Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

10

Махоуни беше бесен.

Сутрешното издание на „Уошингтън Поуст“ съобщаваше новината, че е бил посетен от Хасан Зариф, брат на печално известния терорист Реза Зариф. Репортерът, естествено, беше успял да разкрие и останалото: а именно че Махоуни и бащата на Реза са приятели от детството си, прекарано в Бостън. Мръсникът дори беше успял да изрови някакъв стар училищен годишник, в който имаше снимка на Махоуни и Али Зариф, облечени в бейзболни екипи. Дебелата лапа на Махоуни беше приятелски преметната през раменете на Али.

— Как са разбрали за посещението? — ревна Махоуни, обръщайки се към Демарко. — Той изобщо не беше включен в списъка на моите посетители!

Демарко знаеше отговора на въпроса: Макгуайър, ченгето от охраната на Капитолия. Грешката беше лично негова, когато го заплаши с някое по-неприветливо място за изпълнение на служебните задължения, той се изпусна да каже, че Хасан Зариф е очакван лично от председателя. Вероятно Макгуайър беше запомнил името и бе решил да си го върне, изпращайки анонимно съобщение до „Поуст“, че човек с фамилията на терориста е бил на посещение при Махоуни. Предостатъчно за онези хиени.

— Нямам представа — отвърна Демарко.

— Цяла сутрин звънят, мръсниците му с мръсници! — изпъшка Махоуни. — Включително и от телевизията. Искат да знаят какво е търсил тук Хаси.

— А вие какво им казахте?

— Нещо, което се доближава до истината. Че познавам Реза от малък, а с баща му сме стари приятели. А Хасан се е отбил да ме види, просто защото минавал през града, а и защото бил сигурен, че ще проявя интерес към здравето на баща му, който неотдавна е прекарал инфаркт. Казах им още, че Хасан и семейството му са били подложени на продължителни разпити от полицията — нещо, което е напълно разбираемо, но все пак не бива да разбиваме живота им.

— Но не им казахте, че версията на ФБР е съшита с бели конци, а той ви е задал конкретни въпроси — отбеляза Демарко.

— Не, по дяволите!

Махоуни замълча за момент, представяйки си политическите последици от появата на снимката му с бащата на убития терорист в един от най-авторитетните вестници на Америка.

— А ти какво откри? — попита най-сетне той.

Демарко му разказа.

— Мислиш ли, че отпечатъкът на онзи гадняр върху кутията за патрони означава нещо?

— Не знам — сви рамене Демарко. — Но ако трябва да залагам пари, положително бих избрал версията на ФБР. Най-вероятно Реза наистина е купил пистолета от този Крей, а когато федералните го издирят, той ще го потвърди.

— Значи мислиш, че Реза се събужда един ден, решава да избие семейството си, а после скача в самолета с намерението да го взриви в Белия дом?

— Може би. Нищо от това, което научих в Министерството на вътрешната сигурност, не ми навява други мисли.

— Не мога да се съглася! — отсече Махоуни и упоритата му брадичка решително се вирна. — След срещата с брат му непрекъснато мисля за това. Хасан е прав — случило се е нещо по-различно от това, което допуска ФБР.

Демарко обаче знаеше, че председателят едва ли би направил същото изявление пред представителите на печата или на ФБР.

— Какво още искате да направя? — попита той. — Другата седмица излизам в отпуск и…

— Засега се ослушвай. Дръж връзка с Вътрешната сигурност и проверявай дали Бюрото продължава да издирва онзи Крей.

Демарко нямаше правомощия да проверява каквито и да било действия на ФБР, но само кимна. Нямаше никакви съмнения относно усърдието на федералните в издирването на Дони Крей, защото при такава мащабна операция те положително бяха пуснали подире му стотина-двеста агенти. Съмненията му бяха в съвсем друга посока, тъй като планираният още преди три месеца отпуск видимо се отдалечаваше във времето.

По принцип беше трудно да планира почивките си, защото Махоуни постоянно му възлагаше нетърпящи отлагане задачи. На практика изобщо не му пукаше за плановете на сътрудника му. Демарко предварително му съобщаваше датите, а председателят кимаше с голямата си глава, но никога не си правеше труда да запише времето, през което щеше да бъде лишен от услугите на сътрудника си. За него датите нямаха значение. А после, след като беше дал съгласието си и Демарко беше купил самолетните билети и беше направил хотелски резервации, беше поел ангажименти към приятели и любовници, Махоуни изведнъж му заповядваше да отмени ваканцията си, дълбоко убеден, че проблемите на Джон Махоуни са далеч по-важни от проблемите на неговия подчинен.

Поради всичко това Демарко винаги правеше пълна застраховка на своите резервации.

Тази година възнамеряваше да прекара една седмица в Кий Уест, да се пече на слънце с чаша ром в ръка и да зяпа мацките с миниатюрни бикини. Но сега тези планове бяха поставени под заплаха. Махоуни не му заповяда да отложи ваканцията, а му нареди да се ослушва — дейност, която той можеше да извършва и по телефона от плажа във Флорида. Но сега по-важно беше да смени темата.

— Докъде стигна законопроектът на Бродрик? — попита той.

— Още е в комисията — въздъхна Махоуни и отвратено поклати глава. — Но след тази глупост на Реза има всички шансове да бъде гласуван в пленарна зала. Пощата ми е задръстена от писма в подкрепа на идеята. Готов съм да се обзаложа, че всички в сенатската комисия са на същото мнение.

При периодичните си среши с гимназисти Махоуни обичаше да ги пита дали знаят как се правят законите. Обичайният отговор беше „не“ просто защото образователната система е такава. А това му даваше възможност да им изнесе поредната популярна лекция за законотворческия процес.

Всеки от двата органа на Конгреса — Камарата на представителите и Сенатът — имаше право на законодателна дейност, а именно да внася законопроекти. В конкретния случай сенатор Уилям Бродрик щеше да реши дали нацията се нуждае от нов закон. Той щеше да оформи предложението си като законопроект и да го изпрати за обсъждане в съответната сенатска комисия. Там документът щеше да се разглежда, обсъжда и променя, а ако бъдеше одобрен, щеше да бъде гласуван в Сената. В случай че сенаторите го приемеха с обикновено мнозинство, той щеше да отиде в Камарата на представителите. Ако минеше и там, пътят му бе към Белия дом. Подписът на президента бе достатъчен, за да го превърне в закон — разбира се, ако държавният глава не му наложеше вето, което се случваше изключително рядко.

Това в общи линии беше опростената версия на законотворчеството, предлагана на гимназистите и обществото като цяло.

Но истинският процес бе далеч по-сложен. Той включваше потупване по гърба и смушкване в ребрата, безкрайни компромиси и пазарлъци. Специални мозъчни тръстове изкривяваха фактите „за“ или „против“ даден законопроект в зависимост кой и за какво им плащаше. Лобистите правеха специални голф екскурзии за избрани законотворци, осигуряваха им пиене, жени и пари. Партийните лидери извиваха ръце, давайки да се разбере, че партизанщината е единственият правилен подход; специалните групи по интереси танцуваха около бойния огън и заливаха законодателния орган с порой от заплашителни писма. После политиците отчитаха тези фактори, прибавяха към тях подправката, наречена „наближаващи избори“, вземаха предвид резултатите от социологическите проучвания и накрая отчитаха как тяхното „да“ или „не“ ще се отрази на шансовете им за преизбиране. Едва тогава се стигаше и до самото гласуване.

Всъщност законите приличат на хотдога — никой не иска да знае от какво точно са направени.

— Как ще реагирате, ако законопроектът бъде приет в Сената? — попита Демарко.

— Това няма да стане! — отсече Махоуни.

Той почти никога не грешеше в прогнозите си за поведението на Конгреса по конкретен закон, но в случая пропускаше фактор на име Юсеф Ибрахим Халид.