Майк Лосън
Двойни игри (51)

50

Ема седеше на канапето във всекидневната и наблюдаваше пламтящия в камината огън. Чувстваше се самотна и отчаяна. В скута й лежеше кученцето на Кристин с големина на плъх. Кристин беше заминала при майка си в Хартфорд, където щеше да прекара нощта. Храненето и грижите за животинчето бяха поверени на Ема, тъй като майката на Кристин бе алергична към кучета. На два пъти се опита да го постави в специалната кошница, която му беше купила Кристин, но то, вероятно самотно, отново се връщаше във всекидневната и скачаше в скута й. Усещането на топлото телце с бързо биещо сърце беше странно и успокояващо, макар че същото чувство може би щеше да й осигури и бутилка с гореща вода, обвита в козина.

Ема беше отчаяна, защото беше изгубила голяма част от деня, опитвайки се да научи нещо повече за хората, стреляли срещу Демарко. Макар че самият той изобщо не се тревожеше за сигурността си, което я изненадваше, и беше убеден, че куршумите са били предназначени за убитата агентка на АБН, Ема имаше основателни поводи за съмнение. Но след три часа телефонни разговори с различни хора тя не научи нищо повече от това, което пишеха вестниците: застреляният шофьор на колата Хорхе Ривера бил дребен гангстер, свързан с банда латиноси. Занимавал се с продажба на дрога, но със сигурност не бе изпълнявал мокри поръчки. По отношение на партньорката му полицията не разполагала с нищо. Камерите пред сградата на АБН не успели да уловят лицето й, а в колата нямало никакви нейни отпечатъци.

Остатъка от деня прекара с Дебелия Нийл, който продължаваше да търси доказателства за връзки на Доблър и Бакстър с терористичните нападения. След пет часа в неговата компания (никой не би трябвало да остава толкова дълго в компанията на Дебелия!) резултатът беше нулев. В края на деня Ема реши да забрави за Идит Бакстър и да се съсредоточи върху дейността на Доблър. Беше ясно, че Бакстър спонсорира не само Бродрик, но и всички политици и организации, които демонстрират някаква антипатия към мюсюлманите. Плащаше на Прескот да издирва радикални ислямисти по света, но всичко това беше законно и тя го правеше съвсем открито. Обезумяла от мъка и чувство за вина, тази жена правеше всичко възможно да отмъсти за сина си, но дълбоко в себе си Ема чувстваше, че тя няма връзка с терористичните нападения. Макар че не можеше да й помогне, Ема се надяваше, че предчувствието не я лъже. При всички случаи човек в състоянието на Идит Бакстър не беше приятна гледка.

Телефонът иззвъня и кучето в скута й стреснато подскочи. Дано да е Кристин, помисли си тя.

— Ало?

— Обажда се Аниса Азис. Аз… Аз бих искала да говоря с вас.

— Къде? — попита Ема.

— Ами някъде близо до Ротондата. Удобно ли ви е?

— Аз живея в Маклийн, но…

— О, в такъв случай…

— Не, всичко е наред — побърза да каже Ема. — Ще дойда, но след около четири часа. Да се видим около десет и половина, става ли?

Надяваше се, че проклетото куче няма да обърне цялата къща наопаки.

— Бяха двама мъже — каза Аниса Азис.

Седяха на една от скамейките в просторния терасиран парк на Университета на Вирджиния. В далечния му край се виждаше Ротондата, проектирана от Томас Джеферсън по подобие на римския Пантеон.

— Не знам как са отключили, но късно през нощта нахлуха в стаята ми, грабнаха ме и ме хвърлиха в багажника на някаква кола. Пътувахме час, а може би и повече. Закараха ме в някакъв склад. В средата му имаше офис с остъклени стени. Единият от мъжете насочи пистолет в мен и ми подаде бележка на английски, в която пишеше да се съблека. Аз не го направих и той ме зашлеви. Мислех, че ще ме изнасилят, но те само ме съблякоха и ме завързаха за един стол.

Момичето потръпна. Нощта беше студена, може би три-четири градуса над нулата, но Аниса беше само по анцуг с качулка и с инициалите на университетския футболен отбор. Но Ема знаеше, че тръпките не бяха от студа.

— Как изглеждаха? — попита тя.

— Единият беше много едър, може би метър и деветдесет. Другият беше по-нисък и по-слаб, но много силен. Носеха ризи с дълъг ръкав и ръкавици, а на лицата си имаха скиорски маски.

— Цвят на очите?

— Кафяв, и на двамата.

Жалко. По-добре да бяха сини.

— Бели ли бяха според теб? Американци или чужденци?

— Не знам. Не казаха нито дума.

— Ясно. Какво стана после?

— В склада се появи още един, също с маска на лицето. Водеше вуйчо ми. После единият от мъжете — онзи кльощавият, се изправи зад мен. В ръцете си държеше две пръчки, свързани с жица. Преметна жицата през шията ми и започна да върти пръчките. Душеше ме. От шията ми потече кръв. Спря малко преди да изгубя съзнание. Видях, че третият говори нещо на вуйчо ми, после кльощавият отново започна да ме души. Вуйчо ми плачеше и се молеше. После онзи го изведе навън.

Аниса замълча, преглътна сълзите си и затвори очи.

— Оставиха ме сама. Дълго, може би повече от два часа. След това кльощавият отново се появи. Показа ми снимка на майка ми и брат ми, направена пред дома ни. На бележката, която тикна под носа ми, пишеше, че ако се оплача в полицията, ще убият мама и брат ми. Мен също. После… После свали ръкавицата си и… вкара пръста си в мен. След това ме развърза и ми позволи да се облека. Натикаха ме в багажника и ме изхвърлиха близо до студентското градче. Прибрах се в стаята си и направих опит да се обадя на вуйчо, но него го нямаше. По някое време пуснах радиото и чух какво е направил. И че е мъртъв.

— Аниса — промълви Ема. — Знам, че ти е трудно, но искам да те попитам нещо. Видя ли ръката на онзи мъж, когато свали ръкавицата си? Можеш ли да определиш расата му по нея?

Момичето понечи да поклати глава, после спря.

— Да — прошепна то. — Ръката му не беше тъмночервена или кафява, като на арабин или чернокож. Беше загоряла от слънцето, но приличаше на ръката на бял човек.

— Добре — кимна Ема. — Много добре.

— Имаше и още нещо. Когато започна да смъква ръкавицата си, за миг видях някакви сини кръстчета по кокалчетата му. Само за част от секундата. Мисля, че беше някаква татуировка, но не съм сигурна. Може би са били само мръсни петна.

— Какво друго си спомняш? Каква беше колата, с която те взеха? А някакви отличителни белези по дрехите им?

— Не, съжалявам.

Замълчаха за известно време, после Аниса кимна с глава към общежитията.

— Знаете ли, че тук дават стаи само на студенти от горните курсове? На такива, които според преподавателите имат специални заложби.

Ема поклати глава. Тя отлично знаеше какво има предвид момичето. Около парка се издигаха пет „павилиона“, запазени за авторитетни преподаватели, а между тях бяха разположени петдесет и четирите студентски стаи, наричани „стаи край моравата“. Строени горе-долу по времето на Томас Джеферсън, те нямаха бани и климатици, но въпреки мизерните условия, които предлагаха, бяха мечта за всеки студент. Там можеха да живеят само отличници, доказали качествата си.

— Нима мислите, че мюсюлманка като мен има шанс да получи една от тези стари и мрачни килии? — прошепна Аниса.