Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (19)

19
Усърдието

Бъд Туук посрещна слязлата от „Комаров“ Шивоун, както винаги.

Тя му каза, че иска веднага да почне работа, колкото и да е часът тук. Той се усмихна. Потеглиха към главните куполи.

— Не се бой. И без това тук работим денонощно — така е от половин година, откакто получихме президентската заповед.

— Земята ви е благодарна за това.

— Знам. Но това не е проблем. Всички тук сме силно мотивирани. — Полковникът дълбоко си пое дъх и изпъчи гърди. — Предизвикателството изпълва човек с енергия. Това е полезно.

През последната половин година Шивоун се чувстваше на ръба на изнемощението, така че отвърна скептично:

— Сигурно.

Бъд я погледна и военната му безцеремонност отстъпи мястото си на загриженост.

— Как беше полетът?

— Дълъг. Благодаря на Господ за Аристотел и имейла.

За трети път идваше на Луната. Първото й пътуване бе прекрасно, нещо, за което беше мечтала като малка. Даже второто бе вълнуващо. Но третото, сега, беше просто задължение — при това времеемко.

Вече бе средата на 2038-а, цяла година след 9 юни, половин година след онова епохалното коледно изявление на Алварес — и по-малко от четири години преди слънчевата буря.

От графиките на Гант и диаграмите на взаимозависимостите и критическите пътища Шивоун знаеше, че отделните компоненти на цялостната програма за построяване на шит вървят много добре. Но календарният часовник в главата й неумолимо тиктакаше.

Тя се опита да го обясни на Бъд.

— Аз съм песимистка по природа. Очаквам нещата да се объркат и съм подозрителна, когато всичко е наред. — Опита да се усмихне. — Каква позиция за ръководител, а!

Полковникът вирна глава и посивяващата му къса коса отрази светлината на флуоресцентните тръби в коридора.

— Отлично се справяш. Така или иначе, когато става въпрос за мотивация, остави го на мен. Някога бях адски досаден старшина в тренировъчни бази в Средния запад. Биваме да карам хората да си изцапат ръцете. Двамата с теб може да направим добър екип. — И я прегърна през раменете и леко я стисна.

Шивоун усети силата му и долови дъх на афтършейв. Бъд понякога й се струваше останка от 50-те години на XX век. Но неговата твърдост, прямота и чувство за хумор й действаха ободряващо. Всичко това бяха оправдания естествено.

Докато полковникът я прегръщаше, усети дълбока и приятна топлина, която се разля от корема й и се надигна към лицето й. Съжали, когато кратката прегръдка свърши.

 

 

При първото й посещение в купола „Артемида“ провеждаха лунните индустриални експерименти. Сега, само след няколко месеца, мащабите на работата напълно се бяха променили. Бяха разрязали купола, за да пристроят към него импровизирани разширения и да осигурят по-голяма площ за производствените съоръжения, повечето във вакуум. Като сцена от ада, помисли си Шивоун, с гротескни фигури в скафандри, плуващи сред тръби, проводници и метални съдове, всичко това във вездесъщото антрацитносиво на Луната, като карикатура на най-мрачните дни от индустриалната революция в Англия.

Резултатът от тези огромни усилия беше метал.

Алуминият бе главният строителен елемент на изстрелващата система, докато желязото щеше да е нужно за електромагнитните системи, които щяха да са работните мускули. Изстрелващата система обаче щеше да е дълга километри. Лунните заселници трябваше да прескочат от експерименталните процеси направо към промишлено производство — промяната на мащабите беше огромна, напрежението — невероятно.

Бъд очерта някои трудности.

— На Земята това са отдавна изпитани процеси. Тук обаче нищо не се държи по същия начин, нито лагерите, нито маслото, течащо по тръба…

— Но напредвате.

— О, да.

Междувременно куполът „Селена“, по-рано първата ферма на Луната, бе превърнат във фабрика за стъкло. Процесът беше елементарен: в единия край пускаш лунен реголит, прилагаш фокусирана слънчева топлина и от другия край получаваш стъкло, искрящо и течно, готово за изливане.

— Всеки път, когато до мен се добере журналист, ми задава един и същи въпрос: защо правим инфраструктурата на щита от лунно стъкло? — каза Бъд. — И всеки път трябва да давам един и същи отговор: защото тук е Луната. А колкото и да е прекрасна, Луната не ти дава много възможности за избор.

Специфичният състав на Луната се обуславяше от нейното образуване. Геолозите от НАСА, които бяха проучили първите проби, донесени от астронавтите от „Аполо“, бяха озадачени: тази лишена от желязо и летливи вещества материя напълно се различаваше от скалите в земната кора. По-скоро приличаше на материята от земната мантия, дебелия слой между кората и ядрото. Оказа се, че това е така, защото Луната наистина е създадена от земната мантия — или по-точно от мощното изригване, предизвикано от първичния сблъсък, довел до образуването на Луната.

— Така че разполагаме само с това — заключи Бъд. — Вулканичните скали образуват деветдесет процента от лунната кора. Все едно се учим да живеем по склоновете на Везувий. И няма никаква вода, не забравяй. Без вода не можеш да направиш бетон например.

— Затова произвеждате стъкло.

— Да, стъкло. Стъклото е естествен материал на Луната, Шивоун. Там, където падне метеорит, реголитът се стопява и наоколо се пръска стъкло. И ние го използваме.

— А ето го и готовия продукт. — С жест на шоумен Бъд посочи стъклените елементи, някои много пъти по-големи от човешки ръст, натрупани в импровизиран склад във вакуума. — Тук няма прототипове, няма експериментални модели. Всичко, което произвеждаме, е предназначено за изстрелване, всичко, което строим, ще стигне до щита — всичко, което виждаш тук, ще полети. Проектите, които ни пращат от Земята, постоянно се променят и освен това се опитваме да усъвършенстваме производството си, като целим с минимално тегло да осигурим определена структурна здравина. Затова щитът ще бъде странен хибрид и последните елементи, с пет години по-късни от първите, ще изглеждат съвсем различно от тях. Но просто ще трябва да се справим с това.

Шивоун гледаше стъклените елементи с искрено страхопочитание. Не приличаха на нищо — може би само лекичко на подпори за панаирджийска въртележка или на лъскави експонати на професионално изложение. Но тези странни наглед стъклени плоскости и десетките други точно като тях щяха да бъдат изстреляни в космоса, където щяха да бъдат сглобени и да образуват подпорите на огледало, по-широко от планетата. Нейната шантава идея вече придобиваше материална действителност. Обзе я вълнение.

Бъд наблюдаваше работниците през прозореца.

— Знаеш ли, струва ми се, че това може да е полезно за нас. Преди девети юни всъщност се забавлявахме, играехме си на лунни колонисти. Сега имаме конкретна цел и график за изпълнението й. Мисля, че тази буря ще тласне програмата за колонизиране и експлоатиране на Луната с десетилетия напред, даже с повече.

Това не означаваше нищо за Шивоун, но тя виждаше, че е важно за полковника.

— Наистина е чудесно.

— Да. Обаче — тежко прибави той — понякога става доста напечено.

— Защо?

— Защото тия хора не са дошли тук за това. Повечето са учени, не забравяй. И изведнъж ги мобилизират да работят на конвейер. Да, има динамика и адреналин. Но понякога си спомнят предишния си живот и ги обзема…

— Негодувание ли?

— Е, с това мога да се справя. Най-страшното е, че им омръзва. Недостатъкът на прекалената образованост. Докато успявам да отвличам вниманието им, всичко е наред. — Бъд отново отправи поглед към работниците и бръчиците от смях около очите му отразиха светлината. Шивоун си помисли, че командирът на базата, изглежда, много обича темпераментните заселници.

— Хайде — каза тя. — Още не си ми показал „Хеката“.

И когато тръгнаха, пъхна ръка в неговата.

 

 

По-късно той я изведе от базата, за да й покаже Давиловата прашка.

Когато наближиха, Шивоун се изправи в херметичния микрокупол на трактора, за да я види по-добре. Бяха завършени само три от проектираните трийсет километра на съоръжението. Въпреки това то представляваше удивителна гледка: на ниската слънчева светлина, под мастиленочерно небе и на фона на сиво-кафявия лунен прах Прашката лъщеше като меч.

Инженерите я наричаха „ускорител на маса“ или „електромагнитно стартово устройство“ — или просто „космическа пушка“. Представляваше алуминиева релса върху подпори, тънка и лека като всички лунни конструкции. Около релсата беше увита огромна желязна спирала, която Бъд наричаше „соленоид“. В товарния край работници, облечени в скафандри, предпазливо се движеха около кран, който спускаше върху релсата лъскава топка. Тя продължаваше по равното дъно на Клавиус и скоро изчезваше от поглед зад близкия лунен хоризонт.

— Принципът е елементарен — поясни полковникът. — Това е изстрелващо устройство, задвижвано с електромагнетизъм. Увиваш товара си в желязна обвивка — която може да се преизползва, между другото. Поставяш товарната топка върху релсата. Магнитното поле, генерирано в оня бункер ей там… — той посочи някакъв невзрачен купол, — пулсира през соленоида и изтласква топката по релсата. — Променливото магнитно поле индуцираше в желязната обвивка електрически ток и той се сблъскваше с магнетизма. — Това е принципът на електромотора.

Докато обясняваше, бе отпуснал длан върху кръста й с приятна интимност.

— И след трийсет километра ускорение… — подсказа му Шивоун.

— Достигаш втора космическа скорост^[1], без да има нужда да се главоболиш с ракети, ракетни площадки и обратно броене. И после отиваш където си поискаш — даже можеш да се спуснеш чак на Земята.

— Идеята наистина е фантастична — възхити се тя.

— Да. Обаче подобно на повечето неща, които правим на Луната, хората са я измислили много преди да имат възможност да я осъществят. Идеята за електромагнитното стартово устройство датира още от петдесетте години на двайсети век, струва ми се. Измислил я е един научнофантастичен писател. Прочут навремето…

— А на Земята не можехте ли да построите ускорител на маса?

— Да. По принцип. Но въздухът щеше да е проблем. Щяхме да летим с междупланетна скорост на метър над земната повърхност. На Земята при втора космическа скорост, мах двайсет или двайсет и пет, чисто и просто ще изгориш. Тук обаче няма въздух, затова скоростта, която трябва да се достигне, е много по-малка, отколкото на Земята: там долу ще ти трябва двайсет пъти по-дълъг ускорител, отколкото тоя, около шестстотин километра. Що се отнася за енергията, цялата тая прелестна слънчева светлина пада от небето безплатно. Но истинската икономия идва от факта, че за разлика от ракетната технология, цялата ни ускорителна техника е монтирана за земята, където й е мястото. С Прашката можем да изстрелваме товари от Луната при нищожна цена за килограм.

И въодушевено навлезе в подробности за възможностите, които Прашката и нейните по-съвършени наследници някой ден щели да дадат на Луната.

— Оттук можем да пращаме тежки строителни елементи до точките на Лагранж, в земна орбита или до планетите и отвъд тях много по-евтино, отколкото от Земята. Някога хората са си представяли Луната като стъпало към слънчевата система. Тези мечти са угаснали, когато станало ясно, че на Луната има съвсем малко вода. Но сега мечтата отново ще оживее.

Шивоун малко тъжно го докосна по ръката. Ентусиазмът и жизнерадостта му й допадаха. Но в известен смисъл той странно приличаше на Юджийн Менгълс: фиксидеята на Юджийн беше неговата работа, а на Бъд — очевидно Луната и нейното бъдеще… в което нямаше място за нея, помисли си тя.

— Убеди ме, Бъд — каза Шивоун. — Но засега единственото ми желание е Луната да спаси Земята.

— Работим по въпроса. Макар всички да знаем, че това няма да е достатъчно.

Щитът не можеше да осигури идеална защита. Трябваше дв го проектират така, че да филтрира пика на слънчевата буря, енергийната бомбардировка във видимия спектър на светлината, ала той нямаше да направи нищо за очакваните съпътстващи рентгенови лъчи, гама-лъчи и други гадости, периферни от гледна точка на цялото количество енергия, отделено от бурята, но потенциално гибелни за Земята.

— Не можем да се справим с всичко — каза тя.

— Знам. Все го повтарям на моите хора. Обаче въпреки това не ми се струва достатъчно, каквото и да правим… Гледай, мисля, че вече са готови за изпитанието.

Топката с товара беше спусната върху лъскавата релса. Кранът се изтегли. Шивоун видя, че топката се задвижва: отначало бавно, тромаво, което подсказваше масата й, после по-бързо. И толкова. Нямаше специални ефекти: бълващи пламъци, дим. Ала докато генераторите изливаха енергията в стартовото устройство, тя усети гъделичкане под лъжичката, навярно някаква биохимична реакция на мощния електрически ток, течащ само на неколкостотин метра от нея.

Все още увеличаващата скоростта си топка изчезна от поглед.

Бъд сви юмрук.

— Днес просто ще изровим нова дупка на дъното на Клавиус. Но най-много след половин година ще изстрелваме товари в орбита. Представи си да пътуваш с това нещо — да яхнеш мълния по лицето на Луната!

Всъдеходите на лунната повърхност вече бяха потеглили, за да приберат изстреляната топка — вдигаха струи прах. А кранът се връщаше на мястото си, готов за поредното изпитание.