Майк Лосън
Двойни игри (36)

35

Контактът с клиента беше свързан с куп главоболия за Оливър Линкълн, но с кубинката не беше така. За да се свърже с нея, беше достатъчно да влезе в един ресторант в Маями и да си поръча хубава вечеря. Ресторантът беше много известен и скъп, а кубинката беше негов собственик.

Тя седна при него едва след като той приключи с вечерята. Линкълн беше сигурен, че ще му поднесе сметката, въпреки услугите, които й беше правил през годините. Не познаваше по-стиснат човек от нея. Ресторантът й носеше добър доход, другата работа — още по-добър, но въпреки това тя продължаваше да живее в малка къщурка, разположена в един от евтините квартали на Маями, обличаше се с конфекция и караше някакъв свръхикономичен хибрид, който едва ли харчеше повече от пет на сто. Линкълн подозираше, че тази жена има милиони в някоя банка на Каймановите острови или пък бе заровила парите в задния си двор, но нямаше никаква представа за какво пести. Самият той не можеше да се оттегли, по простата причина че имаше вкус към скъпите неща и охолния живот. Но за разлика от него кубинката би могла да се пенсионира още преди години, стига да беше пожелала. Тя просто обичаше парите, а не нещата, които можеше да си купи с тях. Което автоматично я изключваше от кръга на хората, с които Линкълн би могъл да контактува.

Другата й странност беше пълното равнодушие към секса, въпреки че беше хубава жена. Той подозираше, че тя наближава четирийсет, което изобщо не се отразяваше на безупречната й фигура, издълженото лице с правилни черти и лъскавата черна коса, спускаща се до раменете. Разбира се, Линкълн се беше опитал да я вкара в леглото си, но тя категорично отказа да има нещо общо с него извън деловите им отношения. Именно тези отношения, а не някакви лични чувства го бяха накарали да я провери, при това няколко пъти. Но хората, на които нареди да я следят, не откриха абсолютно нищо. Като младо момиче може би беше имала любовници, но Линкълн я познаваше от двайсет и пет годишната й възраст — един дълъг период от време, през който тя не бе излизала, нито бе живяла с някого.

— Един човек трябва да бъде осакатен или ликвидиран — директно заяви той. — Достатъчно е да претърпи някаква злополука, която ще го вкара в болница поне за два месеца — разбира се, без никакви съмнения, че става въпрос за катастрофа, а не за нещо друго. Ако ти е по-лесно, можеш и да го убиеш. Но в този случай той задължително трябва да е случайна жертва, а не обект на покушение. — Линкълн замълча за момент, после добави: — Например автобус се врязва в тълпата, която чака на пресечката, а той случайно е сред тълпата. — На лицето му се появи лека усмивка, просто за да покаже, че не очаква от нея да кара автобус. Но изражението й си остана непроницаемо. Тази жена няма никакво чувство за хумор, въздъхна в себе си той. Ако не беше толкова добра в работата си, със сигурност щеше да му е безкрайно досадна.

— Колко? — попита кубинката.

Това винаги беше първият й въпрос. Не „кого“, не „защо“ или „кога“, а колко.

— Седемдесет и пет хиляди.

Линкълн смяташе за напълно нормално да задържи половината от сумата, която плаща клиентът. А жената насреща му със сигурност щеше да завиши разходите си — всъщност щеше да ги раздуе. Крайната сума най-вероятно щеше да е някъде около сто хиляди. После, сякаш двамата четяха един и същ сценарий, тя хладно подхвърли:

— Плюс разходите.

— Нима някога съм отказвал да поема разходите ти? — вдигна вежди Линкълн.

— Последния път отказа да ми платиш обувките — обвинително го изгледа тя.

— Защото ми се стори унизително да плащам за подобни дреболии. Не беше моя вината, че кръвта на мистър Потър е попаднала върху обувките ти и се е наложило да ги изгориш, нали?

На практика се беше запънал за тези обувки просто защото му стана забавно. Тя винаги му предоставяше писмен доклад за разходите си, до последния цент. А той винаги се преструваше, че го преглежда внимателно, преди да й плати. След което докладът биваше унищожен — неизменно в негово присъствие.

— Това е разход, свързан с работата — обяви кубинката.

— Ти го казваш — промърмори той, за да я ядоса.

Тя остана мълчалива, заковала поглед в лицето му.

— Срок?

— Незабавно, разбира се. Защо иначе ще ти плащам тези луди пари?