Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

52

След осемнайсет часа в стаята в мотела Дани беше на път да се побърка. По телевизията даваха само глупости, скапаният мотел не предлагаше платени канали, а той не разполагаше дори с тесте карти, за да реди пасианси. Мъчеше го не само скуката, но и умората. Цяла нощ не мигна от тревога. Джо го беше предупредил, че ако работата се провали, той се връща направо в затвора. Прекрасно знаеше, че братовчед му не се шегува. Ако Пю не се обади, край на надеждите.

Отново включи телевизора. Видели сметката на някакъв сенатор. На кого му пука? Смени канала и попадна на „Колелото на късмета“ с Вана Уайт, която водеше шоуто от цяла вечност и с дървена усмивка обръщаше блокчетата с едро изписани букви. Сигурно отдавна беше намразила тъпите букви. На колко ли години беше? Със сигурност наближаваше петдесет, но все още изглеждаше дяволски добре. Ами участниците в играта? Откъде всеки ден намираха по трима идиоти, които подскачаха и крещяха при всяко завъртане на…

Мобилният му телефон иззвъня. Беше го оставил на нощното шкафче до леглото. Протегна ръка с такава бързина, че го събори. Претърколи се на пода и трескаво започна да го търси, без да усеща болката в натъртените си колене. Включи го на второто позвъняване.

— Ало?

— Намери някой стационарен телефон и набери 540-432-2387. Ясно?

— Не! — ревна Дани. — Чакай да взема нещо за писане! — Преди човекът отсреща да реагира, той грабна химикалката от нощното шкафче: — Повтори номера!

Онзи го направи, а Дани бързо записа цифрите на лявата си ръка.

Май беше онзи негодник Ранди, горилата на Джубал Пю с татуировките по кокалчетата. Благодаря ти, Исусе! Изчака две минути и вдигна слушалката на стационарния телефон.

— Върни се в имението на Джубал — заповяда Ранди. — И гледай да не доведеш опашка, защото те наблюдаваме.

Мамка му! Спокойно можеше да му го каже и по мобилния!

— Добре, Ранди. След четирийсет и пет минути съм там. За толкова дойдох вчера.

Прекъсна линията и се обади на братовчед си.

— Джо, аз съм. Май сме вътре. След малко тръгвам към имението на Пю.

Джо мълча цяла минута.

— Гледай да не прецакаш нещата, Дани — промърмори най-сетне той и прекъсна връзката.

Господи! Какво му струва да каже нещо човешко? Например „желая ти успех“?

 

 

Джо нямаше какво друго да прави, освен да чака. А по време на чакането мислеше за бившата си жена. Тя се появяваше в съзнанието му в мига, в който погледнеше проклетия си братовчед или разговаряше с него. Писна му да мисли за нея.

Телефонът му отново иззвъня. Сигурно пак е Дани. С късмета на фамилията Демарко като нищо можеше да е спукал гума на път за имението на Пю. Но насреща не беше Дани, а Ема.

— Вчера ми се обади Аниса Азис — информира го тя. — Току-що се прибирам от Шарлотсвил, където се видяхме. Оказа се, че е била отвлечена непосредствено преди опита на Мустафа да взриви Капитолия.

— Господи! Ще даде ли показания пред ФБР?

— Не. Цял час я убеждавах, но тя изпитва ужас. Много добре я разбирам, защото похитителите й показали снимка на майка й и по-малкия й брат и я заплашили, че ще ги убият в момента, в който се свърже с полицията. Готова е да свидетелства само ако ФБР арестува някого, но това ще стане на по-късен етап.

— Ясно.

— По време на разговора момичето ми каза две неща, които искам да знаеш. Не успяла да идентифицира похитителите, защото били с маски и не разговаряли с нея. Не разбрала дали са американци или чужденци. И двамата имали кафяви очи, единият бил около метър и деветдесет, а другият малко по-нисък. Вторият вероятно е бил бял. На кокалчетата си имал татуировки, но тя не е сигурна дали не било просто мръсотия или машинно масло. Накарай братовчед си да търси нещо подобно по време на посещението си при Пю.

— За съжаление късно се обаждаш — въздъхна Демарко. — Дани вече пътува натам. Ще го попитам…

— Господи, Джо! — внезапно възкликна Ема. — Бродрик е мъртъв! Бързо включи телевизора!

 

 

Ранди го чакаше пред портала. Този път беше облечен с черен суичър, бейзболна шапка и панталони в защитен цвят. На краката си имаше черни войнишки обувки. Дани изпитваше ужас от разни типове с войнишки обувки и камуфлажни униформи. Имаше чувството, че нямат търпение да избухне Третата световна война.

Ранди побутна Дани към къщата. Часът беше девет сутринта и Пю го посрещна по бяла хавлия с извезана реклама на курорта „Хилтън Хед“. Краката му бяха обути в същите меки сини чехли като предишния път. Седеше на кухненската маса с разтворен вестник пред себе си. Очилата бяха кацнали на върха на големия му нос. Приличаше на очилатия плъх от детските книжки, облечен като човек.

Дани понечи да се настани на стола срещу него, но домакинът вдигна ръка.

— Иди с Ранди. Трябва да се преоблечеш, преди да говорим. Искам да съм сигурен, че си чист.

В първия момент Дани понечи да протестира, но веднага разбра, че това би било губене на време.

— Добре — въздъхна той. — Щом така трябва…

Ранди го вкара в някаква спалня и му нареди да свали дрехите си. Дани потисна желанието си да подхвърли някоя язвителна забележка от сорта на „добре, след като толкова много мечтаеш да ми видиш голия задник“. Спести си я главно защото тоя тип изглеждаше готов да го смачка от бой.

Съблече се и му подаде дрехите си. Ранди ги опипа по шевовете, очевидно търсейки някакво електронно устройство. После го накара да се обърне, за да го огледа отзад, след което му подхвърли чифт бански гащета и бяла тениска. Дани ги навлече, а онзи тръгна да излиза.

— Хей, бос ли ще ме оставиш? — подвикна след него Дани.

— Затваряй си шибаната уста! — изръмжа горилата.

Върнаха се в кухнята и Пю му посочи стола срещу себе си.

— Проверих както шефа ти, така и теб — започна направо той. — Ти си дребна риба, но шефа ти си го бива. Проявявам интерес и искам да поговорим за подробностите. Колко стока очаквате да получите срещу един милион в брой, как ще станат доставките и плащанията?

— Рано е — поклати глава Дани.

— Какво?!

— Първо трябва да видя лабораторията. Вече споменах, че искаме да сме сигурни за производствения ви капацитет. Всеки проблем с количествата ще доведе до загуба на пазара.

Това също беше реплика на Патси Хол, която целеше да внушат на Пю, че става въпрос за солиден бизнес, все едно щеше да подпише договор с „Дженеръл Мотърс“ за доставка на автомобилни накладки, а не някаква незаконна сделка за производство на метамфетамини.

— Не се безпокой, синко — усмихна се Пю. — Капацитетът ми е достатъчно голям. Захранвам половин Вирджиния плюс големи райони от Мериленд и Пенсилвания.

— Съжалявам, мистър Пю — поклати глава Дани. В гласа му прозвуча респект, но и твърдост. — Ако случайно не можете да доставите стока за някой рокер и кучката му, те ще почакат ден-два, нали? Но ние не можем да си позволим подобен риск. — После, изпреварвайки възраженията на домакина, побърза да добави: — Не ме разбирайте погрешно, сър. Това не е проява на неуважение, но шефът нареди да видя лабораторията преди началото на конкретните преговори. Все пак говорим за много пари, сър, над пет милиона годишно.

Пю го гледа в продължение на няколко секунди, после кимна.

— Иди да си обуеш обувките, но нищо друго. Ранди, наметни го с нещо да не премръзне.

Дани намъкна някакъв омазан гащеризон, върху който облече кожено яке, вонящо на изветряла бира. С това облекло мокасините на „Гучи“ изглеждаха доста глупаво. Когато се върна в кухнята, там чакаше някакъв брадат тип с огромно шкембе, който изглеждаше малко по-дружелюбен от Ранди — в смисъл че може би се усмихваше веднъж годишно.

— Знаете какво да правите — промърмори Пю.

Ранди кимна и се извърна към Дани.

— Да вървим.

Това пък какво означава? Знаете какво да правите!

Тримата излязоха от къщата и се насочиха към навес, под който бяха подредени пет всъдехода. Приличаха на мотоциклети с четири колела.

— Изкарай две машини, Харлан — разпореди Ранди. — И виж дали имат гориво.

— Абе вие майтап ли си правите? — промърмори Дани.

— Ти ще седнеш зад мен — каза Ранди.

Това беше добре, защото задникът на другия беше толкова огромен, че на седалката нямаше да остане никакво място.

— Налага се да ти вържем очите — добави Ранди и без да чака отговор, преметна през главата му някакъв парцал, вероятно остатък от стара тениска. След това му нахлузи скиорска маска, с дупките за очите на тила.

Това е лошо, помисли си Дани. И всичко ще обърка.

Пътуването на задната седалка беше кошмарно. Лишен от възможността да вижда, той нямаше как да предугажда многобройните дупки, които преодоляваше всъдеходът. Слава богу, че отстрани на седалката имаше метални ръчки, благодарение на които успяваше да се задържи. Проблемът беше, че при всяко подскачане краката му се отделяха от стъпенките и тялото му политаше встрани. Пътуването продължи четирийсет и пет минути, а може би час. Патси Хол беше казала, че имението на Пю е около сто и шейсет хектара. Може би това беше причината за продължителното пътуване, а може би Ранди просто правеше кръгчета за заблуда.

Най-после спряха и Ранди му помогна да слезе.

— Може ли да сваля превръзката? — попита Дани.

— Не — изръмжа онзи. — Ще правиш само това, което ти кажа.

Извървяха петдесетина метра по нещо, което приличаше на черен път. Дани се спъна на няколко пъти, но Ранди го държеше здраво. Най-накрая спряха.

— Стой така и не мърдай.

До слуха на Дани долетя някакъв шум, сякаш клони се превиваха от вятъра. После Ранди го хвана за ръката.

— Ще слезем по няколко стъпала — предупреди той. — Влачи краката си, за да ги уцелиш.

Дани се подчини и двамата започнаха да слизат надолу. Стъпалата бяха седем.

После спряха на място.

— Сега ще ти сваля превръзката, но трябва да гледаш само напред — разнесе се стържещият глас на Ранди. — Ако погледнеш встрани или нагоре, ще ти счупя врата!

Като нищо ще го направи с тези ръчища, мрачно си помисли Дани.

Свалиха му качулката и парцала. Оказа се на пръстения под на някакво помещение с големината на гараж. Край стените бяха струпани всякакви боклуци, предимно бидони от денатуриран спирт и ацетон. Имаше една-две метални маси — като тези, които използват в ресторантските кухни. Върху тях бяха наредени някакви лабораторни уреди — колби, везни и спиртници. Във въздуха се носеше нетърпима воня — сякаш Шакил О’Нийл бе съблякъл екипа, с който беше изиграл десет поредни мача.

— Е, доволен ли си, нещастнико? — подхвърли Ранди.

— Не съвсем — отвърна Дани. — Искам да видя с какво количество ефедрин разполагате.

Ранди го побутна към купчина петлитрови контейнери от картон — като онези, в които пренасят сладолед. Бяха най-малко двайсет. Ранди свали капака на един от тях. Беше пълен с бял прах.

— Добре, това ми е достатъчно — кимна Дани.

Проблемът беше, че той нямаше никакво понятие как изглежда метамфетаминът. Не знаеше дали той се произвежда от праха, който видя, нито можеше да прецени какво количество може да произведе съоръжението. Още по-малко можеше да прецени дали прахът в контейнерите е ефедрин или нещо друго.

Но това беше без значение за задачата, която му бяха поставили.