Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

25

— Момчета, знаете ли къде е Роли?

Демарко искаше да поговори с Роли Патерсън, полицая от охраната на Капитолия, който беше застрелял Мустафа Ахмед. Но той не беше на обичайното си място при металния детектор. Там бяха колегите му — чернокож и бял, които пазеха на входа. Никой от двамата не си направи труда да му отговори, тъй като бяха заети да зяпат задника на някаква жена, която току-що беше минала през рамката на детектора.

— Защо питаш? — обади се най-сетне белият. — Да не са решили да му дадат още някой медал?

На следващия ден след опита за атентат, който би превърнал Капитолия в куп руини, Роли беше награден с медал за проявена храброст. За добра служба или нещо подобно. Церемонията се проведе в пленарната зала, където лично Махоуни забоде медала на широките плещи на Роли. Стотината членове на Камарата, които си бяха направили труда да присъстват, станаха на крака и аплодираха героизма на Роли.

— Не — поклати глава Демарко. — Просто искам да поговоря с него.

— Хубаво, че искаш, ама кой си ти? — попита чернокожият.

— Оправям се с медиите — неопределено отвърна Демарко. — Търся отговор на въпрос, който ми поставиха репортерите. — После, изпреварвайки любопитството на охраната (не защото им пукаше, а просто за да убият малко време), той побърза да добави: — Тук ли е Роли, или го няма?

— Няма го — рече чернокожият. — Откакто видя сметката на онзи, е в отпуск. Предполагам, че след толкова позиране пред камерите са го заболели краката.

Белият се изсмя.

Въпреки че беше ликвидирал опасен терорист, Роли не беше успял да спечели уважението на колегите си.

 

 

Едноетажната къщичка се намираше в североизточната част на окръг Колумбия, сравнително близо до спирката на метрото „Форт Тотън“. Пощенската кутия беше препълнена, а на стъпалата пред вратата имаше купчина вестници. Явно собственикът не беше в града и това обясняваше защо телефонът му дава свободно.

Никой не отговори на почукването му и Демарко надникна през прозореца. Не се виждаше нищо. По всичко личеше, че напразно е бил път до дома на Роли, но той все пак заобиколи къщата, изкачи се на верандата и надникна през кухненския прозорец. На масата имаше чинии, на плота до печката се виждаше картонена опаковка от мляко.

— Хей, какво търсиш тук?

Демарко се обърна. Зад телената ограда, която отделяше дома й от този на Роли, стоеше възрастна бяла жена с лъскави като на дрозд очи. Над хавлията си беше облякла военна куртка в защитен цвят, а на главата си имаше червена шапчица, изпод която на всички страни стърчаха сиви кичури.

— Търся Роли — отвърна той.

— Откъде да знам дали наистина го търсиш, или си решил да обереш къщата? — попита жената, смешно мърдайки вежди.

— А какво ще направиш, ако наистина е така? — усмихна се Демарко.

Жената отвърна на усмивката му и вдигна дясната си ръка, която до този момент не се виждаше от оградата. В нея държеше голям револвер. Не го насочи към Демарко, а просто му го показа.

Исусе!

— Не се безпокой, празен е — широко се ухили съседката.

— Това е добре — с облекчение въздъхна Демарко. — Виждала ли си Роли? Аз съм му колега от Капитолия. Цял ден се опитвам да се свържа с него по телефона.

— Не съм и това малко ме тревожи — отвърна жената. — Нали видя вестниците на верандата?

— Мислиш ли, че трябва да извикаме полицията?

Жената кимна, но после размисли.

— Тц. Я виж под онази саксия с изсъхналото цвете. Ключът трябва да е там. Ще влезем заедно. — Пръстите й се увиха около ръкохватката на револвера: — А ако заварим някого…

— Нали каза, че не е зареден? — учудено я погледна Демарко.

— Излъгах те.

* * *

Демарко отвори вратата. Войнствената съседка — името й беше Нети Глен — дишаше във врата му, а той съжали, че не я пропусна пред себе си. Оръжията винаги го изнервяха.

Тежката миризма го блъсна в носа.

— Уф! — сепна се Нети.

Той беше сигурен, че няма да получи отговор, но въпреки това извика:

— Хей, Роли, тук ли си?

— По-добре изчакай тук — обади се Нети. — Аз съм свикнала да гледам трупове.

— Какво?!

— Била съм медицинска сестра във Виетнам.

— Аха, ясно. Все пак ще дойда с теб.

Откриха го на пода в спалнята, напълно облечен. Дясната му ръка лежеше върху гърдите.

Нети зацъка с език.

— Предупредих го, че ще му се случи нещо, ако не вземе мерки да отслабне и продължава да се тъпче с пържени пилета всяка вечер! — въздъхна тя.

Демарко се огледа. Ако не се броеше трупът с позеленяло лице на пода, спалнята изглеждаше съвсем нормално.

Извади мобилния си телефон и повика полиция. Нети каза, че ще изчака отвън, но той я спря.

— Какво ще кажеш да огледаме къщата? Просто да се уверим, че всичко е наред… — Нети понечи да отговори, но той я изпревари: — Но ти най-добре иди да оставиш тоя пищов…

— Прав си — кимна тя.

Демарко я изчака да излезе и направи бърз оглед на малката къща, но без да слиза в мазето. Всичко изглеждаше нормално, без следи от борба или взлом. На практика беше изненадан от реда, който цареше навсякъде. Влезе във втората спалня, която Роли беше използвал за кабинет. Върху бюрото имаше документи — главно неплатени сметки, редом с които се мъдреше рекламна брошура на зала за пейнтбол — едно от местата, в които склонни към насилие маниаци обличаха камуфлажни дрехи и се стреляха с топчета, пълни с боя.

Демарко отдавна имаше желание да опита този спорт, който му се струваше доста забавен.

Отвори чекмеджетата на бюрото, използвайки носната си кърпичка, за да не оставя отпечатъци. Извади чековата книжка на Роли, откъсна една от депозитните бланки, които се намираха най-отзад, и я пъхна в джоба на ризата си.

В ъгъла се издигаше внушителен метален сейф, висок около два метра и широк един. На вратата имаше сложна ключалка с цифрова комбинация. Демарко опита да я отвори, но касата беше заключена. Вероятно там са пушките и пистолетите, помисли си той. Роли беше известен със страстта си към оръжията. Свидетелство за това бяха специализираните книги и списания за оръжия, подредени в етажерка до стената.

Отчитайки, че полицията ще се появи всеки момент, той се обърна и тръгна към вратата. Очите му попаднаха на нещо, което лежеше на пода до бюрото. Наведе се и го вдигна. Оказа се памфлет от четири страници, напечатан на гланцирана хартия. Съдържанието му призоваваше белите граждани на Америка да се борят за правата си, тъй като постепенно се превръщат в малцинство. Отново огледа стаята, но не откри други материали с подобно съдържание. Поколеба се дали да прибере памфлета, но в крайна сметка се отказа. Вместо да го върне обратно на пода, където го беше намерил, той го постави на видно място върху бюрото на Роли.

Нети Глен чакаше на верандата с цигара в ръка.

— Отдавна съм се отказала от този ужасен и гаден навик, но като видя труп, изведнъж ми се припушва — призна тя.

— Бас държа, че е така — кимна Демарко. Беше готов да се обзаложи и за друго — че на младини тя е била хубава като медицинските сестри във филма „Военнополева болница“.

На тревата от другата страна на къщата беше паркиран огромен микробус, който Демарко едва сега забеляза. А би трябвало да го забележи, защото беше с размерите на междуградски автобус.

— Кога се е сдобил с това чудо? — обърна се към Нети той.

— Само преди седмица, горкият — въздъхна тя. — Тогава все още не знаех, че го виждам за последен път, но той ми се похвали, че с тази кола ще поеме на запад в момента, в който се пенсионира.

— Изглежда доста скъпа играчка — отбеляза Демарко.

— Каза, че му е струвала четирийсет и две хиляди и петстотин. Взел я на старо, но само на няколко хиляди километра. — Нети захвърли цигарата и въздъхна: — Това е животът… Човекът купува колата, за която е мечтал цял живот, а после хоп…

Изречението беше довършено с тъжно поклащане на глава.

— Може ли да те попитам нещо?

— Казвай.

— Роли беше ли расист или нещо подобно?

— Защо питаш? Може би защото е застрелял онзи мюсюлманин?

— Не. Просто видях на бюрото му памфлет на една от онези организации, които се борят за господство на бялата раса. — После, припомнил си, че се беше представил за приятел на Роли, бързо добави: — Изобщо не съм предполагал, че си пада по такива идеи.

— Не знам нищо за никакъв памфлет — отвърна Нети. — А и не съм го чувала да говори за това. По-скоро беше уплашен. Всеки път, когато наблизо се заселваха нови хора, които не бяха бели, Роли казваше, че се надява кварталът да не се превърне в свърталище на престъпници и наркомани. Но никога не съм го чувала да казва обидни неща за цветнокожите.

Ченгетата се появиха след двайсетина минути. Двама наперени младоци в патрулна кола. Те заповядаха на Демарко и Нети да чакат на верандата и направиха бърз оглед на къщата, който не продължи повече от пет минути. Докато единият се опитваше да се свърже със съдебна медицина, Демарко се обърна към другия и попита:

— Ще му направят ли аутопсия?

— Това не е в моите компетенции — сви рамене ченгето. — Но не виждам смисъл, като го гледам — дебелак, умрял с ръка на сърцето.

Почивай в мир, Роли.