Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (46)

46
Вторичният трус

Веригата от събития, обхващаща хилядолетия, беше почти пълна. Слънчевата буря бе разхищение на енергия естествено — ала далеч не толкова голямо, колкото някой ден можеше да причини човечеството, ако му се позволеше да зарази звездите.

Слънчевата буря свършваше. Въпреки че сравнително равномерните цикли на слънчева активност щяха да бъдат смутени за десетилетия напред, освобождаването на огромна енергия действаше пречистващо и ядрото вече се стабилизираше. Всичко това напълно съответстваше на предвижданията на поразително точните математически модели на слънчевото поведение, разработени от Юджийн Менгълс.

Ала тези модели не бяха и не можеха да бъдат идеални. И преди дългият ден най-после да свършеше, слънцето готвеше още една изненада за своите уморени деца.

Невероятно силното магнитно поле на слънцето оформя атмосферата на звездата по начин, който няма аналогии на Земята. Короната, външният пласт на атмосферата, е пълна с дълги пластове газ, като венчелистчета на цвете, които могат да стигат на много радиуси разстояние от слънцето. Изящните овали на тези „стримери“ се извайват от контролиращите ги магнитни полета. Стримерите са ярки — тъкмо тези плазмени пластове се виждат около покритото слънце по време на затъмнение — и са толкова горещи, напомпани с енергия от магнитното поле, че спектралният им пик не е във видимата светлина, а в рентгеновите лъчи.

Всичко това в нормални времена.

Докато слънчевата буря утихваше, един такъв стример се образува над активната зона, която се беше намирала в епицентъра на бурята. В резултат на гигантската нестабилност, която го бе предизвикала, стримерът представляваше грамадна структура, чиято основа обхващаше хиляди километри и която се простираше толкова надалеч в космоса, че пухкавият й външен край достигаше орбитата на Меркурий.

Вкоренени в дълбоката слънчева вътрешност, магнитните канали в основата на стримера се извиваха, за да затворят една кухина. В кухината, образувана от магнитното поле, бяха уловени милиарди тонове свирепо гореща плазма: това беше катедрала от магнетизъм и плазма. И докато бурята утихваше, тази катедрала започваше да се срутва.

Когато „покривът“ поддаде, огромни реки магнитна енергия потекоха в уловената плазмена маса. Тя се надигна от слънчевата повърхност, отначало бавно. Ала после, докато магнитното поле се размотаваше, плазмата се понесе все по-бързо, като камък, изстрелян с катапулт. Изхвърленият облак, плетеница от плазма и магнитни канали, не бе толкова плътен, колкото най-„чистите“ вакууми, създадени на Земята. Но значение имаше не плътността му, а неговата енергия. Някои негови елементарни частици вече се движеха със скоростта на светлината. От енергийна гледна точка той представляваше удар с чук.

И точно както преди хилядолетия и на шестнайсет светлинни години разстояние го бяха планирали хладните умове, той беше насочен право към измъчената Земя.