Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (23)

23
Хийтроу

През март 2040-а — след поредната мрачна Коледа и съвсем малко повече от две години преди слънчевата буря — Мириам Грек реши да посети лично строежа на щита. А това означаваше да полети в космоса — за пръв път в живота си.

Докато колата й се отдалечаваше от Евроиглата, тя изпитваше угризение, но и вълнение, като дете, което се е чупило от училище. Но имаше нужда от почивка — и приятелите й, и враговете й щяха да са единодушни по този въпрос, кисело си помисли Мириам.

Лондонският „Хийтроу“ беше летище от един век, а сега бе и космодрум. Космопланът на дългата заякчена писта под воднистата слънчева светлина изглеждаше невероятно красив.

„Будика“^[1] представляваше тънка игла, дълга шейсетина метра. Имаше смущаващо малки перки на носа и опашката и дори главните й криле бяха само къси делтавидни израстъци, насочени назад. На върховете им бяха монтирани големи асиметрични кошове с главните ракетни двигатели — или по-скоро щяха да функционират като такива в космическия вакуум, но в земната атмосфера „дишаха“ въздух като реактивни двигатели. Горната повърхност на космоплана бе покрита с мътнобели керамични плочи, а долната — с лъскава бяла плоскост, топлинен щит за връщането в атмосферата, направен от материал, далечен потомък на термичната изолация, с която някогашните космически совалки бяха имали толкова много главоболия.

Въпреки скупчилите се наоколо коли на поддържащите екипи и облаците пара от резервоарите с криогенно гориво, космопланът наистина сякаш принадлежеше на съвсем друг свят и плахо беше кацнал на Земята. Но той бе действащ кораб — всъщност космически ветеран. Лъскавият му корпус беше осеян с върхове на системи за контрол на височината — повърхността около тях бе покрита с белези и олющена, а многократните навлизания в земната атмосфера бяха оставили следите си по долната страна.

И този горд космоплан беше британски. Докато едната страна на опашката носеше звездния кръг на Евразийския съюз, от другата се вееше анимирано британско знаме, а на крилете и бордовете бяха нарисувани прочутите кръгли отличителни знаци на Кралските военновъздушни сили, напомнящи, че на тази безстрашна космическа птица може да се разчита да изпълни воинския си дълг.

Космопланът водеше произхода си от новаторските проучвания на компании като „Бритиш Еъроспейс“ и „Ролс-Ройс“ през 80-те години на XX век, проекти, носещи наименования като „Хотол“ и „Скайлон“. Тези проучвания обаче се бяха проточили до второто десетилетие на следващия век, когато новите типове материали и двигателни системи, както и новият устрем към космоса, изведнъж бяха направили флот от напълно годни за повторна употреба космоплани икономически изгоден. И когато те наистина полетяха, британците естествено невероятно много се гордееха със своите красиви нови играчки.

Изборът на женско име очевидно беше уместен, помисли си Мириам: този космоплан определено бе най-красивият продукт на британското авиопроизводство след „Спитфайър“. Но избраното с народно гласуване име на келтската царица, която някога се беше опълчила срещу римляните, й се струваше доста нетактично в тези дни на паневропейска хармония — въпреки че Мириам се чудеше дали алтернативата е щяла да бъде по-приемлива: Маргарет Тачър…

И все пак даже в тези дни на обединена Евразия трябваше да се уважават съхранилите се национални чувства, стига те да се проявяваха конструктивно. Пък и, както никога не преставаше да й напомня Николаус, 2040-а беше година на избори. Затова Мириам позволи да я фотографират пред лъскавия корпус с широка усмивка.

Качи се с малък ескалатор и влезе в космоплана през люк, изрязан в облия корпус.

Озова се в тясно помещение. Ако беше очаквала и вътре елегантност, адекватна на красивата външност, щеше да се разочарова. Имаше дванайсет седалки, монтирани в прозаични редове, също като в първа класа на презокеански самолет — но нищо повече.

Посрещна я висок, много изправен мъж с униформа на „Юрейжън Еъруейс“ и островърхо кепе. Имаше сребристобяла коса и вероятно наближаваше осемдесетте, но строго изсеченото му лице бе красиво, с ясни сини очи, и когато заговори, изисканият му акценти подейства успокоително.

— Госпожо премиер-министър, за мен е чест да ви приветствам на борда. Аз съм капитан Джон Пърсел и мой приятен дълг е да се погрижа за спокойния ви полет до щита. Моля, седнете. Днес ще летите само вие и можете да изберете…

Мириам и Николаус седнаха през един ред, за да се разположат по-нашироко. Пърсел им помогна да стегнат смущаващо здравите колани и после им предложи напитки. Мириам си взе — какво пък толкова, по дяволите.

Прессекретарят отказа, малко сприхаво. На Мириам й се стори, че от известно време изглежда нервен. Е, всеки имаше право да се вълнува, че излита в космоса. Но може да имаше и още нещо. Спомни си решението си да го накара малко да се разкрие.

— Знаеш ли, прилича ми на конкорда — подвикна той през рамо. — Същата комбинация от високотехнологична външност и тясна пътническа кабина.

Пърсел го погледна.

— Летели ли сте със стария самолет, господине?

— Не, не — отвърна Николаус. — Но преди няколко години се вмъкнах в един музеен експонат.

— В база Дъксфорд на КВВС ли?… По случайност аз пилотирах този конкорд, преди да го пратят в музея в началото на века. Бях пилот в някогашните „Бритиш Еъруейс“. — Той се усмихна на Мириам почти фриволно и приглади сребристата си коса. — Сигурен съм, виждате, че съм достатъчно стар. Но космопланът е съвсем друга машина. Тя е приспособена за пътници, естествено, обаче първоначално е проектирана за товарен самолет. Почти цялата й маса е заета от двигатели.

— Нима? — малко нервно попита Мириам.

— О, да. Само двайсет от общо триста тона е полезен товар. И ще изхабим почти цялото си гориво за излитане от Земята. — Той я погледна предпазливо. — Сигурен съм, че са ви пратили общата информация, госпожо. Разбирате ли, че ще се спуснем обратно от космоса без двигатели, действащи с гориво? Завръщането на Земята е въпрос на разпръскване на енергия, а не на изразходване…

Не беше имала време дори да докосне лъскавите информационни материали естествено, но поне толкова знаеше.

— Значи сме просто летяща бомба — обобщи Николаус.

Дори като имаше предвид нервността му, Мириам се изненада от тези му думи.

Пърсел поприсви очи.

— Ще ми се да смятам, че сме малко по-интелигентни от бомба, господине. Ако ми позволите, бих искал да ви изложа процедурите при извънредни ситуации…

Те също се оказаха доста смущаващи. Едната опция в случай на декомпресия включваше затваряне в херметично изолиран чувал, тоест да си безпомощен като хамстер в пластмасово кълбо. Това се правеше с презумпцията, че облечените в скафандри астронавти ще придвижат сферата до спасителния кораб.

Капитан Пърсел се усмихна — вещо и успокоително.

— Ние вече не се отнасяме с пътниците като с деца, госпожо премиер. Всичко това се прави за вашата безопасност, разбира се. Бих могъл да ви изложа подробностите от полета и да ви убедя, че нашите инженери са направили всичко възможно, за да затворят така наречените „прозорци на неоцеляемост“, както не много романтично се изразяват. Но този космоплан все още е нова технология. Човек просто трябва да поеме риска и да се наслаждава на полета.

Големите приготовления, изглежда, приключиха. На стените и тавана се развиха екрани и грейнаха с дневна светлина. Мириам изведнъж сякаш се озова на открито, седнала с поглед по дължина на пистата.

Пърсел се настани на една от седалките и закопча колана си.

— Насладете се на гледката — или, ако предпочитате, можем да изключим екраните.

— Не трябва ли да сте в пилотската кабина? — попита Мириам.

— Каква кабина? — със съжаление отвърна пилотът. — Боя се, че времената са се променили, госпожо. Аз съм капитан на полета. Обаче „Будика“ се пилотира сама.

Всичко беше въпрос на икономия и надеждност — автоматизираните контролни системи бяха много по-лесни за инсталиране и поддръжка, отколкото пилотът. Просто човек инстинктивно отказваше да се остави напълно във властта на машината, помисли си Мириам.

И тогава, съвсем ненадейно, дойде време да излетят. Космопланът затрепери, когато се запалиха големите двигатели на крилете — невидима ръка натисна Мириам към облегалката, — и „Будика“ се понесе като стрела по дългата писта.

— Не се бойте — надвика рева на двигателите Пърсел. — Ускорението няма да е по-голямо, отколкото във влакче в увеселителен парк. Струва ми се, че тъкмо затова продължават да ме държат. Щом дъртофелник като мен може да го преживее, и вие ще можете!…

„Будика“ безцеремонно надигна нос и се изстреля в небето.

Лондон се ширна под Мириам.

Тя се ориентира по лъскавата като хром лента на Темза и различи Уестминстър на острия завой на реката — твърдеше се, че там Юлий Цезар за пръв път я прекосил. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-голяма част от града виждаше, километър след километър къщи и фабрики, плътна покривка от бетон, асфалт и тухли. Пролетната утринна светлина огряваше булеварди, напомнящи на цветни лехи, помисли си Мириам, с яркочервени цветове, които сияеха на слънцето. Виждаше се как улиците се събират в малки възли, останки от селца и ферми, основани още по времето на саксите, днес погълнати от разрастващия се град. Тя бе израснала във френската провинция и въпреки кариерата си не обичаше градския живот. Ала от въздуха Лондон наистина изглеждаше забележително красив — макар че никой не го беше планирал предварително.

Когато се извиси още по-нагоре, видя, че над сърцето на метрополиса се издига огромният Купол, все още само скелет, предназначен да защити всички пластове история под себе си. Радваше се, че го има, защото изведнъж изпита нежност към ширналия се безпомощен град, който лежеше под нея, и чувство за дълг да го предпази от гибелното бъдеще.

Скоро Лондон се изгуби в облаци и смог, а небето от тъмносиньо стана лилаво и после черно.