Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

53

Махоуни с мъка се добра до мемориала на жертвите от Виетнам.

След смъртта на Бродрик охраната на висшите политици се затегна до безпрецедентно равнище, невиждано от 11 септември насам, а може би и от Втората световна война. Министерството на вътрешната сигурност обяви червена степен на тревога — нещо, което ставаше за пръв път след неговото създаване. Махоуни подозираше, че ако разполагаха с по-тревожен цвят от червения, със сигурност щяха да го използват.

Президентът беше в Белия дом, но вицепрезидентът беше някъде из страната. Сикрет Сървис отказваше да съобщи точно къде. Самата резиденция на държавния глава изглеждаше така, сякаш е под обсада. Въоръжени войници на няколко крачки един от друг, бронетранспортьори пред портала и по алеите, снайперисти на покрива. И това беше само видимата част от извънредните мерки за сигурност.

Членовете на кабинета също бяха поставени под усилена охрана, сякаш повечето от тях не бяха само фигуранти. Ръководството на Сената и Камарата на представителите се придвижваше с блиндирани лимузини и цяла армия бодигардове. В качеството си на трети човек в държавната йерархия, Махоуни беше буквално задушен от личната си охрана — четирима огромни мъжаги, които спокойно биха могли да бъдат титулярни нападатели на „Нотр Дам“. Именно в това беше проблемът — той се задушаваше и отчаяно се нуждаеше от място, където да бъде сам и да помисли на спокойствие.

Накара ги да го закарат до един ресторант на Капитолийския хълм и остави двама да пазят отвън, изтъквайки, че четирима бодигардове са твърде много за едно заведение. После, след като се настани на масата и успя да пресуши една чаша, той отново се надигна. Горилите сториха същото, но той им махна да останат по местата си.

— Отивам до тоалетната, но не мога да пикая, когато ме гледат.

Двамата видимо се притесниха, но Махоуни не им остави време за мислене и побърза да се отдалечи.

Вместо в тоалетната той се шмугна в кухнята и помоли един от готвачите да му заеме якето и скиорската си шапка. Измъкна се през задната врата, нахлупи шапката над очите си и хукна по алеята. Това бе сериозен спринт за човек с неговото тегло и възраст. На ъгъла извади късмет да спре свободно такси, скочи вътре и нареди на шофьора да кара към Мемориала. Охраната със сигурност щеше да се ядоса, но майната им. Махоуни имаше нужда от пространство.

Той седна на скамейката и вдигна очи към черния гранит, върху който бяха издълбани имената на загиналите, повечето от тях отдавна забравени. Във Вашингтон едва ли имаше по-впечатляващ паметник от тази обикновена стена. Сгушен в омазаното яке на готвача и нахлупил скиорската шапка над челото си, Махоуни приличаше на стар ветеран, дошъл да почете паметта на мъжете, с които се беше сражавал рамо до рамо.

И Махоуни наистина приличаше на човек, който скърби. Но не за мъжете, чиито имена бяха издълбани в камъка, въпреки че бе познавал лично неколцина от тях. Скърбеше за Бил Бродрик, но не защото го чувстваше близък, а защото смъртта му щеше със сигурност да ускори приемането на законопроекта му.

Ако ставаше въпрос за обикновен законопроект, Махоуни с лекота би могъл безкрайно да го прехвърля от комисия на комисия — поне до излизането на Конгреса във ваканция или до кротката му смърт някъде из дебрите на бюрокрацията. Но не и този законопроект. Около него се вдигаше прекалено голям медиен шум и много конгресмени го бяха усетили. Преди два дни законопроектът беше излязъл от комисията. В негова полза гласуваха двама представители на Демократическата партия, а Махоуни стартира обичайните маневри за максималното му забавяне. Стори го без особен оптимизъм, надявайки се междувременно да се случи нещо, което да промени общественото мнение. Но точно тогава Бродрик взе, че изгоря, и то в леглото на секретарката си. Истински идиот!

И в момента всички притискаха Махоуни да вкара законопроекта в пленарна зала. Не го правеха директно, разбира се, предпочитаха да използват пресата. А пресата, поне консервативната, започна да представя Махоуни като не по-малък патриот от самия Бенедикт Арнолд.

Но имаше и още нещо, което го дразнеше. Преди да умре, Бил Бродрик така и не бе успял да измисли свястно име на шибания си законопроект. Например нещо от сорта на Патриотичния закон, което би му придало национална значимост. Беше направил един-два опита да пробута на медиите заглавия като „Закон за вътрешната сигурност“ и „Закон за легализация на американските мюсюлмани“, но те не бяха нито достатъчно благозвучни, нито достатъчно подвеждащи. Либералите настояваха за Закон за регистрация на американските мюсюлмани, но Бродрик не харесваше това име, тъй като то хвърляше светлина върху най-противоречивите алинеи в законопроекта. Сега обаче той си имаше име: Законът на Бродрик.

Боже!

Нищо полезно не можеше да се извлече и от факта, че в нощта на смъртта си Бродрик беше чукал собствената си секретарка. Такъв компромат би имал сила, в случай че извършителят е жив. Но изваждането му на бял свят сега би било незаслужена гавра с вдовицата му. По тази причина, демонстрирайки рядко срещана деликатност, пресата единодушно прие версията на Никълъс Файн, сътрудник на сенатора.

Според нея Бродрик бил на среща със свои избиратели от района, за което била уведомена съпругата му. Късно вечерта той се отбил в дома на мис Талбът вероятно за да й продиктува някакви документи, които още на другата сутрин трябвало да бъдат изпратени по пощата. Добре е диктувал, бяха убедени репортерите, но мнението на никого от тях не излезе в пресата.

После на Махоуни всичко му дойде твърде много и той беше принуден да избяга от охраната си. Агентите на ФБР откриха в колата на Бродрик писмо или по-скоро бележка, вероятно подхвърлена от подпалвача. Тя беше останала незабелязана от полицая, който беше отворил вратата на автомобила. На практика я беше затиснал с коляно, докато отварял жабката за талона.

Неподписаният текст бил написан на машина, по всяка вероятност дело на не особено образован представител на мюсюлманската общност в Америка. Бил изпълнен с цитати от Корана и декларации на световната ислямска общност, внушавайки, че зад действията на подпалвача стои Ал Кайда, въпреки че организацията не била спомената по име. Бродрик бил наречен безбожник и неверник, а законопроектът му бил ясен сигнал, че Америка е обявила кръстоносен поход срещу всички мюсюлмани.

И така, въпреки многократните изявления на ФБР, че не разполага с преки доказателства, обществеността беше твърдо убедена, че американец от мюсюлмански произход е пряко отговорен за смъртта на сенатора от Конгреса на САЩ. Сенатор, чиято репутация беше нараснала десетократно след смъртта му.

Махоуни понечи да се обади на Демарко, но после се отказа. Ако сътрудникът му не откриеше нещо в рамките на следващите четирийсет и осем часа, законопроектът на Бродрик щеше да се превърне в закон.

— Господин председател!

Махоуни извърна глава и сподавено изруга. Четиримата му пазачи спринтираха по окосената трева. Като истински нападатели на „Нотр Дам“.

След като ме откриха толкова бързо, значи наистина са добри, унило си помисли той.