Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (16)

16
Интервюто

Бисиса трябваше да го преживее пак.

— И после сте се върнали у дома — като пресилено натъртваше на всяка дума, каза ефрейтор Батсън. — От онова… другото място.

Бисиса потисна въздишката си.

— От Мир. Да, върнах се у дома. И точно това ми е най-трудно да обясня.

Седяха в малкия кабинет на Джордж Батсън в Олдършот. Стените бяха боядисани в успокоителни пастелни тонове, на една висеше морски пейзаж. Обстановката целеше да успокоява палнатите, кисело си помисли Бисиса.

Батсън я наблюдаваше внимателно.

— Просто ми разкажете какво се случи.

— Видях затъмнение…

Някак си беше притеглена в Око, грамадно око в древния Вавилон. И през окото я бяха върнали у дома, в лондонския й апартамент, в ранното утро на онзи съдбовен ден, 9 юни.

Ала не се бе завърнала направо у дома. Беше посетила още едно място: двамата с Джош, въпреки че на него не му позволиха да продължи нататък. Някаква равнина с кървавочервени скали и пръст. Като се замислеше, тя й напомняше за голата пустош, търпеливо фотографирана от екипажа на „Аврора 1“, изследователите на Марс. Само че дишаше въздух — следователно се намираше на Земята.

И после започна затъмнението. Слънцето се издигаше високо в небето. Сянката на Луната се плъзна по него, но не го покри и остана ярък пръстен от светлина.

Моливът на Батсън тихо и прилежно шумолеше — ефрейторът записваше цялата тази фантастична история.

* * *

Армията се опитваше да е справедлива.

След като се яви при своя командир в Афганистан, получи нареждане да отиде в министерството на отбраната в Лондон и после я пратиха на медицински и психиатрични изследвания в Олдършот. Засега й позволяваха всяка вечер да се прибира при Мира. Но я бяха маркирали с интелигентна татуировка на петата.

И докато чакаше резултатите от медицинските изследвания, този сговорчив млад психолог я „интервюираше“.

Беше решила да разкаже всичко. Не виждаше какво ще спечели, ако излъже. А и историята й — ако бе вярна — в края на краищата имаше невероятно огромно значение. Тя беше войник и смяташе, че има дълг: властите, като се започнеше от собствения й командир, трябваше да научат всичко, което знаеше тя, и Бисиса трябваше да се опита да ги накара да й повярват.

Що се отнасяше до нея… „Е — както весело казваше братовчедка й Линда, — могат да те накълцат само веднъж!“

Обаче беше трудно. Формално тя имаше по-висок чин от този ефрейтор, но в кабинета си той беше психологът, а тя — оная с разхлопаната дъска. Нямаше съмнение кой командва парада. Нищо, че бе толкова по-млад от нея.

Не помагаше и това, че на Мир беше познавала друг Батсън от британската армия, също ефрейтор. Копнееше да разпита психолога за историята на семейството му и дали е чувал за някой свой дядо преди шест-седем поколения, който е служил на Северозападната граница. Ала знаеше, че не бива.

— След предишния сеанс проверих за затъмненията — каза Батсън, след като се консултира със записките си. — Разстоянието от Луната до Земята малко варирало, пише тук. Затова „пълното“ затъмнение не може да е пълно. Слънцето и Луната могат да застанат на едно и също място в небето, обаче малко от слънчевия диск пак ще се вижда, защото видимата големина на Луната е по-малка. Това се нарича „пръстеновидно затъмнение“.

— Знам за пръстеновидните затъмнения — отвърна Бисиса. — И аз проверих. Пръстенът, който видях, беше много по-голям, отколкото при пръстеновидно затъмнение.

— Хайде да поразсъждаваме от геометрична гледна точка — каза психологът. — На какво може да се дължи онова, което сте видели? Може би слънцето е било по-голямо. Или Луната — по-малка. Или Земята е била по-близо до слънцето. Или Луната — по-далеч от Земята.

Тя се изненада.

— Не очаквах да анализирате преживяването ми така.

Батсън повдигна вежди.

— Показах скиците ви на една позната, астроном по професия. Според нея Луната с времето наистина се отдалечава от Земята. Знаете ли го? Нещо, свързано с приливите — не мога да твърдя, че го разбирам. Обаче можело да се докаже с лазерни лъчи. Но е много бавен процес. Такова затъмнение може да се получи най-рано след сто и петдесет милиона години. — Той впери поглед в нея. — Това говори ли ви нещо?

Бисиса се опита да запази самообладание, докато осмисляше тази нова и поразителна информация.

— Какво би трябвало да ми говори?

— Вие ми кажете. Нали смятате, че са ви показали всичко това с някаква цел. Че затова са ви върнали у дома — онези, които според вас стоят зад това. Които вие наричате… — Ефрейторът отново се посъветва с бележките си.

— Първородните — припомни му тя.

— Да. Имате ли представа защо сте били избрана и манипулирана така?

— Аз ги предизвиках — отвърна Бисиса и добави: — Всъщност нямам представа. Струва ми се, че ми казват нещо, обаче не мога да разгадая значението. — Тя го погледна измъчено. — На луда ли ви приличам?

— Тъкмо напротив. Личният ми опит показва, че нормалните хора приемат света като озадачаващо сложен и несправедлив със своята случайност. Нека си го кажем — това определено е вярно за армията! Побъркани са ония, които смятат, че разбират всичко.

— Значи фактът, че не откривам никакъв смисъл във всичко това, ви кара да ми вярвате — обобщи Бисиса.

— Не съм казал точно това — предупреди я той. — Но още от мига, в който влязохте тук, разбрах, че казвате истината, поне както я виждате вие. Просто още не съм успял да изключа вероятността всичко това наистина да се е случило… — Екранът на бюрото му се включи. — Извинете ме. — Батсън кликна и Бисиса зърна пълзящите по екрана таблици и графики.

— Получиха се резултатите от докторката — съобщи той след малко. — Ще трябва да ги обсъдите с нея естествено. Обаче доколкото мога да преценя, вие определено сте тая, за която се представяте: доказват го вашата ДНК и зъбните ви отпечатъци. Напълно здрава сте, въпреки че като че ли носите следи от някои доста екзотични болести. И кожата ви е поела доста повече ултравиолетова светлина, отколкото е полезно за вас.

Тя се усмихна.

— Климатът на Мир беше шантав. Всички постоянно бяхме изгорели от слънцето.

— И… ха. — Батсън се отпусна назад, вторачен в екрана.

— Какво има?

— Според тоя резултат… тия шарлатани са проверили теломеразата ви, каквото и да е това, нещо, свързано със стареенето на клетките ви… вие сте с пет години по-възрастна, отколкото би трябвало. — Психологът я погледна и се ухили. — Добреееее. Сюжетът се заплита, лейтенант. — Изглеждаше много доволен от начина, по който се развиваха нещата.