Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (14)

14
Изчезнала в бойни действия

Времето на Бисиса изтече прекалено скоро.

В училището на Мира подновиха занятията. Директорката разбираше, че някои семейства, опечалени от смърт, прогонени от дома си, шокирани или просто уплашени, се нуждаят от повече време за възстановяване. Но седмиците се нижеха и постепенно започнаха да се прокрадват настойчиви нотки. Природно бедствие или не, образованието на младежта трябваше да продължи: такъв бе законът и родителите трябваше да изпълняват задълженията си.

Това увеличаваше напрежението на Бисиса. Щеше да се наложи да пусне Мира, преди да я потърсят от социалната служба. Пашкулът, в който беше обвила двете, започваше да се пука.

Ала накрая от уединението й я измъкна британската армия. Тя получи любезен имейл, който я молеше да се яви при командира си.

От гледна точка на армията, Бисиса просто бе изчезнала от поста си на 8 юни, преди слънчевата буря, и тъй като остарелият й идентификационен чип я правеше неоткриваема, оттогава никой не беше чувал за нея. Непосредствено след бурята армията — и в Афганистан, и навсякъде другаде имаше да мисли за други неща. Но сега бюрократичното й търпение се изчерпваше.

Банковите сметки на Бисиса не бяха замразени, поне засега, ала заплатата й бе спряна. Линда още можеше да тегли средства, за да пазарува и да плаща сметките, но спестяванията на Бисиса, които никога не бяха надвишавали средно равнище, бързо се топяха.

После, след като не успя да я открие, армията промени оценката си за необяснимото й отсъствие от „вероятна самоотлъчка“ на „изчезнала в бойни действия“. Представители на армията лично връчиха писма на най-близките й роднини: родителите й в Чешир и другите баба и дядо на Мира, родителите на покойния баща на детето.

Бисиса имаше късмет, че първи реагираха родителите на бащата на Мира, които, ужасно загрижени, се обадиха в апартамента й. Това й даде възможност да се свърже с майка си и баща си, преди да отворят своето писмо. Тя не беше близка с тях — семейството се бе разпаднало, след като баща й беше продал фермата. Даже не се бяха чули след 9 юни, макар че изпитваше известно угризение за това. Но те определено не заслужаваха ужаса да отворят такова писмо, в което министерството на отбраната с присъщия си тържествен език им съобщаваше, че са положени всички усилия за откриването й, че вещите й ще им бъдат върнати, че изразяват най-искрени съболезнования… и прочее, и прочее.

Успя да им го спести. Ала се наложи да издаде местонахождението си и когато властите се заемеха сериозно с издирването й, нямаше да е трудно да я открият.

Затова се приготви и помоли Аристотел да я свърже с командира й в базата на ООН в Афганистан.

Докато чакаше отговор, продължаваше да си блъска главата над странните си спомени.

Естествено имаше очевидно обяснение за всичко. Разполагаше с отделни веществени доказателства за приключенията си на Мир — беше видимо остаряла, идентификационният й чип не действаше. Но всъщност можеше да разчита само на спомените си за онези събития. И нямаше нужда да си измисля цяла нова Земя, за да го обясни. Може да беше преживяла някакъв епизод, който да я накара да превърти, да се отклони от служба и да се върне в Лондон. В края на краищата можеше да е луда. Съмняваше се, обаче това обяснение й се струваше по-просто и в спокойното ежедневие на Лондон не можеше да подценява тази възможност.

Затова потърси потвърждение.

Познаваше Абдикадир Омар и Кейси Отик, своите спътници на Мир, отпреди Хроносрива. С помощта на Аристотел и все още неотменената си парола тя проникна във военните база данни и провери служебните им досиета.

Установи, че Абди и Кейси все още са в Афганистан. След 9 юни бяха изтеглени от мироопазващите си задължения, за да помагат на цивилните власти в съседния пакистански град Пешавар. В момента се намираха там и тихо и мирно носеха службата си. Нямаше признаци да са преживели нещо подобно на Бисиса.

Опита се да осмисли всичко това. Абди и Кейси несъмнено я бяха последвали на Мир — но изглеждаше, че тези техни „версии“ са били екстраполирани от определен хронологичен отрязък, момента на Хроносрива, както го бяха наричали на Мир, докато нищо неподозиращите „оригинали“ продължаваха да живеят на Земята.

Не разговаря лично с тях. По време на общите им преживявания на Мир тримата много се бяха сближили. Тежко щеше да понесе евентуалната им сегашна отчужденост.

Разрови се в съдбата на хората, които си спомняше от 1885-а.

Естествено животът на Киплинг беше отразен от много биографи. Като млад журналист, през 1885-а той наистина се бе намирал в района на Джамруд и очевидно необезпокояван от Хроносрива, впоследствие се беше сдобил със световна слава. Не успя да открие нито един от британските офицери от епохата на Империята, които бе срещнала, ала това не я изненада — времето и последвалите войни бяха взели тежка дан от тези сведения. Не научи почти нищо ново за по-забележителните исторически фигури, чиито пътища беше пресякла. Те бяха ужасно отдалечени във времето и прочетеното само успя да потвърди, че нейните преживявания не противоречат на нищо в общоприетите им биографии.

Оставаше да провери обаче още едно, не толкова известно име. Наложи се здравата да се порови: повечето генеалогични бази данни в света вече бяха онлайн, но след 9 юни много електронни банки все още бяха повече или по-малко в безпорядък.

Установи, че наистина е съществувал някой си Джошуа Уайт. Роден през 1862-ра в Бостън, той беше син на журналист, отразявал Гражданската война в САЩ, както й бе казал Джош. Той също беше станал военен кореспондент — бе тръгнал по стъпките на баща си. Бисиса се сепна, когато откри снимка на Джош — само няколко години по-възрастен, отколкото го бе познавала, той гордо показваше книга с репортажите си за военните подвизи на Британската империя на Северозападната граница и по-късно в Южна Африка.

Докато прелистваше откъслечните сведения за живот, изживян до много по-голяма възраст, отколкото си мислеше, я обзе злокобно усещане. Беше се влюбил, с мъчителна болка установи Бисиса: на трийсет и пет години се бе оженил за бостънска католичка, от която имаше двама сина. Ала беше загинал петдесетинагодишен в пропитата с кръв кал на Пашендел^[1], отразявал поредната война.

На един друг свят този мъж се бе влюбил в нея — необикновена любов, в която тя се беше вкопчила, ала на която за съжаление не бе успяла да отговори с взаимност. И все пак този Джошуа беше истинският, а изгубеното момче, което я бе обичало, беше само копие. Никога не бе желала неговата любов и в известен смисъл, в истинския смисъл, тя изобщо не се беше случвала. Ала историческото съществуване на Джош определено доказваше, че всичко това е било истина — нямаше правдоподобно обяснение да е чувала за този малко известен журналист от XIX век, за да изгради илюзията си около него.

Оставаше да провери още нещо. Обзета от силно безпокойство, Бисиса се върна към военния архив и продължи да търси.

Откри, че за разлика от Абди и Кейси, в Афганистан няма неин „оригинал“. Не беше и очаквала да намери „себе си“ там, разбира се, иначе армията нямаше да я търси. И все пак това бе зловещо потвърждение.

Опита се да го осмисли. Щом само тя беше изчезнала от тази версия на Земята, Първородните — които бяха отговорни за всичко това — някак си и по някаква причина се бяха отнесли различно с нея. Дори само това бе достатъчно смущаващо.

Но колко по-странно щеше да бъде, ако все пак беше открила своя версия да живее в Афганистан!…