Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

12

Махоуни нямаше желание да присъства на приема по случай шейсет и петия рожден ден на вицепрезидента. Отиде единствено заради жена си Мери Пат, която беше близка приятелка със съпругата на вицепрезидента. Положението стана още по-тежко, тъй като заради нея нямаше как да флиртува с по-привлекателните гостенки на купона. Например с новоназначената заместник-министърка на външните работи, която в момента разговаряше с шефа на президентската канцелария.

Освен че беше привлекателна, Махоуни бе чул, че новата държавна служителка е някакъв гений и владее около половин дузина чужди езици. Но той беше дълбоко убеден, че господ е допуснал грешка, съчетавайки хубавото дупе на тази представителка на слабия пол с прекомерно много ум. В момента тя се смееше на някаква шега на шефа на президентската канцелария. Познавайки чувството за хумор на тоя сухар, Махоуни светкавично прецени, че освен умна, дамата бе и добре възпитана.

Извърна се към човека зад бара и поиска още едно питие. До този момент беше разговарял предимно с него. Хвърли още един поглед към заместник-министърката, след което потърси жена си. Оказа се, че тя разговаря със самия рожденик. Вицепрезидентът кимаше в знак на съгласие, а върху лицето му, както обикновено, беше изписано блаженото изражение на човек, погълнал цяла опаковка успокоителни.

Томас Маршъл, служил като вицепрезидент на Удро Уилсън, бе казал: „Вицепрезидентът на Съединените щати е като човек в каталептично състояние — не може да говори, не може да се движи и не изпитва болка, но въпреки това напълно осъзнава онова, което става около него“. Махоуни беше напълно съгласен с това определение, което отлично прилягаше на сегашния заместник на държавния глава.

Хвърли поглед на часовника си. Вечерята беше приключила преди половин час. Прииска му се да се махне оттук, да се прибере у дома и да си легне. Но по всичко личеше, че Мери Пат се забавлява добре. Убеден в нейната ангажираност, той за миг си помисли, че все пак може да се представи на новата дама от Държавния департамент. Оттласна се от бара и направи крачка в нейна посока, но в същия момент до него прозвуча любезен мъжки глас:

— Добър вечер, господин председател.

Махоуни се обърна. По дяволите, Бродрик! Цяла вечер беше правил опити да стои далеч от него, но в момента той му препречваше пътя. Нямаше представа защо вицепрезидентът беше поканил цял куп републиканци, но присъствието на Бродрик между тях беше вече прекалено.

— Здрасти, Бил, как си? — отвърна той.

Отдавна беше убеден, че заклетият антикомунист Джо Маккарти — политикът, с когото най-често сравняваха Бродрик — наистина приличаше на престъпник. Мрачна, излъчваща заплаха физиономия. Физиономия на бандит. Бил Бродрик обаче не изглеждаше така.

Наскоро прехвърлил четирийсет, Бил Бродрик беше висок, строен и широкоплещест. Гъстата му коса имаше златистокафяв цвят, усмивката му беше заразителна, а големите му сини очи излъчваха честност и искреност. Лицето му беше лишено от недостатъците, които най-често се набиваха в очите на политическите карикатуристи — щръкнали уши, нос като на Джими Дюранте, брадичка като на Джей Лено или нещо друго от тоя сорт. Когато карикатуристите правеха портрет на самия Махоуни, те неизменно наблягаха на бялата коса и шкембето му.

— Много добре, господин председател — отвърна на въпроса Бродрик. — Давам си сметка, че се срещаме на едно социално събитие, но…

Защо тогава не се социализираш, да те вземат мътните?!

— … но все пак реших да се възползвам от шанса да разменя няколко думи с вас. Както вероятно знаете, днес моят законопроект беше одобрен в комисията.

Според предварителния доклад на ФБР, Юсеф Халид бе планирал да разбие самолета от Ню Йорк за Вашингтон някъде на територията на столицата. Още не беше ясно защо са стигнали до това заключение, но след като неколцина сенатори се запознаха с него, проклетият проектозакон на Бродрик бе приет мигновено от комисията.

— Не, не знам — отсече Махоуни.

— Това е факт, сър. В рамките на две седмици ще бъде внесен за гласуване в Сената. А може би и по-скоро, защото след днешните събития обществеността настоява за бързи действия.

Спести ми тези речи, моля те!

— Аз съм убеден, че Сенатът ще го гласува, сър — каза Бродрик.

Като нищо, мрачно си помисли Махоуни.

— Така ли? — подхвърли на глас той.

— Да, сър. Причината да се обърна към вас е да ускорите приемането му и от Камарата, когато бъде внесен там.

Махоуни отпи една глътка и насочи поглед към новата заместник-министърка. Господи, каква фигура! Потърси с очи жена си, но не я видя наоколо.

— Е, в момента сме доста натоварени, но аз ще…

— Натоварени ли, сър? Тази страна е обект на нападение от част от собствените си граждани! Заговорът в Балтимор, две терористични атаки в рамките на месец! Господин председател, вие без съмнение…

Махоуни не беше много сигурен какво означава обект на нападение, но нещата явно вървяха натам. Въоръжени с автомати войници от Националната гвардия патрулираха по границите и летищата, полицаи с мрачни лица охраняваха станциите на метрото, въздушният транспорт беше на път да блокира от продължителните проверки на пътниците. Но той нямаше никакво намерение да обсъжда всичко това с Бродрик.

— Моля да ме извиниш за момент, Бил — промърмори Махоуни. — Искам да разменя две думи с една дама от Държавния департамент, която е назначена току-що и очевидно се нуждае от опитна ръка, за да се ориентира. Бих предложил същото и на теб, но ти отдавна си в час, нали?

Докато крачеше към дамата от Държавния департамент, Махоуни изведнъж се сети за Демарко и се запита къде, по дяволите, бе изчезнал. Утре ще го потърси, просто за да бъде сигурен, че не се крие.