Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

19

Махоуни седеше до прозореца на апартамента си в Уотъргейт и гледаше навън. В едната си ръка държеше чаша бърбън с натрошен лед, която притискаше към челото си. Така облекчаваше главоболието, което не го пускаше от доста време насам. И през ум не му минаваше, че причината за него е бърбънът в чашата.

Мери Пат бе купила този апартамент след петия му мандат, вероятно решила, че след десет години в Камарата на представителите политическата кариера на съпруга й е достатъчно утвърдена, за да инвестират в постоянно жилище на територията на столицата. Той харесваше апартамента заради близостта до работното му място, а и заради гледката. От прозореца се виждаше куполът на Капитолия, осветен през цялата нощ. Приличаше на катедрала, но катедрала, в която се молят грешниците.

Разбира се, фактът, че живее в Уотъргейт, често го караше да си мисли за Ричард Никсън. Не заради прословутите му опити да прикрие големия скандал, а поради омразата на тогавашния президент към обикновените хора. Махоуни не можеше да си представи, че един голям политик може да мрази своите съграждани. Клинтън, Кенеди, Труман, Буш, а още много други преди тях бяха демонстрирали искрено желание да общуват с хората, които ги бяха избрали. При Махоуни беше същото и той го правеше искрено, без никакви преструвки. Много обичаше да хапва скара в компанията на работници и техните семейства. Но онова мрачно копеле Никсън беше предпочело да стои зад заключените врати на кабинета си, избягвайки всякакви контакти с обикновените хора. По дяволите! Дори негодник като Бродрик харесваше хората, или поне част от тях.

Съдейки по писмата, които получаваше Махоуни, голяма част от хората мислеха като Бродрик и това съвсем не беше изненада. Включително в Бостън, който също беше част от неговия избирателен район. Доскоро в някои квартали на града изобщо не се допускаха чернокожи, въпреки че Харвард и МТИ гъмжаха от хора с либерални възгледи. Това обаче изобщо не бе така в места като предградията Ревиър и Челси, чиито обитатели не се отличаваха с особена толерантност.

Въпреки всичко законопроектът на Бродрик беше изцяло сбъркан. За Махоуни това не беше въпрос на конституционно право, макар че Върховният съд със сигурност щеше да срещне някои проблеми. За него това беше въпрос на справедливост. Всички американски граждани имат равни права — до момента, в който някой от тях наруши закона и неговото нарушение е подкрепено от доказателства. Но това не беше всичко. Едно е да възприемаш мюсюлманите като някаква абстрактна и безлична маса, изповядваща своята неразбираема религия, а съвсем друго е, когато познаваш лично едно добро и достойно мюсюлманско семейство — каквото беше семейството на Зариф. Като факт това бе достатъчно, за да се замислиш върху предложенията на Бродрик.

За съжаление проектозаконът на Бродрик набираше инерция. Той непрекъснато се обсъждаше по телевизията и не слизаше от първите страници на вестниците вече три месеца поред. Опра, естествено, беше на гребена на вълната. В едно от своите предавания тя се появи облечена в бурка и окачестви законопроекта за задължителна регистрация на мюсюлманите като нов холокост, сравнявайки го с концентрационните лагери и линчуването на чернокожите в Американския юг. Бог да благослови Опра! Но напоследък, именно благодарение на прекаленото внимание на медиите към този въпрос, започнаха да се случват и други неща. На границата между Канада и Мичиган силите за сигурност направиха на решето колата на някакъв индиец с тюрбан, който дори не бе мюсюлманин, а сикх. Човекът бе убит на място, защото не спрял за проверка. Впоследствие се оказва, че причина за това бил килограм хашиш, скрит в резервната гума на колата му. В чикагското метро ченгетата спрели трима младежи мюсюлмани, които „изглеждали подозрителни“. Момчетата оказали съпротива, едното от тях било ударено с електрошокова палка и до момента било в кома. В Канзас Сити двама младежи от футболния отбор на местния колеж пребили мургаво момче, което пуснало някакъв пакет в пощенския процеп на вратата на съда и побягнало. Момчето се оказало куриер на юридическа кантора, което доставило пакет документи и хукнало да гони автобуса. В резултат на нападението вратът му се оказал счупен. В магазин от веригата „Уолмарт“ в Далас влязла арабка с издут корем и хората панически хукнали навън. Впоследствие се оказва, че жената не носела динамит под палтото си, а просто била бременна.

Махоуни разбираше страховете на хората. Те изпитваха ужас, че могат да станат жертва на поредния самоубийствен атентат. Разбираше и защо японците са били затваряни в лагери след Пърл Харбър; защо в годините след войната Маккарти беше превърнал страната в ловно поле за комунисти, след като Йосиф Сталин се сдобива с атомната бомба. Не го одобряваше, но го разбираше. Даваше си сметка, че ако законопроектът на Бродрик бъде приет, след петдесет години хората ще съжаляват за това. Особено се дразнеше от типове като Бил Бродрик, които използваха страха за лична изгода, подклаждайки огъня на фанатизма и омразата.

Много му се искаше да се случи нещо друго, но не знаеше какво. Може би някакъв скандал, национална криза или дори природен катаклизъм. Нещо, което щеше да отклони общественото внимание в друга посока, да позволи на хората да се осъзнаят и да оставят на мира мюсюлманите.

Мили Боже, моля те, направи така, че нещата да се уталожат, мълчаливо се помоли той.

Това беше първата молитва на Джон Махоуни от дълго време насам.