Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

76

Демарко опря крака на парапета и насочи поглед към езерото. В осем и половина вечерта все още беше светло, но и доста горещо. Добре, че над водата полъхваше прохладен ветрец. След като цял ден повърхността на езерото беше гладка като стъкло, в момента тя най-сетне започваше да се раздвижва.

След дълги часове на слънце и каране на водни ски той се чувстваше леко уморен и му беше приятно просто да седи и да си почива. Всъщност чувстваше се направо страхотно! Особено след вчерашния ден, изцяло прекаран в подземния му офис.

Вчера получи две телефонни обаждания. Благодарение на първото той прие поканата, която получи при второто. Първо се обади бившата му съпруга, която му честити рождения ден с цяла седмица закъснение, а после го засипа с благодарности за помощта, която беше оказал на братовчед си Дани. Всичко това можеше да се понесе, но накрая тя изтърси: „Знаеш, че все още те обичам“. Той се въздържа да не тресне слушалката. Остави я леко, почти нежно. А после затвори очи и се помоли на бога да изпрати тази жена на някоя далечна планета.

Беше на път да не вдигне при второто позвъняване, убеден, че Мари отново го търси заради внезапното прекъсване на връзката. Но не беше Мари, а Ели. И първите й думи бяха: „Имам една оферта за теб, момче“.

 

 

По план момчето трябваше да проникне в рафинерията в един часа след полунощ. Всички устройства бяха готови, с изключение на едно.

Той щеше да закара момчето на обекта и да го изчака да инсталира устройствата. Щом се озовеше извън оградата на рафинерията, момчето трябваше да му се обади по мобилния телефон и да му докладва за изпълнението на задачата. Той щеше да го благослови и да си тръгне. Искаше да бъде далеч, когато хората започнеха да умират.

Извика го и го накара да пробва жилетката. Беше от онези с многото джобове, които използват любителите на риболова. Опаковката C-4 беше в джоба над сърцето. Той не си беше направил труда да му обясни как точно убива флуороводородната киселина. Просто му спомена, че това е лесно изпаряваща се течност, смъртоносна при вдишване. Така беше най-добре. А когато материалите пристигнаха и той си даде сметка, че бяха достатъчно за едно допълнително устройство, решението бе взето бързо: въпросното устройство ще бъде прикрепено към тялото на момчето. Американците пак щяха да го идентифицират — благодарение на писмата и ДНК пробите, но това беше най-безболезненият начин да умре, убивайки и всички около себе си.

— Готов ли е духът ти за дългото пътуване? — попита той.

— Готов е — кимна момчето.

Какво прекрасно момче, помисли си той, целуна го по челото и прошепна:

— Да се помолим, имаме още малко време.

 

 

Еди Колоуски се напи и закъсня за работа. Мамка му! Поканиха го на помен на стар приятел, с когото беше служил заедно във флота. Спомни си, че е на работа едва в полунощ, вече пиян. Все пак си даваше сметка, че трябва да кара по-бавно, за да не го спре някое ченге. Но дори и при сегашната скорост (доста по-висока от разрешената) едва ли щеше да стигне до рафинерията по-рано от един, един и половина. Ако беше на смяна само с Били, закъснението щеше да бъде простено и забравено. Но онзи мормон положително щеше да го изпорти. Защо още не беше напуснал, да го вземат мътните?! Мамка му!

 

 

Имам една оферта за теб, момче.

Ели обясни, че богатата й леля заминава на двуседмична ваканция и търси някой, който да й пази разкошната вила на езерото Ери. Самата тя беше приключила с летните занимания в училище и беше свободна. По тази причина, плюс факта, че ще има достъп до моторница за теглене на водни ски, спортен мерцедес и една пълна с ядене и пиене къща, Ели решила да помогне на любимата си леля. Въпросът й беше дали Демарко ще пожелае да се измъкне за няколко дни, за да й прави компания.

Той моментално позвъни в офиса на председателя. Оттам го увериха, че Махоуни все още е в Бостън и не дава признаци, че има намерение да се прибира. Още същия ден Демарко беше в самолета, а на следващия вече караше водни ски.

Ели беше в банята и се приготвяше за излизане. Искаше да отскочат до близкото градче, да изпият по нещо и да потанцуват. Демарко не беше много въодушевен от перспективата да танцува, но заради нея се престори, че това ще бъде много вълнуващо преживяване. Разбира се, щеше да стои като пън и да прави леки движения с ръцете, докато тя се върти около него, сякаш е празнично украсена елха.

Очите му се сведоха към вестника, който лежеше на масичката до него. Махоуни се беше оказал прав — както за Файн, така и за Линкълн.

Оливър Линкълн веднага пое отговорността за смъртта на Ник Файн. Убийството му изкара на улицата доста афроамериканци, които настояха правителството да открие белите расисти, които са го извършили. Линкълн заяви, че не бе искал никой да пострада заради Файн, но главната причина да поеме отговорността за убийството му бе опасността този мръсник да се превърне в мъченик и герой. Той отново потвърди, че именно Файн му е платил за организирането на терористичните атаки, а не глупакът Бродрик.

На въпроса как е организирал ликвидирането на Файн той отговори, че това било проста работа. Познавал няколко професионални убийци, защото бил в този бизнес. Помолил свой близък приятел да пусне по пощата писмо до един от тях, а след това да му преведе пари от тайна сметка. ФБР не било открило всичките му офшорни сметки, а и тези пари вече не му трябвали, тъй като никога нямало да излезе от затвора. След убийството приятелят му изплатил останалата част от уговорената значителна сума, към която Линкълн добавил щедра премия за убиеца и за приятеля си.

На въпроса дали е платил на някого за убийството на Бианка Кастро той отговорил отрицателно. Само помолил приятеля си да изпрати едно писмо до роднините на Хорхе Ривера.

Но в момента на Демарко изобщо не му пукаше за Файн, Линкълн или Пю. Сега щеше да отиде на танци с една учителка.

 

 

Странната кола, която приличаше на пикап, но не беше пикап, спря на безопасно разстояние от рафинерията.

От този момент нататък нещата излизаха от неговия контрол. Макар да беше излишно, той отново повтори инструкциите си.

— Няма да влизаш в периметъра, преди младият пазач да се прибере в будката до портала.

— Знам — отвърна момчето.

— Ще прикрепиш първото устройство към резервоара. Това е задължително. Ако те засекат вътре, ще взривиш бомбите. Няма да загинат кой знае колко хора, но времето е хубаво и улиците сигурно ще са доста оживени. Баровете са пълни, а мнозина са си легнали на отворени прозорци.

— Знам — повтори момчето и в гласа му се долови нетърпение.

А той си напомни, че ако момчето взриви бомбите предварително, трябва да вдигне стъклата на колата и да напусне града с максимална бързина. Разбира се, опасността да загине беше голяма, но каквото му е писано.

Остана да му каже само последните думи.

— Бог е с теб.

Момчето кимна с блеснали очи, отвори вратата и слезе. В едната си ръка държеше късата лопатка, с която щеше да прокопае дупка под телената мрежа. В другата се поклащаше малкият сак с бомбите.

 

 

Еди се добра до рафинерията за рекордно време. Часът беше едва дванайсет и половина. Но докато набере кода за достъп и се преоблече, закъснението му щеше да набъбне до два часа.

О, мамка му! Това там не е ли кола? Нима някое шибано ченге е избрало точно този район за обиколката си? Кракът му стъпи на спирачката, колата забави ход. Все още не можеше да види дали колата е полицейска. После изведнъж си даде сметка, че през цялото време е карал с изключени светлини. Протегна ръка към бутона на таблото и включи фаровете. Колата беше спряла встрани от пътя и, слава богу, не беше полицейска. Профуча покрай нея и за част от секундата зърна фигурата на момче, което вървеше покрай оградата с раница в ръка.

Трябваха му две секунди, за да осъзнае какво е видял. Колата беше светлозелената „Ел Камино“, която за последен път видя преди шест месеца. Някъде в навечерието на стачката. Точно така. Беше я виждал поне три пъти, винаги нощем, спряла близо до рафинерията. Обърна й внимание, по простата причина че тъпият му зет имаше същата. Само идиот като зет му можеше да си купи такава. Самият Еди разсъждаваше просто: ако ти трябва кола — купи си кола; ако ти трябва пикап — купи си пикап, по дяволите! Но не и този грозен хибрид.

Тревожеше го и още нещо, но не можеше да определи какво е то.

Най-после се добра до портала и Били вдигна бариерата. Изражението на лицето му бе достатъчно красноречиво: „Къде ходиш, по дяволите?“.

* * *

Заведението имаше дансинг на открито и диджей, който пускаше стари рок хитове — за огромно удоволствие на Демарко. За негов късмет в момента се въртеше стара балада на Рой Орбисън. Той притискаше Ели в прегръдките си, а тя очевидно се чувстваше добре. Много му се искаше оттук нататък да пускат само бавни парчета. При тях не изглеждаше толкова недодялан, а освен това държеше в прегръдките си една изключително красива жена.

Беше леко изпотен. Ели — доста повече, тъй като движеше не само рамене, но и други части на тялото си. Прохладният ветрец откъм езерото беше много приятен. В него се долавяше някаква странна миризма. Източникът й най-вероятно беше грозният промишлен обект, покрай който бяха минали на път за ресторанта. Въпреки миризмата ветрецът беше приятен.

Над главата на Ели видя една жена, която много приличаше на Ема — висока, с късо подстригана руса коса. Неволно се запита как ли се справя приятелката му със случая „Идит Бакстър“. Тя беше решила да спаси тази жена. За целта се бе свързала с една своя стара приятелка, вероятно и любовница, която правеше блестяща кариера като психолог в Ню Йорк. И се готвеше да я заведе при Идит, независимо от желанието на Идит. Ема бе стигнала до заключението, че Идит е прекрасен човек, който се нуждае от помощта на приятелите си. По простата причина че нямаше живи роднини. Не по-малко прекрасен човек, Ема беше твърдо решена да й помогне, преди да се е самоубила.

А докато Ема се опитваше да реализира благородната си цел, Демарко танцуваше с красивата жена, с която на другия ден щяха да порят спокойните води на езерото Ери. Харесваше му да кара бързата моторница, която теглеше водните скиори.

— Искаш ли да се прибираме? — прошепна в ухото му Ели. Гласът й прозвуча уморено и секси.

— Познай! — отвърна той.

* * *

— Закъсня! — обвинително го погледна мормончето в момента, в който Еди влезе в караулното. — Освен това си пиян!

Еди се бореше с колана на униформата си, от която висяха неизползваният до този момент пистолет и също така неизползван флакон със зашеметяващ спрей. В крайна сметка успя да промуши проклетото нещо през гайката. Ако не отслабна, ще се наложи да сменям колана, мрачно си помисли той.

— Я млъквай! — изръмжа Еди и се обърна към Били: — По пътя насам видях нещо странно.

— Така ли? — иронично попита приятелят му.

— Да, един „Ел Камино“.

— „Ел Камино“ ли? Имаш предвид онези смешни коли, дето…

— Да. Шантавият ми зет има такава. Но тази, която видях…

— Били, твой ред е да патрулираш — обади се мормончето.

— Млъкни, да те вземат мътните! — изкрещя Еди. — Става въпрос за нещо важно! — Обърна се към Били и добави: — Тая кола съм я виждал спряла край оградата поне два-три пъти, преди стачката…

— По време на нашата смяна? — изгледа го Били.

— Да, но това не е всичко. От колата слезе едно момче — кльощаво хлапе с гърбав нос, което ми е познато отнякъде…

— Виждал си го наоколо? — присви очи Били.

— Не знам — въздъхна Еди. — Но съм сигурен, че го познавам. Сега носеше нещо като сак или раница…

— Твърдиш, че си виждал тази кола, как й беше марката… — започна мормончето.

— „Ел Камино“.

— Няколко пъти, винаги по време на нашето дежурство?

— Точно така. А ти си почисти ушите!

— Трябва да докладваме — каза младежът.

— В никакъв случай! — отсече Били.

— Не знам — промърмори Еди, по-скоро на себе си. — Но нещо в това хлапе не ми харесва.

— Трябва да натиснем копчето! — настоя мормончето и Еди се обърна да го погледне. Очите му възбудено блестяха, сякаш току-що беше видял Исус Христос.

— Да не си превъртял, по дяволите? — извика Били.

Всъщност „копче“ нямаше. Това беше част от служебния им жаргон. „Натискане на копчето“ означаваше три телефонни обаждания. Първото до началника на нощната смяна в рафинерията, когото трябваше да уведомят за възможен проблем със сигурността. Той от своя страна щеше да събере хората си и да ги подготви за евакуация. Второто обаждане трябваше да бъде до някой от големите шефове, а третото — до полицията. Компанията имаше договор с местната шерифска служба, според който в случай на проблем със сигурността на рафинерията ченгетата трябва да изпратят няколко патрулни коли с включени лампи и сирени, след което старателно да претърсят района, подпомогнати от охраната.

Но Еди не беше готов да разговаря с важни клечки и шерифи, особено когато вони на бъчва. И какво щеше да им каже? Че е видял нещо странно, но не се сеща какво?

Но момчето, слязло от онази смешна кола, не му излизаше от главата.

— В правилника пише, че копчето трябва да се натисне дори и при най-малко съмнение за проблем със сигурността — рече мормончето.

— Защо не млъкнеш, да те вземат мътните! — едновременно изкрещяха Еди и Били.

Може би двамата с Били трябва да направим една патрулна обиколка, ама истинска, помисли си Еди. С всички съответни проверки. Освен това чистият въздух със сигурност щеше да му помогне да изтрезнее.

— Ще се обадя! — решително каза младежът.

— Пипнеш ли телефона, ще ти счупя проклетата ръка! — мрачно го предупреди Еди.