Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

40

Идит Бакстър притежаваше три жилища: имение на брега на океана близо до Кармел, „хижа“ с хиляда квадратни метра разгъната площ на езерото Тахо и луксозен мансарден апартамент в Манхатън. Ема имаше късмет, че в момента Идит се намираше в Ню Йорк. Другите две места звучаха доста интригуващо, но Манхатън беше по-близо.

Без да се обажда предварително, Ема влезе във фоайето и каза името си на портиера. Отначало Идит отказа да я приеме. По телефона за вътрешна връзка тя призна, че я помни много добре, но в момента не е в настроение за гости. Макар и неохотно, Ема беше принудена да съобщи причината за посещението си — някои неща около сина на Идит. Почувства се неудобно, въпреки че обяснението й беше близо до истината.

Асансьорът спря директно в апартамента, който заемаше целия последен етаж. Идит я чакаше в антрето. Беше боса, облечена в избелели джинси и синя блуза с дълъг ръкав. При последната им среща тази жена беше слаба и стройна, но си личеше, че дължи добрата си фигура на диета и добър личен треньор. Сега беше слаба, но по съвършено друг начин: измършавяла, с хлътнали бузи и набръчкана шия. Джинсите едва се държаха на кльощавите й бедра. Под очите й имаше тъмни торбички от недоспиване, а косата — обикновено златистокафява и безупречно поддържана, сега беше изпъстрена със сиви нишки и стърчеше във всички посоки. Изглежда, не беше ходила на фризьор поне два месеца. Единствено очите й бяха същите: ясни и блестящи, излъчващи изключителна интелигентност и непреклонна воля.

Идит не прояви желание да бъде любезна и дори не покани Ема във вътрешността на апартамента.

— Какво имаш да ми кажеш за сина ми?

— Исках да кажа колко съжалявам за станалото и да изразя дълбокото си съчувствие — отвърна Ема.

— Благодаря, но не мисля, че си тук само за да изразиш съчувствие. Вече го направи, като ми изпрати картичка. Какво искаш?

— Идит, още при първата ни среща ти ми направи впечатление на изключително либерален човек, особено ако се вземе предвид работата, която вършиш. Беше особено чувствителна по отношение на дискриминацията.

— Но какво общо има това с…

— През тази седмица разбрах, че си един от основните спонсори на сенатор Бродрик. Бих искала да знам по какви причини.

Ема очакваше да чуе, че това не е нейна работа, но вместо това получи съвсем конкретен отговор.

— Той е единственият политик във Вашингтон, който си дава сметка, че трябва да направим нещо, за да спрем тези хора — отсече Идит. — Това ли те води тук? Нима искаш да ме убедиш, че не бива да го подкрепям?

— Не съвсем — поклати глава Ема, замълча за момент, после добави: — Идит, имам основателни причини да подозирам, че мюсюлманите, които извършиха последните терористични нападения, са действали по принуда. При това не от Ал Кайда или други организации на ислямски фанатици. Мисля, че тези тъй наречени „терористични актове“ са организирани от хора, които искат да ускорят приемането на законопроекта „Бродрик“.

— Какво искаш да кажеш?! — втренчи се в нея Идит.

Изглеждаше дълбоко изненадана, но дали наистина беше така? По време на дългогодишната си кариера Идит Бакстър беше играла корпоративен покер за милиарди долари.

— Искам да кажа, че някой е принудил Реза Зариф да насочи своята чесна към Белия дом. И този някой го бе направил, поне отчасти, с намерението да улесни приемането на споменатия законопроект. Същият, който подкрепяш и ти.

Идит внимателно я огледа.

— Още ли работиш за военното разузнаване? — попита тя. — При последната ни среща спомена, че възнамеряваш да се пенсионираш.

Защо пита? — учуди се Ема. Може би се опитва да разбере дали дейността й е разследвана от правителството? Предпочете да каже истината.

— Аз наистина се пенсионирах — призна тя. — Не работя за никого.

По-скоро почти за никого, добави мислено тя по начина, по който би го сторил Махоуни.

— В такъв случай не разбирам с какво право ме разпитваш! — отсече домакинята.

— Нямам такова право. Тук съм, защото винаги съм се възхищавала от теб и искам да се убедя, че нямаш нищо общо с нещата, които се случват напоследък.

— Това е най-абсурдното…

Зад гърба на Идит се виждаше част от елегантна маса за хранене за дванайсет души, отрупана с книги, списания и папки с кафяви корици. Ема не можеше да си представи, че в този огромен апартамент липсват кабинет или библиотека. Очевидно това, върху което работеше Идит, изискваше ползването на огромно количество справочна литература. За съжаление беше твърде далеч, за да разчете заглавията на книгите. Направи крачка напред, надявайки се, че домакинята ще отстъпи, позволявайки й да скъси разстоянието до масата. Но Идит не беше от хората, които отстъпват.

— Убити са и децата на Реза Зариф, Идит — промълви Ема. — Осемгодишно момче и единайсетгодишно момиче.

— И моето дете беше убито! — кресна Идит. — Нима допускаш, че ме е грижа за децата на някакъв терорист, който сам ги е избил? Не знам каква игра играеш, но те предупреждавам, че си играеш с огъня. Ако изразиш публично съмнения в моята почтеност, адвокатите ми ще те унищожат! Едва ли някой е изненадан от подкрепата ми за Бродрик. Тези хора обезобразиха сина ми, избиха семейството му и го доведоха до самоубийство!

— Кои хора, Идит? Семейството на сина ти загина в Испания. Никой в Америка няма нищо общо с това.

— Откъде си сигурна? Ние водим война с тези хора! Навсякъде! Те не биха се поколебали да ни унищожат! Виновни са всички, до последния човек! А сега се махай от къщата ми!

 

 

Ема отклони предложението на портиера да й повика такси. Измина половин пряка пеша, после спря и зачака. Двайсет минути по-късно към нея се насочи чернокож младеж с тесни рамене и коса на дълги кичури. Беше облечен в униформа и шапка на служител на „Ей Ти енд Ти“ и носеше куфарче с инструменти. Младежът се казваше Боби и работеше за Дебелия Нийл.

Когато се изравни с Ема, той я погледна, кимна и продължи пътя си.

Тя извади мобилен телефон и набра някакъв номер.

— Искам снимки на всички, които влизат и излизат от сградата през следващите двайсет и четири часа — заповяда тя на човека, който се обади. — Ако излезе, проследете я. Но според мен едва ли ще напусне дома си.

После набра друг номер и възложи нова задача на Дебелия Нийл.