Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (38)

38
Първородните

Дългото чакане свършваше.

Онези, които толкова отдавна наблюдаваха Земята, никога не бяха притежавали дори далечно човешка външност. Ала някога бяха имали плът и кръв.

Те бяха родени на планета, орбитираща около една от първите звезди, ревящо водородно чудовище, фар във все още тъмната вселена. Тези първи същества бяха ненаситно любопитни в младия и богат на енергия свят. Ала планетите, тези пещи на живота, се срещаха рядко, защото изграждащите ги тежки елементи все още трябваше да бъдат произведени в сърцата на звездите. Когато отправяха взор в дълбините на космоса, те не виждаха нищо друго, освен себе си, нямаше друг Разум, който да е като техния. Първородните бяха сами.

После самата вселена ги предаде.

Първите звезди засияха разкошно, но бързо угаснаха. Техните редки останки обогатиха концентрираните газове в галактиката и скоро щеше да се появи ново поколение дълготрайни звезди. Но за Първородните, захвърлени между умиращите протослънца, това беше жестоко изоставяне.

Последва епоха на безумие, война и опустошения. Тя свърши с изтощение. По-тъжни, но и по-мъдри, оцелелите започнаха да обмислят неизбежното: бъдеще на студ и мрак.

Вселената изобилстваше на енергия. Ала голяма част от нея се намираше в равновесие. При равновесие не може да има енергиен поток и следователно енергията не може да се използва за работа, както спокойните езерни води не могат да се използват за въртене на водно колело. Животът зависи от енергийния поток извън равновесията — онази малка част „полезна“ енергия, която някои човешки учени наричат „екзергия“. Ето защо целият земен живот зависи от потока енергия от слънцето или от ядрото на планетата.

Но когато се взираха в космоса, Първородните виждаха само постепенно помръкване, тъй като всяко поколение звезди се изграждаше все по-трудно от останките на предишното. Накрая щеше да настъпи ден, когато в галактиката нямаше да остане достатъчно гориво, за да се образува дори само една звезда. Това щеше да продължи дори и по-късно, с изчерпването на енергията във всичките й форми, когато ентропията щеше да задуши космоса и всичките му процеси.

Първородните разбираха, че ако искат животът да оцелее, ако искат дори само една нишка на съзнание да бъде предадена на най-далечното бъдеще, имат нужда от дисциплина в космически мащаб. Не биваше да има излишни смушения, хабене на енергия, вълни в потока на времето. Животът: за Първородните нямаше нищо по-ценно. Ала това трябваше да е определен вид живот. Организиран живот.

За съжаление той се срещаше рядко.

Навсякъде другаде еволюцията тласкаше живота към все по-сложни форми, които зависеха от все по-бърза употреба на наличния енергиен поток. На Земята метаболизмите на ракообразните и мекотелите, които се появиха рано в историята на живота, бяха четири-пет пъти по-бавни от тези на птиците и бозайниците, които се появиха много по-късно. Това бе въпрос на надпревара — колкото по-бързо можеха да използват течащата наоколо свободна енергия, толкова по-добре.

И после се появи разумът. Хората бързо се научиха да ловят животните и да впрягат силата на реките и вятъра. Скоро щяха да започнат да добиват изкопаеми горива, да горят химическата енергия, съхранявана в гори и блата през милиони окъпани от слънцето години, после щяха да проникнат в сърцата на атомите, след това да източват енергията на вакуума и така нататък. Сякаш човешката цивилизация представляваше просто проучване на начините за по-бързо изразходване НА екзергия. Ако това продължеше, накрая хората щяха да пресушат съществена част от екзергийния резервоар на галактиката като цяло, преди да се изтощят или да се нахвърлят едни срещу други в братоубийствена война. И така тези дърлещи се същества само щяха да ускорят настъпването на деня, когато ужасните лапи на ентропията щяха да сграбчат вселената.

Първородните вече бяха виждали всичко това. И тъкмо по тази причина трябваше да спрат хората.

Взетите от тях мерки бяха от най-благородни намерения за дългосрочното съхранение на живота в самата вселена. Първородните дори щяха да се насилят да гледат — изискваше го съвестта им. Ала както го виждаха те, нямаха друг избор. Бяха го правили много пъти в миналото.

Деца на безжизнена вселена, Първородните ценяха живота над всичко друго. Те сякаш виждаха вселената като гора и себе си като пазители, натоварени с нейното съхраняване. Но пазителите понякога трябва да отсичат болните дървета.