Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (17)

17
Идеите

Шивоун седеше с Тоби Пит в Заседателната зала на Кралското дружество.

От стенния екран ги наблюдаваше сбръчканото, доста меланхолично лице на Михаил Мартинов. Шивоун си помисли, че той винаги изглежда така, сякаш от ъгъла на устата му би трябвало да виси саморъчно свита цигара, но дори съвременните некарциногенни, незамърсяващи цигари, към които човек не се пристрастяваше, бяха забранени в тясната лунна база.

— Ех, защо проблемът не беше по-прост! — въздъхна Михаил. — Защо всъщност не е някой астероид, който се носи към нас и заплашва да ни фрасне по главата! Къде е сега Брус Уилис, когато най-много имаме нужда от него?

— Кой? — попита Тоби.

— Няма значение. Проявявам нездраво пристрастие към слабите филми от миналия век…

Шивоун не прекъсваше нервното им дрънкане. Седмица след второто си завръщане от Луната беше изтощена и напрегната и главоболието човъркаше зад очите й. След междупланетното пространство й се струваше, че се задушава в мухлясалата атмосфера на Дружеството с неговата миризма на препарат за лъскане на мебели, грамадната кафемашина, къкреща си под нос в ъгъла, и огромната купчина бисквитки върху поднос на масата. Още малко и щеше съвсем да се отчае. Бе приела възложената й от Мириам задача да измисли как да се справи със слънчевата буря, но след едномесечни проучвания „експертите“ по целия свят й отговаряха само с безнадеждност и негативизъм.

Михаил и Тоби, този разнороден екип, бяха нейният последен залог. Ала нямаше намерение да им го признае.

— Да се хващаме за работа — енергично каза тя.

 

 

Руският астрофизик хвърли поглед към бележките си — бяха скрити от камерата.

— Тук са последните предвиждания на Юджийн.

На настолния екран пред Шивоун и Тоби се отвориха графики, показващи енергийния приток, изчислен на базата на дължина на вълните, маса на частиците и други параметри.

— Боя се, че нищо съществено не се е променило. На двайсети април две хиляди четирийсет и втора ни предстои мощно изливане на слънчева енергия. То ще продължи близо едно денонощие, така че почти всяка точка от земната повърхност ще бъде обърната точно към огъня. Няма да имаме даже закрилата на нощта. Тъй като ще сме малко след пролетното равноденствие, няма да бъдат пощадени дори полюсите. На този етап имате ли нужда от подробности за това какво ще се случи с атмосферата и океаните? Не. Достатъчно е да кажем, че Земята ще бъде стерилизирана на десетки метри дълбочина под повърхността.

— Но вече разполагаме с много по-точна представа за това как ще се разпространи енергията — продължи Михаил. — Виждаме аномалии в радиоактивната и конвенционната зона, където обикновено се съхранява огромната част от енергията… — Той кликна върху невидимата повърхност пред себе си и едната таблица на настолния екран се освети.

— Аха — рече Шивоун. — Интензивността ще кулминира във видимия спектър.

— Както обикновено става със спектъра на слънчевата светлина — прибави руснакът. — По-точно в зелената светлина. Където очите ни са най-чувствителни и където най-добре функционира хлорофилът. Несъмнено тъкмо затова еволюцията е избрала хлорофила за фотосинтезиращото вещество, което храни целия аеробен растителен живот.

— Следователно, ето какво ни предстои: буря на зелена светлина от слънцето — резюмира Шивоун. — Да поговорим за възможностите да се справим с нея.

Тоби се ухили.

— Забавната част!

— Дали да не започна аз? — предложи Михаил, кликна и на дисплеите пред Шивоун се появиха няколко схеми, таблици и образи. — Още преди сегашната криза някои мислители са разглеждали начини за ограничаване на слънчевото облъчване — количеството слънчева енергия, което стигало планетата. Естествено главно с цел намаляване на глобалното затопляне. — Астрофизикът повика образи на прашни облаци във високите пластове на атмосферата. — Едно от предложенията е да се използват космически пускови съоръжени за изстрелване на субмикрометричен прах в стратосферата. Така ще се имитира вулканичен ефект. След мощно изригване като на Кракатау глобалната температура често спада с един-два градуса за няколко години. Или пък може да се изстрелят серни частици, които ще изгорят в атмосферния кислород и ще образуват пласт от сярна киселина. Тя сигурно ще е по-лека и затова по-лесно ще се изведе в стратосферата.

— Но до каква степен ще филтрира бурята? — попита Шивоун.

Михаил и Тоби й показаха изчисленията. Оказа се, че намалението е само с няколко процента.

— Достатъчно, за да ограничи глобалното затопляне, и то може би — тъжно каза руснакът. — Но изобщо не върши работа за нашия проблем. Ще трябва да блокираме почти цялата радиация — дори само един процент може да е фатален.

— Значи ще се наложи да мислим по-мащабно — твърдо заяви Шивоун.

— Щом ще е мащабно, вместо да имитираме вулканична дейност, за да изхвърлим прах във въздуха, защо просто не предизвикаме изригване на истински вулкан — плахо предложи Тоби.

Михаил и Шивоун се спогледаха сепнато.

 

 

Тъкмо даването на такива идеи беше причината, поради която Шивоун канеше Тоби на обсъжданията.

Той се колебаеше.

— Защо аз, Шивоун? Аз организирам обществени прояви, за бога! Моят принос трябваше да приключи с осигуряването на достатъчно бисквити за всички.

Тя го погледна с нежна досада. Едър, малко пълен тромав мъж с рошава кестенява коса и мекушава брадичка. Дори не беше учен — бе завършил филология. Типичен англичанин, който винаги щеше да бъде ценен от старомодни британски институции като Кралското дружество не само заради интелигентността и явната си кадърност, но и заради действащото успокоително излъчване на сигурността на горната средна класа. Ала той притежаваше една типично английска особеност, която родената в Северна Ирландия Шивоун не ценеше толкова високо — прекалената скромност.

— Ти не си тук заради бисквитите, Тоби, колкото и да ги обичаме, а за другата си кариера.

Той я зяпна озадачено.

— Заради книгите ли?

— Точно така. — Беше публикувал цяла поредица лирично написани популярни истории на забравени ъгълчета на науката и техниката. И тъкмо това я бе накарало да се обърне към него. — Изправени сме пред мегапроблем, Тоби. Но след Циолковски хората са измислили купища повече или по-малко шантави мегаинженерни възможности. И ми се струва, че сега ще се наложи да се възползваме от тях.

Имаше предвид една конкретна лондонска организация, Британското междупланетно дружество.

— Отделих им глава в една от книгите си — каза Тоби, когато Шивоун спомена за тях. — Днес дружеството е погълнато от паневропейска организация и вече изобщо не изглежда забавно. Обаче в разцвета си е било място за забавление на множество уважавани учени и инженери. Измислили са много начини да разтърсят вселената…

Според нея сега трябваше да разчитат тъкмо на това нетрадиционно мислене.

Тоби се ухили.

— Значи аз съм посланик на шантавите нетрадиционалисти, така ли? Много ти благодаря.

Ала Михаил отговори:

— Трябва да измислим как да защитим цялата Земя. В миналото никой не се е изправял пред такава отговорност. Струва ми се, че при тия обстоятелства имаме нужда точно от малко лудост!

С усърдна работа върху екраните и чести допитвания до Аристотел тримата бързо проучиха предложението на Тоби за вулкана. Навярно можеше да се получи — само че трябваше да е голямо изригване, много по-мощно от всяко в писаната история и може би изобщо в геологичното минало. Тъй като никога не бяха правени подобни опити, последиците му щяха да са непредвидими и може би още по-ужасни от самия проблем. Шивоун записа обсъждането във файл, който щеше да се съхрани в огромната памет на Аристотел под името „последни средства“.

Направиха още някои проучвания върху така наречените „свойствени“ методи за защита, неща, които можеха да се направят в атмосферата на Земята или от ниска орбита. Никой от тях обаче не осигуряваше нужния филтър. Нямаше причина да не използват някой от тези методи. Те щяха да осигурят още някой и друг процент защита — и поне щяха да дадат на обществеността илюзията, че се върши нещо, което си беше важен политически фактор. Ала ако не успееха да изровят начин за блокиране на почти цялата свирепа слънчева радиация, тези проекти нямаше да променят крайния резултат с абсолютно нищо.

— Да продължаваме — каза Шивоун. — Какво следва?

— Щом не можем да защитим Земята, сигурно трябва да избягаме — отвърна Тоби.

— Къде? — изсумтя Михаил. — Бурята ще е толкова силна, че даже Марс няма да бъде пощаден.

— Тогава на външните планети. На някоя ледена луна на Юпитер…

— Дори на разстояние пет пъти колкото Земята, отслабването на бурята няма да е достатъчно, за да се спасим.

— Тогава на Сатурн — упорстваше Тоби. — Можем да се скрием на Титан. Или на някоя луна на Уран или Нептун. Можем изобщо да избягаме от слънчевата система.

— На звездите ли? — тихо попита Шивоун. — Можем ли да построим междузвезден космически кораб, Тоби?

— Нека е от най-примитивния вид, нещо като Ноев ковчег, достатъчно голям за неколкостотин души. Може да му трябват хиляда години, за да стигне до Алфа Кентавър, да речем. Обаче ако децата на емигрантите, които живеят и умират на кораба, продължат пътуването и после техните деца направят същото, накрая хората или поне потомците на хората ще стигнат звездите.

Михаил кимна.

— Това също е идея на Циолковски.

— Всъщност мисля, че е на Върнал^[1] — възрази Тоби.

— Колко души можем да спасим така? — попита Шивоун.

Руснакът сви рамене.

— Неколкостотин.

— Неколкостотин е за предпочитане пред николко — мрачно отбеляза Тоби. — Толкова голям генофонд е достатъчен, за да започнем наново.

— Опцията Адам и Ева, а? — подхвърли Михаил.

— Това не е достатъчно! — отсече Шивоун. — Няма да се откажем от спасяването на милиардите, които иначе ще изгорят на кладата. Трябва да направим нещо повече, момчета.

Руснакът тъжно въздъхна. Тоби извърна очи.

В проточилото се мълчание тя разбра, че двамата няма какво повече да предложат. Задави я отчаяние — отчаяние и угризение, сякаш тази невъобразима катастрофа и нейната неспособност да измисли изход бяха по нейна вина.

Чу се притеснено покашляне.

 

 

Изненадана, тя вдигна поглед към празния въздух.

— Аристотел?

— Извинявай, че се намесвам, Шивоун. Позволих си волността да направя допълнителни проучвания въз основа на вашия разговор. Струва ми се, че сте пропуснали една възможност.

— Нима?

Образът на Михаил на екрана се наведе напред.

— Давай по същество. Какво предлагаш?

— Щит — отвърна Аристотел.

Щит ли?…

На дисплеите потекоха данни.