Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (40)

40
Зазоряването

03:07 (лондонско време)

Бисиса и Мира не можеха да заспят и седяха сгушени и прегърнати на пода в дневната. От града се разнасяха пиянски викове, трошене на стъкло, вой на сирени — и от време на време глухи трясъци като от затръшнати врати — можеше да са и далечни експлозии.

В свещник на пода мъждукаше свещ. Наблизо лежаха няколко фенерчета с батерии, както и други необходими неща: ръчно радио, аптечка, газова печка, даже дърва, въпреки че в апартамента нямаше камина. Освен тази стая апартаментът тънеше в мрак. Бяха послушали официалния съвет и бяха изключили всичко електрическо и електронно. Това била „заповед за затъмняване“, каза кметът — не съвсем точно, просто поредното ехо от Втората световна война. Но бяха оставили електричеството заради климатичните инсталации, без които във все по-мръсния въздух на Купола бързо щяха да се почувстват зле. И не бяха успели да понесат изключването на стенния екран. Неведението някак си се струваше най-страшно от всичко.

Така или иначе, шумът навън показваше, че явно никой друг не обръща особено внимание на кметските призиви.

Гигантският стенен екран все още работеше. Наред с коментарите на мрачни телевизионни водещи, той им показваше мозайка от образи, излъчвани от различни места по света. Някои градове откъм нощната страна бяха скрити от празните кръгове на куполите, докато други пламтяха в сетната стихия на веселби и плячкосване. Други образи идваха от осветената полусфера, където тази нощ не бе имало истински изгрев, защото щитът пропускаше съвсем слаба светлина. Въпреки това, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето, сектантите и пируващите танцуваха на призрачна му сияние.

В тези последни мигове преди бурята онова, което постоянно привличаше вниманието на Бисиса, бе слънчевото затъмнение. Картината идваше от самолет, летящ в местещата се сянка на затъмнението в продължение на повече от час. В момента се намираше над Западния Пасифик, някъде край Филипините. В известен смисъл това беше двойно затъмнение, разбира се, тъй като лунната сянка подсилваше тази на щита, но дори с процеждащата се ограничена светлина слънцето изнасяше обичайното си красиво зрелище — „разръфаната“ корона приличаше на косата на Медуза, от която щитът на Атина трябваше да защити Земята.

Наблюдателният самолет не летеше сам в небето. Цял флот негови събратя следяха лунната сянка, плъзгаща се по лицето на Земята, а в океана долу множество кораби, сред които огромен лайнер, се криеха в сянката на затъмнението. Скриването под сянката на дружелюбната Луна бе една от по-рационалните стратегии, които бяха измислили хората, за да избегнат погледа на слънцето, и в тази част от океана се бяха събрали хиляди. Това щеше да е напразно, разбира се. Пълното слънчево затъмнение щеше да продължи само по няколко минути във всяка дадена точка и даже следващите сянката самолети щяха да разполагат с малко повече от тричасова защита. Но никой не можеше да обвинява хората, че опитват всичко.

Този организиран небесен часовников механизъм някак си направи ужасното утро реално. Първородните бяха предвидили бурята точно за този момент, с това космическо съвпадение, греещо ярко в земното небе. Дори бяха имали арогантността да й покажат намеренията си. И ето, че сега всичко се развиваше точно според плановете им, на живо по телевизията…

Мира ахна. Бисиса я прегърна по-здраво.

Около черния кръг на Луната бликна светлина, сякаш от отсрещната страна на земния спътник беше избухнала огромна бомба. Това бе слънчевата буря, разбира се. Часовникът на Бисиса показваше, че се разразява в секундата, в която беше предвидил Юджийн Менгълс. За миг зърнаха следящите затъмнението самолети да изчезват от небето.

После тази част от стената замъждука, угасна и показа пусто синьо небе. Един по един угаснаха и другите сегменти. Водещите се умълчаха.

 

 

03:10 (лондонско време)

 

Хората, които управляваха щита от борда на „Аврора 2“, разпечатаха пакетчета солени фъстъци.

Бъд Туук също си взе пакетче. Това беше стара традиция за късмет, която произхождаше от Лабораторията за реактивно движение в Пасадена. ЛРД винаги бе управлявала големите автоматични космически кораби на НАСА и беше осигурила главния персонал за този проект. Сега наистина имаха нужда от късмет, помисли си Бъд.

Един от големите стенни екрани показваше цялата Земя.

От контролната зала на Бъд, точно в центъра на щита, небесната геометрия изглеждаше проста. В Л1 щитът висеше между слънцето и Земята. Затова от гледна точка на полковника Земята винаги си оставаше пълна. Днес обаче, сякаш по даден знак, Луната заставаше между слънцето и Земята и плаваше през тунела от сянка на щита — тунел, близо четири пъти по-широк от самата Луна. Бъд дори различаваше по-дълбоката сянка, която Луната хвърляше върху Земята, широк сив диск, преминаващ над Тихия океан. Това поразително изравняване се виждаше на призрачна слаба светлина, защото щитът пропускаше съвсем малко слънчеви лъчи.

Когато се разрази бурята, осветеното лице на Луната проблесна миг преди ураганът от светлина да връхлети лицето на Земята.

Бъд незабавно се обърна към хората си. Обходи с очи редиците лица, онези в залата при него и другите, излъчвани от щита и Луната. Видя смаяни изражения, зяпнали усти. Винаги беше държал на строгата дисциплина, според стандартите, следвани от НАСА през осемдесетте години на управляеми космически полети. И сега тази дисциплина, тази съсредоточеност бе по-важна отвсякога.

Той докосна ларингофона си.

— Тук Контролна кула. Да се залавяме за работа, приятели. Да направим проверка. Оперативен център…

Роуз Делиа беше заобиколена от екрани — в този решителен ден Бъд й бе поверил цялостното оперативно командване на щита.

— Ясно, Контролна кула. Подложени сме на силна радиация, от ултравиолетови до рентгенови лъчи. Но засега се държим и Атина реагира.

Макар да се очакваше, че кулминацията на бурята ще е във видимия спектър на светлината, върху тях се изливаше и много енергия на по-къси дължини на вълните освен мощния взрив от предишния ден. Електронните елементи на щита бяха закалени по военните стандарти и хората също бяха защитени, доколкото бе възможно. Щеше да има жертви — и при щита, и при екипажа. Щеше да е мъчително, но бяха предвидили достатъчно осигуровки в структурата на щита, за да издържи.

Ала не можеха да направят нищо за Земята, Щитът беше предвиден да се справи с кулминационната енергийна бомбардировка във видимия и почти инфрачервения спектър, която скоро щеше да започне — това предварително облъчване с рентгенови и гама-лъчи щеше да премине през щита, сякаш той изобщо не съществуваше. Винаги бяха знаели, че ще се случи така: щитът беше плод на инженерство, а не на магия, и не можеше да отклони цялата светлина. Бе се наложило да направят тежки избори. Правиш каквото можеш и продължаваш напред. Но беше мъчително да седиш и да знаеш, че не можеш да окажеш помощ на Земята, абсолютно никаква.

— Добре — отвърна Бъд. — Комуникационна капсула, тук Контролна кула.

— Контролна кула, тук Комуникационна капсула — обади се Марио Понзо. — Готови сме, когато ни дадеш знак, Контролна кула.

— Да се надяваме, че засега няма да се наложи.

Марио, пилот на совалка между Земята и Луната, се беше записал доброволец, след като се бе запознал с Шивоун Макгоран по време на един от полетите й до Луната. Той отговаряше за комуникациите с поддържащите екипи, които бяха готови в закалените си скафандри да излязат навън в бурята. Бъд му бе дал позивната „Комуникационна капсула“. Подобно на „титлата“ на самия полковник, това беше терминология на НАСА, датираща от дните на първите полети към Меркурий, когато наистина се налагаше да комуникират с човек в капсула. Но всички знаеха какво означава и терминът имаше богата традиция. Марио също си имаше традиции: той бе човекът с най-дългата брада на щита, тъй като от суеверие отказваше да се бръсне в космоса.

Следващият.

— Докторе?

Бяха се опитали да се подготвят за радиацията. Всички работници и командири на щита бяха получили лекарства, противодействащи на радиоактивната токсичност, например свободни радикали, предпазващи от молекулярни поражения в ДНК, и химически вещества, които можеха да попречат на смъртоносното развитие от мутация към рак. За жертвите на радиация имаха запаси от замразен костен мозък и биологични агенти като интерлевкини — за да стимулират производството на кръвни клетки. Медицинските екипи бяха готови да се заемат с жертвите на смазване, налягане, топлина, изгаряне — все вероятни последици от физическите опасности на работата по щита. Медиците по необходимост бяха малко, но можеха да разчитат на диагностичните и лечебни алгоритми, заложени в Атина, както и на дистанционната помощ на специалисти от Земята и Луната, въпреки че никой не беше сигурен докога ще издържат връзките с родната планета.

Засега медиците и техните роботизирани помощници бяха готови и очакваха неизбежните жертви.

Бъд продължи проверката.

— Метеорологичен център, тук Контролна кула.

Тъжният глас на Михаил Мартинов стигна до него след обичайното закъснение от няколко секунди.

— Тук съм, полковник. — Бъд виждаше мрачното му лице, както и Юджийн на заден план, в тяхната лаборатория в базата „Клавиус“. Михаил бе върхът на пирамидата от учени на Земята, Луната и щита, всички следящи променящото се поведение на слънцето. — В момента слънцето се държи според предвижданията. За добро или лошо.

Юджийн Менгълс му измърмори нещо.

— Какво има? — изсумтя Бъд.

— Юджийн ми напомня, че потокът на рентгеновите лъчи е малко по-силен, отколкото предполагахме. Все пак е в границите на допустимата грешка, но тенденцията е към усилване. Разбира се, трябва да очакваме известни отклонения — от гледна точка на енергийните мащаби, рентгеновият спектър е второстепенен и става въпрос за несъответствия в предвиждания от вторичен ред…

И продължи да обяснява. Бъд се опита да прояви търпение. Със своето незачитане на позивните и типичната си склонност на учен да чете лекции, вместо да докладва, Мартинов по-късно, когато напрежението нараснеше, можеше да се окаже проблем.

— Добре, Михаил, Съобщи ми, ако…

Но думите му прекъснаха поредната пристигаща със закъснение реплика на руснака.

— Реших, че може би… — Той се поколеба, когато чу думите на полковника. — Може би искате да видите какво стана.

— Къде?

— На слънцето.

Вместо смръщеното му лице се появи изкуствено оцветено изображение, съставено от сателитите и мониторите на самия щит. Това беше слънцето — ала никой човек нямаше да познае това слънце. Светлината му вече не бе жълтеникава, а свирепо синьо-бяла и по повърхността му се носеха грамадни сияещи облаци. От краищата на диска в космоса изригваха огнени струи, провлачвани в арки и осморки от оплетеното магнитно поле. И в самия му център блестеше петно ослепителна светлина. Гледано в перспектива, това беше най-чудовищното изригване, насочено право към Земята.

— Мили Боже!

Бъд рязко завъртя глава.

— Кой го каза?

— Извинявай, Бъд… хмм, Контролна кула. Контролна кула, тук Комуникационен център. — Беше кадърната млада Бела Фингъл, на която Бъд бе поверил всички аспекти на комуникациите. — Извинявай — повтори тя. — Но… вижте Земята!

Всички лица се обърнаха към големия екран.

В Л1 щитът винаги беше разположен над подслънчевата точка, онова място на Земята, точно над което се намираше слънцето. В момента тази точка бе в Тихия океан. И над водата се събираха спираловидни облаци: зараждаше се гигантска циклонална система. Скоро щеше да се насочи на запад и да премине над райони, гъмжащи от хора.

— Започна се значи — промълви Роуз Делиа.

— Ако не бяхме ние, щеше да е много по-ужасно — изсумтя Бъд. — Не го забравяйте.

— Заедно ще го преживеем, Бъд.

Това беше гласът на Атина — тихо проговори в ухото му. Той се озърна, неуверен дали е трябвало да я чуе още някой.

Да върви по дяволите.

— Добре — каза той. — Кой е следващият?

 

 

03:25 (лондонско време)

 

На Марс Хелена търпеливо управляваше „Бигъл“ и чакаше шоуто да започне. В космическата програма свикваш с чакането.

В последния момент си позволи надеждата, че в края на краищата учените може би грешат, че всичко това е някаква страшна лъжлива тревога. И тогава, сякаш по даден знак, слънцето разцъфна.

Прозорците на всъдехода мигновено потъмняха в опит да защитят очите й и машината спря. Тя отправи тиха команда към интелигентните й системи. Когато предното стъкло се проясни, Хелена видя едно помръкнало слънце, изкривено от светлинен стълб, изригнал от ръба на диска, синьо-бял, като чудовищно огнено дърво, вкоренено в слънчевата повърхност.

Слънчевата светлина стигаше до нея пряко, преди да се отрази от вътрешните планети. Ала сега всички планети грейнаха като коледни свещички, една след друга в бърза последователност: Меркурий, Венера… и после Земята, към която недвусмислено беше насочен този жесток стълб светлина. Значи беше истина.

И освен Земята в небето заискри нова светлина. Това бе щитът, ярък като звезда в слънчевата буря, изкуствено тяло, виждащо се от повърхността на Марс.

Хелена имаше работа и не разполагаше с много време. Изключи блокировките на „Бигъл“ и продължи по маршрута си.

 

 

04:31 (лондонско време)

 

В Лондон изгревът трябваше да започне малко преди пет сутринта. Половин час преди това Шивоун Макгоран се качи с асансьора на Евроиглата.

Шахтата се издигаше от покрива на небостъргача чак до самия Купол. В крайни случаи тя щеше да послужи за евакуация през покрива, въпреки че винаги бе оставало малко неясно точно каква помощ ще намерят там. Това беше една от малкото отстъпки, които направи премиер-министърът, за да предпази хората си.

Шахтата имаше прозорци и докато Шивоун се изкачваше, през погледа й се ширна центърът на Лондон.

Уличното осветление бе сведено до минимум и цели райони от столицата тънеха в мрак. Реката се точеше като тъмна лента през града, тук-там осеяна с искрици, може би полицейски или военни патрули. Светлини обаче пламтяха на местата на нощни веселби, религиозни и други събирания. Имаше и оживен трафик, видя Шивоун по върволиците фарове, пронизващи нощния мрак въпреки призивите на градската управа всички да си останат вкъщи.

Накрая покривът се затвори над нея. За последен път зърна греди и подпори, поддържащи роботи, пълзящи като паяци по тях, и малкото лондонски гълъби, спокойно накацали под този гигантски таван.

Асансьорът спря и вратата се отвори.

Тя излезе на платформата, просто бетонна плоча, свързана с облата външна повърхност на Купола, открита към въздуха и ледения априлски нощен вятър. Но всъщност беше напълно обезопасена, заобиколена с фина мрежа, два пъти колкото човешки ръст. Вратите на този кафез водеха към страховити наглед спускащи се надолу стълби, по които човек можеше да слезе на земята, ако всичко друго откаже.

Двама мускулести войници стояха на пост. Провериха идентификационния й чип с ръчни скенери. Шивоун се зачуди през какъв интервал сменят тези търпеливи портиери — и докога ще останат на поста си, когато бурята се развихри.

Тя се отдръпна от войниците и погледна нагоре.

Точно преди зазоряване небето изглеждаше разнообразно. Накъсани облаци се носеха от изток на запад. На изток зад тях пълзеше многопластово кървавочервено сияние, множество завеси, които плавно се вълнуваха. Гледката бе видимо триизмерна, исполинска суперструктура от светлина, която се извисяваше над нощната половина на Земята. Това беше ефект от типа на северното сияние, разбира се. Високоенергийните фотони от гневното слънце разцепваха атомите в горните пластове на атмосферата и запращаха електрони по спираловидните линии на земното магнитно поле. Сиянието бе само резултат, един от най-безобидните.

Шивоун се приближи до ръба на платформата и надзърна надолу. Куполът беше гладък и огледален като полиран хром и отразяваше отблясъците на сиянието. Въпреки че грамадата на Тенекето пречеше на гледката, тя можеше да види ширналите се в подножието на Купола околности на Лондон. Цели квартали от по-вътрешните предградия бяха потънали в мрак, разкъсван от островчета светлина, вероятно болници и военни или полицейски постове. На други места обаче, вече в периферията на Купола, сияеха ярки светлини — хората все още предизвикателно разцепваха нощта. Чуваше се и далечен пукот на изстрели. Тази нощ беше всичко друго, но не и обикновена — ала като гледаше познатия, все още повече или по-малко непроменен пейзаж, човек трудно можеше да повярва, че от другата страна на света вече бушува пожар.

Един от войниците я докосна по рамото.

— Скоро ще съмне, госпожо. Може би е по-добре да слезете долу. — Говореше с мек шотландски акцент. Беше много млад, на не повече от двайсет и една — двайсет и две.

Тя се усмихна.

— Добре, благодаря. И се пазете.

— Непременно. Лека нощ, госпожо.

Шивоун се обърна и тръгна към асансьора. Сиянието бе достатъчно силно, за да хвърля разсеяна сянка върху бетонната платформа пред нея.

 

 

04:51 (лондонско време)

 

В апартамента тихо прозвуча нова аларма и Бисиса погледна циферблата на синята светлина на безполезния стенен екран.

— Наближава пет — каза тя на Мира. — Скоро слънцето ще изгрее. Мисля…

Алармата внезапно спря и циферблатът на часовника стана черен. Синята светлина на екрана се усили, затрептя и угасна. Сега единствената светлина в стаята бе пламъчето на свещта, която мъждукаше на пода.

Лицето на Мира изглеждаше огромно в ненадейния мрак.

— Чуй, мамо.

— Какво? А, да. — Бисиса чу уморено трополене, което трябваше да е угасващата климатична инсталация.

— Мислиш ли, че спря токът?

— Сигурно. — Мира понечи да каже още нещо, ала Бисиса вдигна показалец, за да я накара да замълчи. В продължение на няколко секунди двете напрегнато се вслушваха.

— Чуваш ли? — прошепна Бисиса. — Навън. Няма трафик — като че ли всички коли едновременно са спрели. Няма и сирени.

Сякаш някой беше махнал с вълшебна пръчица и просто бе изключил електричеството в Лондон — не само онова, което идваше от големите електростанции, но и независимите генератори в болниците и полицейските участъци, автомобилните акумулатори и всичко останало, чак до клетъчните батерии в часовника на китката й.

Ала имаше друг шум, чу тя: човешки викове, писък, звън на стъкло… експлозия. Бисиса се изправи и отиде при прозореца.

— Струва ми се…

Запращя електричество. После стенният екран избухна.

Мира изкрещя, когато отгоре й се посипаха хиляди стъкълца. Искрящи електронни части заваляха по килима и той започна да тлее на места. Бисиса се втурна към дъщеря си.

— Мира!