Майк Лосън
Двойни игри (12)

11

Юсеф Ибрахим Халид беше толкова уплашен, че едва ходеше. Вече беше повърнал веднъж, непосредствено след пристигането си на летище „Ла Гуардия“, но ако в стомаха му беше останало нещо, със сигурност щеше да го направи отново. Крачейки към пункта за проверка, той усети как ризата му подгизва, а по челото му избиват ситни капчици пот. Знаеше, че трябва да изглежда спокоен, но беше безсилен да се овладее. Не можеше да спре нито треперенето на краката си, нито потта, която се стичаше по лицето му.

Беше убеден, че служителите от Управлението за транспортна сигурност ще забележат състоянието му и ще го спрат за проверка. Но съдбата беше решила друго: силна снежна буря в Средния запад беше предизвикала закъснението или отмяната на много полети, въпреки че самолетът на Юсеф не беше сред тях. Тази сутрин летището беше необичайно претъпкано — навсякъде се виждаха дълги опашки от изнервени и нетърпеливи пътници, а силите за сигурност извършваха проверките си през пръсти, за да избегнат допълнителни задръствания. Такава беше Божията воля.

Юсеф остави сака си на гумената лента и бавно се насочи към рамката на металния детектор. Вече беше изпразнил джобовете си от всичко, което би могло да го задейства. Свали дори колана си, който остана в кошчето за боклук до вратата на тоалетната. Всичките му вещи бяха в сака. Очакваше да ги прегледат внимателно, а след това, прочитайки името му, да го дръпнат встрани за по-подробно претърсване. Но това не се случи. Той просто мина през рамката, взе сака си и започна да си обува обувките. Такава беше Божията воля.

Малкият реактивен самолет, който извършваше полети между Ню Йорк и Вашингтон, разполагаше с дванайсет реда седалки — двойни от едната страна на пътеката и единични от другата. Неговото място беше номер осем, единично. На същия ред, но от другата страна на пътеката, седяха жена и русокосо момиченце, което не беше на повече от седем. Той извърна глава, защото не можеше да го гледа.

Докато самолетът се готвеше за излитане, Юсеф затвори очи и се замисли за семейството си. За жена си, за прекрасните си деца. Дали жена му щеше да страда за него? Вероятно не, защото през последните две години се беше държал ужасно с нея.

Самолетът излетя и започна да набира височина над Ню Йорк. Стюардесата включи микрофона и съобщи, че полетът до вашингтонското летище „Роналд Рейгън“ ще продължи по-малко от час.

Докато чакаше лампичката за коланите да изгасне, Юсеф направи безуспешен опит да си спомни някоя молитва от детството. После се изправи, издърпа сака си от багажника над седалките и се насочи към тоалетната в задната част. В самолета имаше още деца. Сякаш нарочно го бяха напълнили с деца!

Заключи след себе си и извади частите на пистолета. Бяха направени от твърди полимери и имаха съвсем невинен външен вид. Цевта представляваше дръжка на четка за коса, спусъкът беше във формата на рамка за очила, а трите пластмасови патрона и пружината бяха скрити в обикновена химикалка. Сглоби пистолета с треперещи ръце, зареди го и се погледна в огледалото. Лицето му беше небръснато, сплъстената му коса стърчеше, а изцъклените му очи сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. Приличаше на луд.

Времето течеше. Трябваше да направи това, което беше решил. После всичко щеше да свърши.

Излезе от тоалетната и тръгна по пътеката. Пистолетът беше в джоба на сакото му. Хвърли сака на седалката и продължи напред. Стюардесата стоеше на крачка от пилотската кабина до работната масичка, върху която се виждаха чаши за кафе. Той се приближи към нея с любопитна физиономия, сякаш искаше да попита нещо. После я сграбчи, изви ръката й зад гърба и опря дулото в слепоочието й. Зад него се разнесоха уплашени викове. Рязко извърнал глава, Юсеф изкрещя никой да не мърда. Или си помисли, че е изкрещял. Не беше сигурен, защото в главата му бучеше.

Започна да влачи стюардесата към блиндираната врата на кабината. Нанесе й силен ритник и извика на пилота да отвори. Размаха пистолета срещу пътниците, за да ги задържи по местата им, после отново опря дулото в слепоочието на стюардесата. Иззад вратата долетя някакъв глас и той извърна глава, за да чуе по-добре. После отново изкрещя, че ако не отворят, ще пръсне главата на стюардесата.

Юсеф Халид изобщо не беше обърнал внимание на един мъж с обикновени дрехи, който седеше на петия ред седалки, на не повече от три метра от него. И това се оказа фатално, защото този човек беше въздушен шериф. Не видя пистолета в ръката му, нито пък усети куршума, който проби черепа му и пръсна мозъка му върху вратата на пилотската кабина.