Метаданни
Данни
- Серия
- Една одисея във времето (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sunstorm, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Апокалиптична фантастика
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Темпорална фантастика
- Философска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata
- Разпознаване и начална корекция
- WizardBGR (2017)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2018)
Издание:
Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър
Заглавие: Слънчева буря
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-662-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3797
История
- — Добавяне
4
Гостът
Всъдеходът стигна до Станцията много преди Михаил да се спусне по пътеката. Гостът го чакаше на входа с нетърпение, което дори скафандърът не можеше да скрие.
На Михаил му се стори, че познава фигурата дори само по позата. Въпреки че населението на Луната беше пръснато по цялата й повърхност, от човешка гледна точка тя се равняваше на съвсем малко градче, в което всички се познаваха.
Талес потвърди предположението му с шепот.
— Това е доктор Юджийн Менгълс, прочутият ловец на неутрино. Каква вълнуваща среща!
„Тоя проклет компютърен мозък ми се присмива — ядосано си помисли Михаил. — Талес прекалено добре познава чувствата ми“. Но сърцето му наистина се беше разтуптяло малко по-бързо.
Облечени в скафандрите си, Михаил и Юджийн тромаво се обърнаха един срещу друг. Лицето на госта, скулптура от сенки на плавни повърхности, едва се виждаше през визьора. Изглеждаше съвсем млад. Въпреки високия си пост Юджийн бе едва двайсет и шест годишен — истинско дете-чудо.
В първия момент Михаил се зачуди какво да каже.
— Извинете ме. Тук не ми идват много гости.
Учтивостта очевидно не се нареждаше сред най-добрите качества на Юджийн.
— Видяхте ли го вече?
Михаил знаеше за какво пита.
— Слънцето ли?
— Активната зона.
Естествено това момче беше дошло заради слънцето. Защо иначе ще идва в слънчева метеорологична станция? Явно не заради сприхавия астрофизик в началото на средната възраст, който я обслужваше. И все пак Михаил се почувства глупаво и изпита ирационално разочарование. Опита се да си придаде гостоприемен вид.
— Но вие не работехте ли върху неутриното? Вашата специалност нали беше слънчевото ядро, а не атмосферата?
— Дълга история — изсумтя Юджийн. — Много е важно. По-важно, отколкото подозирате. Аз го предвидих.
— Кое?
— Активната зона.
— Въз основа на проучването на ядрото ли? Не разбирам.
— Естествено, че не разбирате — тросна се Юджийн, очевидно без да го е грижа, че може да обиди домакина си. — Регистрирах предвижданията си в Талес и Аристотел и ги датирах, за да ги докажа. Дойдох, за да потвърдя данните. Случи се точно така, както го предсказах.
Михаил принудено се усмихна.
— Ще го обсъдим. Заповядайте вътре. Всички данни ще са на ваше разположение. Искате ли кафе?
— Те трябва да ме чуят — заяви Юджийн.
Кои те?…
— За какво?
— За края на света — отвърна гостът. — Може би. — И влезе в праховия шлюз, като остави Михаил със зяпнала уста.
Докато минаваха през праховия и херметичния шлюз, не разговаряха. Всички хора на Луната все още бяха пионери и ако имаха достатъчно ум, каквото и да ги вълнуваше в момента, докато преминаваха през шлюзовете от един изолиран модул в друг или събличаха и обличаха скафандрите си, не се съсредоточаваха върху нищо друго, освен жизненоважните процедури, които изпълняваха. Ако нямаха достатъчно ум естествено щяха да имат късмет насила да ги върнат на Земята, преди да убият себе си или други хора.
Благодарение на ежедневния си опит Михаил пръв съблече скафандъра си и той автоматично се плъзна към почистващата станция — малко гротескно, влачен от сервомеханизма си по пода като оживяла одрана кожа. Останал по бельо, Михаил отиде при мивката и изтърка ръцете си на бавно течащата водна струя. Сиво-черният прах, полепнал по пръстите му от мръсния въпреки усилията на праховия шлюз скафандър, се беше набил в порите и под ноктите му и изгаряше при контакта си с естествената мазнина на кожата — отделяше миризма като на барут. Прахът на Луната бе проблем още откакто хората бяха направили първите си стъпки по повърхността й: съвсем фин, проникващ навсякъде и ентусиазирано реагиращ с кислорода при първа възможност, той разяждаше всичко, от механични лагери до човешки лигавици.
Разбира се, в момента Михаил изобщо не мислеше за инженерните проблеми с лунния прах. Рискува да погледне госта си. Юджийн си беше свалил ботушите и ръкавиците и в момента вдигаше шлема си; разтърси красивата си глава, за да освободи гъстата си коса. Тъкмо това лице си спомняше Михаил, лицето, което за пръв път бе видял на някакъв безсмислен прием в „Клавиус“ или „Армстронг“, лице, наскоро придобило твърдите си мъжки черти, ала с момчешка симетричност и деликатност, въпреки че очите бяха малко безумни, лице, което го беше привлякло като свещ — безпомощна пеперуда.
Докато Юджийн събличаше скафандъра си, Михаил не можа да не се поддаде на един стар спомен.
— Юджийн, чувал ли си някога за „Барбарела“?
Младият мъж се намръщи.
— Тя в „Клавиус“ ли е?
— Не, не. Това е стар филм за космоса. Малко си падам по киното отпреди космическите полети. Една млада актриса, казва се Джейн Фонда… — Гостът явно нямаше представа за какво говори. — Няма значение.
Михаил отиде в малката душ-кабина, съблече се гол и застана под струята. При слабата гравитация водата падаше магически бавно на големи лъскави капки. После помпите ги източваха до последната скъпоценна молекула. Той вдигна лице нагоре и се опита да се успокои.
— Направих кафе, Михаил — внимателно съобщи Талес.
— Много любезно от твоя страна, Талес.
— Всичко е под контрол.
— Благодаря… — Понякога Талес наистина като че ли усещаше настроението му.
Всъщност Талес беше не толкова усъвършенствано копие на Аристотел, изкуствен интелект, развил се от стоте милиарда земни компютри с всевъзможна големина и свързаните с тях мрежи. Далечен потомък на търсачките от края на XX в., Аристотел се бе превърнал в огромен електронен разум, чиито мисли пращяха като мълнии по обхванатото от мрежи лице на Земята. От много години той беше постоянен спътник на човечеството.
Когато се бяха установили за постоянно на Луната в базата „Клавиус“, хората не можеха да не вземат Аристотел със себе си. Ала светлината пътува повече от секунда от Земята до Луната и в среда, в която смъртта дебне на разстояние от само една грешка, такива закъснения бяха недопустимо големи. Затова бяха създали Талес, лунното копие на Аристотел. Той постоянно се актуализираше от огромните бази данни на своя родител, но неизбежно бе по-елементарен от него, тъй като електронната нервна система на Луната все още се намираше в своя зародиш в сравнение със земната.
По-елементарен или не, Талес си вършеше работата. Определено беше достатъчно интелигентен, за да оправдае даденото му име: Талес Милетски, грък от VI в. пр.Хр., който пръв предположил, че Луната не свети със собствена, а с отразена от слънцето светлина. Освен това се твърдеше, че пръв предсказал слънчево затъмнение.
Талес винаги присъстваше за всички обитатели на Луната. Често самотен, въпреки стоическата си решителност, Михаил се успокояваше с премерения, малко безизразен глас на Талес.
Обсебен от желанието си към Юджийн, в момента той наистина се нуждаеше от успокоение.
Знаеше, че Юджийн живее в Циолковски. Грамадният кратер на обратната страна помещаваше голяма подземна лаборатория. Заровена в неподвижната и студена Луна, несмущавана от трусове, скрита от радиоглъчката на Земята и защитена от всякаква радиация, освен изтичане на незначителни количества в лунните скали, тя се намираше на идеално място за лов на неутрино. Тези призрачни елементарни частици щъкаха из най-плътната материя, сякаш изобщо ги нямаше, и затова предоставяха уникални сведения за такива недостъпни места като центъра на слънцето.
Обаче беше странно да дойдеш чак на Луната и да се заровиш в реголита, за да правиш проучвания, помисли си Михаил. Имаше много по-приятни места за работа — като например големия телескоп, инсталиран в кратера на северния полюс, който можеше да показва повърхностите на подобните на Земята планети, орбитиращи около слънца, в радиус от петдесет светлинни години.
Копнееше да разговаря за това с Юджийн, да сподели нещо за живота си, за впечатленията си от Луната. Ала знаеше, че трябва да сдържа реакциите си пред младия мъж.
Още от тийнейджърските си години, когато окончателно беше осъзнал сексуалните си влечения, Михаил се бе научил да владее реакциите си: дори в началото на XXI век хомосексуализмът продължаваше да е нещо като табу във Владивосток. Но като разчиташе на могъщия си интелект, Михаил се потопи в работа и свикна със самотния живот. Беше се надявал, че когато напусне дома си, обиколи центровете на разрасналия се Евразийски съюз, Лондон и Париж, а накрая и съвсем напусне Земята, ще попадне в по-толерантни кръгове. Е, така и се бе случило, ала дотогава като че ли прекалено много беше свикнал със собствената си компания.
Неговото почти монашеско усамотение бе прекъснато само от няколко страстни и краткотрайни любовни връзки. Днес, вече четирийсет и пет годишен, той започваше да приема факта, че едва ли някога ще намери другар, с когото да прекара живота си. Това обаче не го предпазваше от чувства. До този ден не беше разменил и две думи с това красиво момче, Юджийн, ала явно се бе влюбил глупаво до уши в него.
Само че трябваше да се овладее. Каквато и да бе причината за появата на Юджийн в Шакълтън, това не беше Михаил.
„Краят на света“, бе казало момчето. Намръщен, Михаил се изсуши с хавлията.