Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

42

Кубинката проследи с поглед обекта, който излезе от къщата в Маклийн. Колко ли струва поддръжката на такъв дом? — запита се тя. Според нея беше глупаво да притежаваш толкова голяма къща.

Преди да дойде тук, Демарко закуси в същия ресторант, в който се беше отбил, преди да потегли за Филаделфия. Седна на същата маса, а от начина, по който го поздрави сервитьорката, стана ясно, че е редовен клиент. Това би могло да бъде полезно.

Във Филаделфия тя изключи варианта с взривяване на бара, но този ресторант на Капитолийския хълм беше друга работа. След серията терористични нападения страната и без това беше като разбунен кошер, а това означаваше… Само въпрос на време, както казват политиците. Никой нямаше да се изненада от взривяването на ресторант, който се посещава от конгресмени и техните сътрудници. Да, точно така. Ако не се появи друга, по-благоприятна възможност, тя спокойно би могла да сложи бомба близо до масата на Демарко.

Две бяха предимствата на тази идея. Първо, Демарко щеше да се окаже случайна жертва на терористичен акт, който по никакъв начин не може да бъде свързан конкретно с него. Второ, тя щеше да разполага с предостатъчно време за оттегляне. Не й харесваше само физическото й присъствие, тъй като някой би могъл да я запомни. Всъщност защо изобщо трябва да се появява? Глупакът Хорхе спокойно би могъл да постави бомбата вместо нея. Да, така щеше да бъде най-добре, въпреки че изникваше един друг, много по-сериозен проблем от залагането на бомбата. Втори атентат в района на Капитолия със сигурност щеше да я превърне в най-издирвания престъпник в Америка. Нещо, което автоматично превръщаше взривяването на ресторанта във възможен, но не и идеален вариант.

Вторият вариант беше Демарко да стане жертва на обир. Снощи, на връщане от Филаделфия, той се отби в едно магазинче в Джорджтаун и — както повечето мъже — не купи много неща, а само това, което си беше намислил. Тази вечер вероятно щеше да стори същото. И тогава тя щеше да влезе след него със скиорска маска на лицето, щеше да опразни касата и да застреля както продавача, така и клиентите. Витрините на магазинчето бяха облепени с реклами и в него рядко можеха да се видят повече от двама-трима клиенти едновременно. Тази идея й харесваше повече от взривяването на ресторанта. Обирите бяха често явление, включително и тогава, когато загиваха хора. Недостатъкът на плана беше сравнително оживената улица, на която се намираше магазинът.

Когато си решил да убиваш, неудобства винаги има.

Тя обмисляше всичко това, докато Хорхе караше след колата на Демарко. Къде ли е тръгнал този път? Надяваше се да се е насочил към някой магазин от сорта на „Севън Илевън“. Вече мечтаеше да се прибере у дома. Мразеше да е далеч от ресторанта си. Беше сигурна, че когато я няма, персоналът я краде безогледно.

Обектът прекоси моста „Кей“, качи се на магистралата „Уайтхърст“ и после излезе на Кей стрийт. Продължи по нея до пресечката с Осмо авеню, след което намали ход и зави надясно. Очевидно търсеше място за паркиране. Скоро го намери и слезе от колата. Кубинката и Хорхе го проследиха бавно, докато влезе в сградата, разположена на ъгъла между Първо и Осмо авеню. Край входа се вееха знамена, а на каменната табела бяха издълбани думите АГЕНЦИЯ ЗА БОРБА С НАРКОТИЦИТЕ. Линкълн не обясни защо иска да премахне Демарко, но й се виждаше доста странно самият Линкълн да е замесен с наркотици. Защото дрогата бе нещо по-специално, което не бе за дилетанти като Линкълн. Но така или иначе, този Демарко влезе в сградата на АБН, а тя получи трети вариант да го ликвидира. Шанс, който й хареса и който можеше да реализира веднага.

Видя го как преминава през металния детектор във фоайето. Охранителите бяха двама, но пред асансьорите имаше доста хора. Преминал през проверката, Демарко се насочи към тях. Тя продължи наблюдението и след като той изчезна в една от кабините. Група от четирима служители се насочи към изхода, после фоайето почти се опразни. Наближаваше обедната почивка. Това също беше добре.

— Имаш ли пистолет? — попита тя.

— Имам — отвърна Хорхе, отвори жабката и измъкна никелиран пищов с двайсетсантиметрова цев — безвкусно украсен като веригите на врата му.

— Колко патрона има в пълнителя?

— Дванайсет — отвърна дебелакът. — Защо питаш?

Тя не отговори и разтвори картата на града, с която се беше снабдила още в началото на операцията и за която беше платила цели шест долара в някаква аптека. Парите бяха на Линкълн, но въпреки това я беше яд, че струва толкова скъпо. Откри местоположението на АБН, а после и това, което търсеше — спирка на метрото. Тя се оказа само на две пресечки от мястото, на което бяха паркирали.

— Искаш ли да спечелиш двайсет и пет хиляди долара, Хорхе?

За малко не каза петдесет, но в последния момент прецени, че двайсет и пет звучи по-реалистично. Сума, която Хорхе сигурно никога не беше виждал накуп, но не прекалено голяма, за да му прозвучи като лъжа.

Макар че си беше чиста лъжа. Тя нямаше намерение да му плати нито цент.

 

 

Разговорът с Патси Хол протече точно според очакванията на Демарко. Тя буквално се влюби в идеята. Беше сложна и трудна за изпълнение, без никакви гаранции за успех, но въпреки това я хареса.

Той спря пред асансьорите на петия етаж и зачака в компанията на някаква двойка. На четвъртия се качиха още двама души. Погледна часовника си, който показваше дванайсет и десет. Служителите излизаха на обяд, а това му напомни, че и той е гладен. Изведнъж закопня за сандвич с пастърма — от онези с пухкавите кафяви хлебчета с хрупкава коричка. Плюс картофена салата с една голяма люта чушка отгоре. Не, не, по-добре една биричка вместо картофите. Калориите им са едни и същи. Без значение, че бирата няма почти никаква хранителна стойност.

Направи безуспешен опит да си спомни за някаква закусвалня наблизо. Двамата, които влязоха в асансьора заедно с него, несъмнено бяха щатни служители на АБН. Малко над четирийсет, с бял цвят на кожата. Мъжът беше типичен агент, с атлетична фигура и пронизителен поглед. Приличаше на Майкъл Кийтън, който играеше ченгето в „Джаки Браун“ на Тарантино. Жената изглеждаше непреклонна. А не беше лоша на външен вид. Под мишницата й със сигурност се криеше голям пистолет като този на Патси. И също като нея изглеждаше готова да срита в топките всеки, който се опита да я будалка. Разбира се, можеше и да не са агенти, а обикновени чиновници, но Демарко беше убеден, че първоначалното му впечатление е вярно.

Обърна се към мъжа и го попита за закусвалня в района наблизо. Онзи сви рамене и каза, че не се сеща. След което жената се намеси.

— За бога, Марк, нима забрави за закусвалнята насреща? — нервно попита тя. — Достатъчно е да пресечеш улицата!

Трябва да са съпрузи, прецени Демарко.

Доброто възпитание спаси живота му. Излязоха от асансьора и той тръгна след двойката. В този момент в сградата влезе куриер на „Федерал Експрес“ и всички направиха лека маневра, за да се отдръпнат от пътя му. В резултат Демарко се озова пръв на изхода. Възпитанието, което майка му беше насаждала от ранна детска възраст, се прояви в мига, в който понечи да мине през нея. В резултат отвори вратата и направи крачка встрани, за да пропусне дамата. След което се отприщи адът.

Наоколо започна да се сипе дъжд от счупени стъкла, гърбът на жената се блъсна в него, нещо го парна отляво. Миг по-късно десният му крак беше пронизан от остра болка — високо горе, от вътрешната страна на бедрото. Не разбра дали падна сам, или беше повлечен от тялото на жената. Във всеки случай се озова по гръб, а жената лежеше върху него. Някак между другото отбеляза, че лявата й буза я няма, но единствената му мисъл беше да се оттегли от изхода.

Тялото на жената се разтърси от ново попадение. Демарко направи опит да я отблъсне и да пропълзи встрани, но в същия момент отгоре им се стовари и съпругът. Така се оказа прикован не от едно, а от две тела. До слуха му долетяха писъци, куршумите продължаваха да свистят, рикоширайки в стените на фоайето. Усети, или по-скоро чу, как някои от тях се забиваха в телата на хората върху него.

* * *

Кубинката знаеше, че инцидентът ще бъде отразен точно по начина, който й беше удобен: двойка гангстери атакуват сградата на АБН, откривайки безразборна стрелба. Причините за този акт остават загадка. Отмъщение за неотдавнашен арест или за убит гангстер? Един господ знае какво е накарало тези наркоманчета да превъртят.

Хорхе беше паркирал точно срещу входа на сградата, но от другата страна на улицата. Платното беше сравнително тясно, не повече от двайсетина метра. Тя се прехвърли на задната седалка. Заповяда на Хорхе да открие безразборна стрелба, главно по посока на охранителите, които се виждаха през широките прозорци. Не й пукаше дали ще улучи някого — важното беше да изстреля голям брой куршуми с максимална бързина.

Идиотът дори не я попита как ще се измъкнат.

Кубинката искаше Демарко да излезе през вратата заедно с останалите хора. И той го направи. Видя го да крачи след двойката, а зад него вървяха още двама мъже. Отлично. Но в следващия миг се появи някакъв куриер на „Федерал Експрес“ — чернокож дебелак, който заизкачва стълбите с кашон на рамо и за момент скри фигурата на Демарко. Мамка му, помисли си отначало тя, но нещата изведнъж се подредиха по идеален начин: Демарко се озова пръв пред вратата и протегна ръка да я отвори. После, бог знае защо, в момента, в който тя вече натискаше спусъка, той се дръпна назад и направи път на жената да мине пред него.

Кубинката улучи жената, но улучи и Демарко. Беше абсолютно сигурна в това. Куршумите, които използваше, бяха такива, че минаваха през плътта, освен ако не заседнеха в кост. Видя как жената пада, изстреля още пет куршума в купчината от тела и изкрещя на Хорхе да потегля.

Заповяда му да завие на първата пресечка вдясно, а той безпрекословно се подчини, напомпан от притока на адреналин.

— Беше страхотно, боже! — възбудено изрева той. — Видя ли как се пръснаха онези стъкла?!

— Спри на следващата пряка! — рязко заповяда тя, зърнала голямата червена буква „М“ над станцията на метрото.

— Какво? — недоумяващо попита Хорхе.

— Спри колата! — изкрещя извън себе си кубинката.

Той се подчини, а тя го застреля в тила.

После слезе от колата, затвори вратата и се насочи към входа на метрото с бърза, но спокойна крачка. Тялото на Хорхе, проснато върху волана, почти не се виждаше през затъмнените стъкла на хондата. Клаксоните зад него започнаха да свирят в момента, в който краката й стъпиха на ескалатора.