Майк Лосън
Двойни игри (38)

37

Дебелия Нийл не пиеше. Или по-точно не приемаше течности, съдържащи алкохол. Но след като научи за връзката между Идит Бакстър и Бродрик, Ема обяви, че има нужда от едно питие. Двамата с Демарко се качиха в колата и потеглиха към Джорджтаун. Тя мълчеше през цялото време, замислена за съдбата на Идит и сина й.

Демарко направи няколко обиколки, търсейки място за паркиране. Но в Джорджтаун е по-лесно да откриеш девственица в публичен дом, отколкото свободно пространство до тротоара. Накрая Ема не издържа и му заповяда да влезе в някакъв платен паркинг, където вземаха десет долара на час, демонстрирайки обичайното си пренебрежение към парите — особено когато плащаше друг.

Влязоха в „Клайдс“ на Ем стрийт, любимото заведение на Демарко. Ема си поръча мартини „Кетъл Уан“, но Демарко се поколеба. Изпитваше сериозни опасения, че след пиянската вечер с отец Майк ще има проблеми с черния си дроб. Но какво толкова, по дяволите? Тръсна глава и поиска същото питие.

— Познавам Идит Бакстър — въздъхна Ема. — Забележителна жена.

— Откъде я познаваш?

— Списание „Форчън“ организира среща на най-влиятелните жени в бизнеса, която се проведе в хотел „Четири сезона“ в Палм Спрингс. Разбира се, Идит беше голямата звезда. Срещата се превърна в нещо като оргия за създаване на контакти между всички тези влиятелни жени, които се запознаваха помежду си, сближаваха се и се надяваха да си помагат в бъдеще.

— И ти присъства на нея?!

— Ами да. Никога в кариерата си не съм присъствала на подобно събитие. Желанието на организаторите беше да участват не само политици. По онова време аз все още не бях напуснала военното разузнаване, нямах спешни ангажименти и министърът на отбраната ми позволи да присъствам. Беше доста любопитно, тъй като организаторите отпечатаха брошура с биографичните данни на участниците. За мен пишеше само, че работя в Агенцията за военно разузнаване. Всичко останало беше поверително. Но както и да е. Така се запознах с Идит — една невероятно интелигентна жена, принципна, твърда, безкомпромисна и смела. По неизвестни причини…

Ема дори не подозира, че описва себе си, отбеляза Демарко.

— … по неизвестни причини ние с нея се харесахме и по-късно вечеряхме заедно, само двете.

— От това, което съм чел за нея, ми е малко трудно да повярвам, че подкрепя Бродрик — въпреки нещастието, сполетяло сина й.

— Представи си за момент, че си майка на единствен син, когото цял живот си пренебрегвала — въздъхна Ема. — И той изведнъж е обезобразен, след което, в продължение на месеци, наблюдаваш през какви страдания преминава, за да се възстанови. През цялото време знаеш, че никога няма да бъде същият, а накрая той се самоубива. Не допускаш ли, че е възможно да полудееш от чувство на вина, мъка и омраза?

— Вероятно да — кимна Демарко. — Но омраза към кого? Към Ал Кайда, към всички мюсюлмани или към откачалките, които взривяват влакове?

Ема отхапа от резенчето лимон, което плуваше в чашата й.

— Не знам — призна тя. — Но нека приемем, че Идит е решила да отмъсти за сина си. По обичайния за нея впечатляващ начин. Най-вероятно като вгорчи живота на всеки мюсюлманин в тази страна, депортирайки онези, които са успели да преминат границите й, и отказвайки достъп на всички останали. Като не допусне други майки да преживеят случилото се с нейния син. Край на взривените сгради, край на самолетите, които се разбиват в Пентагона, край на атентатите в метрото.

А законопроектът на Бродрик може би ще се окаже първата стъпка в тази посока. Един господ знае каква ще бъде следващата… Може би железни икономически санкции срещу мюсюлманските държави, може би натиск върху Европейския съюз за приемането на закони като този на Бродрик.

— Това е адски амбициозен план — отбеляза Демарко.

— Идит е известна в целия свят със способността си да осъществява амбициозни планове.

— Но ако си права, това означава страшни неща! — възкликна Демарко. — Първо, че тази жена е съучастник в убийството на две невинни деца!

— Няма доказателства, че е свързана с конкретните терористични нападения — поклати глава Ема. — Тя подкрепя Бродрик и нищо повече. Но в същото време е изгубила единствения си син. Може би е на мнение, че нещастието със семейството на Реза Зариф е цената, която трябва да бъде платена за намеренията й. Или пък…

— Какво?

— Все още липсват късчета от мозайката — въздъхна Ема. — Все още само предполагаме, че нещата имат връзка помежду си. Ако тези хора са били принудени да извършат терористични актове, някой трябва да е организирал нещата — детайлно планиране, доставка на специално оборудване и прочие. Не мога да бъда сигурна, разбира се, но ми се струва, че нито Идит Бакстър, нито бизнесмен като Доблър притежават подобен… оперативен опит.

— А Джубал Пю?

— Не. Пю е комбинатор на ниско равнище. Гаден пласьор на метамфетамин, по дяволите! Човекът, който може да синхронизира подобни терористични актове, задължително трябва да е по-умен от Джубал Пю. Това не означава, че Пю не е замесен, но конците със сигурност дърпа друг.

Демарко опразни чашата си и попита:

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Искам да си поговоря с Идит Бакстър.

— Защо? Нима очакваш да признае, че стои зад тези атентати?

— Не знам, но искам да я видя.

— Хубаво — кимна той. — Иди да я видиш, а аз ще се свържа с мистър Доблър. Харесват ми финансовите мотиви.