да взриви самолета си в Белия дом.

— Крей признал ли е, че е продал оръжие на Зариф?

— Още не. Бюрото не може да го открие.

— Не може да го открие?

— Тоя тип живее в каравана. От време на време просто я закача на пикапа си и отпрашва в неизвестна посока. Прави го най-често през зимата. Обича да ходи във Флорида, където има приятели. Очаква се федералните да го спипат именно там.

— Но защо това го няма във вестниците? — вдигна вежди Демарко. — Имам предвид отпечатъка на Крей върху кутията с патрони.

— Защото Бюрото не желае да подхранва шантави конспиративни теории, само защото е открит частичен отпечатък от човек, който продава оръжие. А тъпият въпрос, който току-що ми зададе, доказва, че са прави.