Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

29

Оливър Линкълн седеше на верандата си в Кий Уест, пиеше студено кафе и прелистваше последния брой на списанието за мъже „Джи Кю“. До слуха му достигаше тихото бълбукане на близкия фонтан. Той обичаше фонтаните, а в имението му имаше цели три. Репортажът за италианските моделиери му напомни да се обади на Рубиначи и да си уговори час. Пролетта наближаваше, а той имаше нужда от няколко леки костюма. Но този неаполитански шивач беше толкова претрупан, че ако не го посети час по-скоро…

— Извинете за безпокойството, мистър Линкълн.

Той извърна глава към прислужницата Есперанца.

— На телефона е мистър Харис. Казахте да не ви безпокоя, но…

— Всичко е наред, мила. Ще говоря с него, благодаря.

Линкълн винаги се държеше любезно с прислугата си. Плащаше им добре, а те от своя страна му се отблагодаряваха с всеотдайни грижи. Но не беше доволен от факта, че го търси Харис. Този човек играеше ролята на свръзка. Причината за обаждането му можеше да бъде само една — клиентът иска да разговаря лично с Линкълн. А това означаваше да напусне удобния си дом и прекрасната сенчеста веранда с бълбукащото фонтанче.

— Какво има, Харис? — вдигна слушалката той. С този човек нямаше нужда да бъде любезен.

— В единайсет и половина се очаква „Пруденшъл“ да достигне седемдесет, „Америгаз“ — трийсет и два, „Джонсън енд Джонсън“ — петдесет и шест, „Креди Суис“ — петдесет и осем, и „Чъб“ — деветдесет и седем — делово докладва Харис.

Този човек работеше за една от големите брокерски компании. Ако по някаква случайност органите на реда забележеха, че клиентът или Линкълн влиза във връзка с компанията (или компанията търсеше тях), това нямаше да им се стори необичайно. Когато клиентът или Линкълн се обаждаха на Харис, те не използваха директния му телефон, а номера, който фигурираше в указателя. В случай че някой подслушваше телефона на Линкълн, щеше да чуе сравнително точните прогнози на Харис за котировките на пет компании в определен час от деня. На практика обаче тези котировки съставляваха десетцифрен телефонен номер (703-256-5897), който принадлежеше на уличен телефонен автомат, а часът на падежа всъщност беше часът, в който Линкълн трябваше да се обади на този номер.

Но той се дразнеше от контактите с клиентите. Сега трябваше да напусне удобния си дом, да се качи в колата и да потърси телефонна кабина — неизползвана преди и достатъчно отдалечена от дома му. Но да се намери кабина с работещ телефон не беше толкова лесна работа. Дразнеше се и от презумпцията на клиента, че той непременно ще си зареже работата, за да набере посочения номер в определения час. Разбира се, ако се вземат предвид парите, които клиентът му плащаше, подобна презумпция не беше лишена от основание.

Линкълн погледна часовника си. До времето на обаждането имаше час и половина. След душа и бръсненето започна да се облича. Избра бежов панталон от лен и коприна, ексцентрична спортна риза на „Шарве“ и испански сандали. На главата си сложи бяла сламена шапка тип борсалино и слънчеви очила „Персол“. Погледна се в огледалото и остана доволен от отражението си.

Често му казваха, че прилича на Орсън Уелс на млади години. Беше висок метър и осемдесет и пет, със здраво телосложение. Ако не внимаваше с храната, положително щеше да надебелее — като Орсън Уелс на по-зряла възраст, но той спазваше стриктна диета. Черната му коса беше пригладена назад, лицето му беше красиво и леко арогантно — с чувствени устни, които, както смяташе той, напълно подхождаха на един чувствен мъж.

Мнозина жестоки двукраки хищници бяха направили погрешното заключение, че Линкълн, който бе мъж със стил, можеше да бъде лесна плячка. Но повечето от тях отдавна бяха напуснали майката земя, докато Линкълн продължаваше да я тъпче с испанските си сандали.

Той напусна основната сграда и се насочи към постройката, където някога бяха държали каретите, а сега бе превърната в гараж за автомобилите му. Кой да избере? Поршето, ягуарът или големият джип мерцедес? Поршето, разбира се, реши той. Денят беше твърде хубав, за да кара нещо друго, освен кабрио. Потегли бавно по дългата алея към главния вход, наслаждавайки се на безупречно поддържаното си имение. Спря пред вратите и търпеливо изчака да му отворят. Оливър Линкълн беше търпелив човек.

Откри подходящата кабина недалеч от плажа. Мястото не беше прекалено шумно, а и предлагаше отличната възможност да оглежда минаващите наблизо прелестни млади жени по бански костюми. Набра номера точно в единайсет и половина.

Клиентът започна да говори в момента, в който вдигна слушалката — без дори да попита кой се обажда. Това поведение беше не само грубо, но прибързано и опасно. Разбира се, всички шансове сочеха, че се обажда именно Линкълн, но не беше изключено някой да е набрал номера по погрешка.

— Май имаме проблем — обяви клиентът.

— Наистина ли? — попита Линкълн, макар да не му се вярваше. От друга страна обаче, този клиент рядко изпадаше в паника.

— Някакъв тип провежда разследвания от името на Конгреса — продължи клиентът. — Не съм сигурен за кого точно работи. Не е ченге, нито стои прекалено високо в хранителната верига. Но проявява прекален интерес към… към последните събития.

— Например?

— На два пъти е разпитвал в АБН за онзи идиот Крей.

— И какво от това? — вдигна вежди Линкълн. — Крей е мъртъв, а според твоите източници във ФБР са напълно удовлетворени от обяснението за отпечатъците му.

— Може и така да е, но не ми харесва фактът, че тоя тип задава толкова въпроси.

— Нещо друго?

— Да. Същият човек е открил трупа на онзи полицай от охраната на Капитолия. По всяка вероятност е отишъл в дома му с намерението да го разпита.

— Полицаят също е мъртъв и аз не виждам никакъв проблем — рече Линкълн.

— Бил е и в Кий Уест — подхвърли клиентът.

— Ооо!

— Това би трябвало да привлече вниманието ти.

— Какво е търсил тук? — попита Линкълн.

— Не знам. Моят източник във Вътрешната сигурност просто докладва, че е бил там.

— А защо е ходил във Вътрешната сигурност?

— Разпитвал е за човека от Ню Йорк.

Клиентът имаше предвид Юсеф Халид — мъжа, направил опит да отвлече самолета от летище „Ла Гуардия“.

Линкълн помълча за момент, после попита:

— Искаш ли нещо от мен или само ме информираш?

— Искам, разбира се. Не ми харесва настоятелността на този човек. Но има и нещо друго: преди известно време е участвал в разкриването на шпионска мрежа на Западното крайбрежие. Не успях да уточня каква е била ролята му в тази операция. Пресата споменава името му само веднъж, после го забравя. Подозирам, че този човек може да се окаже тежка категория и не искам да рискувам.

— Но какво точно искаш от мен?

— Да го неутрализираш по някакъв начин. Да го извадиш от строя. Не ме интересува как ще действаш.

— Не съм сигурен, че е разумно — рече Линкълн. — Сам казваш, че работи за Конгреса. Ако някой му е възложил да разследва нещо, а ние го отстраним, ще се стигне до усложнения. До този момент имаш само един човек без значка, който задава въпроси и получава отговори, които не се различават от отговорите, които искаме да получи обществото.

— Не искам да рискувам, особено на този етап! — отсече клиентът. — Направи нещо!

Линкълн можеше да откаже, но това означаваше намаление на приходите му.

— Това, което искаш, ще струва около двеста хиляди долара — каза той.

— Добре — отвърна онзи и прекъсна връзката.

Това му е хубавото на този клиент, помисли си Линкълн. Никога не се пазари.