Майк Лосън
Двойни игри (68)

67

Преди половин час Оливър Линкълн се обади на Пю, а в момента седеше на верандата и пиеше шампанско. Не празнуваше нищо, просто обичаше шампанското. Очите му бяха заковани в снимката, която беше получил същата сутрин. На нея той седеше в компанията на Пю в онова заведение в Уинчестър.

Едно от качествата, с които се гордееше, беше способността му да запазва самообладание. Когато нещата се объркваха, Оливър Линкълн не ругаеше, не крещеше, не риташе столове и не преобръщаше маси. Нито пък губеше разсъдъка си (а и чувството си за хумор), независимо от сложността на задачата, от промените в последната минута, от силния натиск, на който го подлагаха властите. Но в момента наистина беше бесен. Това… това искане на Пю му дойде прекалено много.

Недодяланият селяндур съсипваше живота му. Снимката, която бе направил, беше достатъчна, за да го превърне в главен заподозрян в организирането на последните терористични атаки. Добрата новина беше, че оригиналната снимка на Пю не се бе оказала достатъчна, за да го арестуват. Лошата новина беше, че разследването буквално го разнищи. Красивият му дом беше обърнат с главата надолу, хонорарите на адвокатите до момента надхвърляха триста хиляди долара, а непрестанното наблюдение, под което беше поставен, не му позволяваше да започне нов доходен бизнес. Току-що отказа една изключително изгодна оферта от Нигерия — бърза и чиста работа, която трябваше да предреши изхода от предстоящите избори в тази страна.

А сега на хоризонта се появи и Пю, който искаше точно четири милиона и двеста хиляди долара. Тази цифра силно го озадачи, но на практика това беше без значение. Тук в Щатите той разполагаше с далеч по-малки суми. Парите му бяха пръснати в офшорни сметки, но той не можеше да ги използва, тъй като ФБР моментално щеше да го засече и да прояви нов интерес към доходите му. В най-добрия случай ще информират данъчните власти, които ще го тикнат зад решетките за укриване на данъци. Ако трябваше да плати на Пю — нещо, което нямаше никакво намерение да направи — би трябвало да продаде къщата си.

А сега снимката. Фалшива ли беше, или не? На пръв поглед изглеждаше съвсем истинска, но и Кинг Конг изглежда истински, докато сваля двумоторни самолети от небето. Не, няма как да не е фалшива. На нея той не носеше слънчеви очила, макар да беше почти сигурен, че в деня на срещата си с Пю изобщо не ги беше свалял. Би могъл да наеме експерт да я изследва, но в крайна сметка това щеше да му струва много време и пари. Снимката нямаше значение. Джубал Пю трябваше да бъде отстранен.

Просто не можеше да го остави жив, за да виси над главата му като дамоклев меч. Пю трябва да си замине, независимо дали снимката е фалшива и дали имаше или нямаше свидетел. Защото ако ФБР се добереше до реални доказателства за връзката му с терористичните атаки и този негодник свидетелстваше срещу него, това щеше да бъде последният пирон в капака на ковчега му.

Но първо трябваше да се увери, че снимката е фалшива. Ако се потвърдеше, че е истинска, трябваше да се добере до флашпаметта на фотоапарата и да провери дали има други копия. Трябваше да научи и името на сервитьорката, която бе предполагаемата свидетелка. Самият факт, че се нуждаеше от тези неща, означаваше, че Пю сериозно е загазил.

Поднесе чашата с шампанско към устните си и изведнъж забеляза, че ръбчето й е леко нащърбено. Това вече беше прекалено. Чашите бяха изработени от един вече мъртъв венециански стъклар, по личните чертежи на Линкълн. Какви примитивни горили са тези типове от ФБР! Чашата явно беше наранена по време на тяхното претърсване.

Поеми си дъх. Поеми си дълбоко дъх.

Пю искаше парите в рамките на две седмици. Това доказваше, че е безмозъчен тип, иначе не би му дал толкова много време. Засичането му не беше проблем — едно телефонно обаждане стигаше. Проблем беше кубинката, която трябва да бъде убедена да поеме риска. А това означаваше пари. Много пари, които трябваше да плати от собствения си джоб и с които не разполагаше. Вероятно щеше да се наложи да продаде някои лични вещи, за да ги събере. Да, Джубал Пю действително беше успял да го ядоса!

Линкълн протегна ръка към бутона за вътрешна връзка.

— Есперанца, скъпа, много те моля, кажи на Хуан да изкара поршето. Отивам в Маями да хапна истинска кубинска храна.

— Да не си се побъркал? — изсъска кубинката. — Какво правиш тук?

— Спокойно. Ако смятаха, че имаш някаква връзка с мен, отдавна да са те скъсали от разпити.

— Ти си пълен идиот!

— Хайде, успокой се. Ако беше вдигнала телефона, можехме да се видим на друго място.

— Няма да разговарям с теб! Изяж си вечерята и изчезвай!

— Двеста хиляди — подхвърли Линкълн.

Кубинката се втренчи в него. Примигна веднъж, втори път. И изведнъж заприлича на стара сметачна машина: ръчката се спуска надолу, машината издава кратко дрънчене и хоп — двеста хиляди се прибавят към спестяванията й.

Тялото й се отпусна на отсрещния стол, пръстите й щракнаха по посока на сервитьора.

— Калвадос за мен и мистър Линкълн — поръча тя, замълча за секунда и добави: — Пиши ги на негова сметка.