Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (25)

25
Димящото оръжие

За навлизането в земната атмосфера Николаус седна до Мириам. Изглеждаше скован и мълчалив, както през целия път на връщане от щита, а и през голяма част от престоя им там.

Макар да знаеше, че дълбоко в себе си е изчерпана, Мириам се чувстваше добре. Протегна се с удоволствие. Големите екрани около нея показваха синьо-сивото лице на Земята и розовото сияние, което ставаше все по-ярко в предния край на късите криле на „Будика“, докато навлизаха в сгъстяващия се въздух. Но тя не усещаше забавянето на скоростта, а само съвсем слабо вибриране, като гъделичкащо налягане в гърдите. Всичко бе удивително красиво и приятно.

— След седем дни в космоса се чувствам прекрасно — заяви Мириам. — Бих могла да свикна с това. Жалко, че свърши.

— Всичко си има край.

Гласът му прозвуча странно. Тя се втренчи в него, но въпреки че позата му си оставаше скована, лицето му не изразяваше нищо. В главата й прозвуча далечен предупредителен звън.

Мириам погледна оттатък тясната пътека към капитан Пърсел, който от известно време мълчеше. Главата му се клатушкаше като на кукла.

Тя моментално разбра.

— О, Николаус! Какво си направил?!

 

 

Шивоун пристигна в апартамента в Челси, придружена от Тоби Пит. Мястото беше съвсем обикновено, помисли си тя, в съвсем обикновен мартенски ден. Ала в жената, която им отвори, нямаше нищо обикновено.

— Благодаря, че дойдохте — каза Бисиса. Изглеждаше уморена — но пък, отбеляза Шивоун, две години преди слънчевата буря всички изглеждаха така.

Последваха Бисиса по късия коридор до дневната. Вътре цареше обичайният хаос: триместен диван, маси, отрупани със списания и навити екрани. Най-скъпата вещ беше голяма екранна стена, предвидена за употреба от деца. Шивоун знаеше, че Бисиса е самотна майка и има единайсетгодишна дъщеря, Мира, днес на училище. В апартамента живееше и братовчедка й, студентка по биоетика, която в момента работеше по програма за защита от слънчевата буря, осъществявана съвместно с британските зоопаркове.

С костюм и вратовръзка, извън естествената си среда в тази домашна обстановка, Тоби Пит, изглежда, се чувстваше неловко.

— Хубава стена — отбеляза той.

Домакинята сви рамене.

— Вече е малко остаряла. Правеше компания на Мира, докато ме нямаше. Сега дъщеря ми си има други интереси — с нежно майчинско раздразнение каза Бисиса. — И не я гледаме често. Има прекалено много лоши новини.

Шивоун знаеше, че това е всеобщо явление. Така или иначе, днес стената беше включена на правителствения канал и показваше мъждукащи образи на Михаил, Юджийн и други, образи, предавани от Луната и от земна орбита, за да стигнат до тази дневна в Челен.

Бисиса отиде да направи кафе.

Тоби се наведе към Шивоун и прошепна:

— Все още смятам, че правиш грешка. Да се занимаваш с теории за извънземен умисъл в слънчевата буря… Хората и без това стават апатични.

Шивоун знаеше, че е прав.

Дори само надвисналата слънчева буря влияеше лошо на обществените настроения, а приготовленията за нея вече започваха да оказват съществено въздействие върху живота на хората. Мащабни строителни проекти като Купола предизвикваха невероятни проблеми с уличното движение. Рутинната работа в целия град се претупваше или занемаряваше и това започваше да личи — най-важните сгради в Лондон не се боядисваха и градът изглеждаше запуснат. Освен пренасочването на огромни ресурси към Купола, изглежда, че всички се презапасяваха и в магазините имаше постоянен дефицит. Издигането на глобалния тероризъм и последвалата вълна на параноя и затягането на мерките за безопасност влошиха нещата още повече. Беше време на гняв и тревога, време, от което хората все повече искаха да избягат.

Всички големи информационни организации съобщаваха за катастрофален спад на рейтингите — докато продажбите на синтетични сапунени опери, които позволяваха на хората да се преструват, че външният свят не съществува, се покачваха. Световните ръководители ставаха все по-загрижени, че в случай на още лоши новини от какъвто и да е вид всички просто ще се скрият по домовете си, докато ужасното утро на 20 април 2042-ра накрая не сложи край на живота им.

— Ами ако Бисиса е права? — бавно попита Шивоун. Тъкмо тази малка и смущаваща възможност направляваше действията й от онзи ден преди повече от година, когато Бисиса за пръв път успя да се добере до Кралското дружество, и тъкмо затова бе отклонила малък процент от поверените й ресурси, за да се поразрови в идеите й. — Ако е вярно, Тоби, няма как да се скрием, каквото и да ни струва това.

— Извинявай — побърза да отвърне той. — Имаш пълната ми подкрепа. Знаеш го. Просто винаги ми се е струвало, че си търсим белята с Бисиса и Юджийн: тя била отвлечена от извънземни и се влюбила в Александър Велики, той бил най-великият ум след Айнщайн.

Шивоун се усмихна насила.

— Да, обаче е адски забавно!

Бисиса се върна с поднос чаши и каничка кафе.

 

 

— Нищо не можеш да направиш, Мириам — прегракнало каза Николаус. — Комуникациите на космоплана са прекъснати, пък и без това скоро ще бъдем изолирани от плазма. Нямаме връзка дори с Аристотел. Фактът, че космопланът е автоматизиран, всъщност ме улесни. Броячът на устройството е обезопасен и даже да можехме да се доберем до него…

Тя вдигна ръце.

— Не ме интересува. — Погледна стенните екрани, които показваха разширяващото се сияние, вече нажежено до бяло. Сякаш се намираше в грамадна електрическа крушка. Наистина ли животът й трябваше да свърши сред такава красота?

Потърси гняв, ала откри само пустота, нещо като съжаление. След дългите години на напрежение се чувстваше изчерпана, прекалено уморена, за да се разгневи дори от такова нещо. Може би си беше мислила, че това е неизбежно. Но искаше да разбере.

— Какъв смисъл има, Николаус? По-добре от мен знаеш резултатите от социологическите проучвалия. След половин година и без това щях да напусна играта. И това всъщност няма никакво значение за проекта. Ако изобщо промени нещо, това най-вероятно ще укрепи решителността на всички да го довършат.

— Сигурна ли си? — Той се усмихна напрегнато. — Това е страхотна сензация, нали разбираш. Ти си премиер-министър на най-голямата демокрация в света. И никой досега не е свалял космоплан. Ако бъде накърнена увереността в космическите полети, дори със съвсем мъничко, ако хората на щита започнат да се озъртат през рамо, вместо да си вършат работата, ще съм постигнал целта си.

— Но няма да доживееш, за да видиш успеха си, нали? — „Нито пък аз…“ — Ще си просто поредният от дълга върволица терористи камикадзе, нехаещи колкото за собствения си живот, толкова и за живота на другите.

— Не ме познаваш достатъчно добре, за да ме обидиш — студено заяви Николаус. — Въпреки че от десет години работя с теб.

Това беше вярно, разбира се, с угризение си помисли тя. Спомни СИ решението си по пътя да се опита да го накара да се поразкрие — но на щита обстановката прекалено много бе привлякла вниманието й, за да му обръща внимание. И щеше ли да има значение даже да го беше направила? Добре че нямаше да е жива още дълго, мрачно си помисли Мириам, за да я измъчват такива въпроси.

— Кажи ми защо, Николаус. Струва ми се, че ми го дължиш.

— Жертвам живота си за Ел, единствения ИСТИНСКИ БОГ — с вцепенен от напрежение глас отговори прессекретарят.

И това бе достатъчно, за да обясни всичко.

 

 

Шивоун погледна лицата на стенния екран.

— Всички ли сте готови? Виждате ли ни?

Другите отговориха с обичайното смущаващо закъснение на светлинната скорост.

— Няма нужда от запознаване, никакви церемонии. Кой иска да започне… Юджийн?

Когато думите й стигнаха до Луната, Юджийн забележимо се сепна, сякаш вниманието му беше насочено към нещо друго.

— Добре. Първо малко история. Запознати сте с проучванията ми върху слънцето естествено. — В центъра на стената се появи изображение на слънцето, което стана прозрачно, за да се видят изграждащите го пластове. Сърцето му, така нареченото ядро, истинска звезда в звездата, сияеше в гневно червено. Пресичаха го тъмни и ярки ивици, динамични, неуловими, постоянно променящи се. В ъгъла беше написана датата. — Тия осцилации в близко бъдеще ще доведат до катастрофално изхвърляне на енергия във външната среда.

Той небрежно превъртя модела напред във времето, докато слънцето изведнъж не изригна.

Шивоун усети, че Тоби потръпва.

— Той наистина не забелязва въздействието, което оказва на останалите, нали? — прошепна главният й помощник. — Понякога това момче ме плаши повече от самото слънце.

— Обаче е полезен — отбеляза тя.

— Следователно проекцията за бъдещето е стабилна и сигурна — продължи Юджийн. — Но още имам проблем с проекциите в миналото. Нищо в стандартните модели на поведението на звездната структура не може да ми послужи за указание. Започнах да подозирам, че зад това аномално състояние се крие някакъв импулс — аномалия зад аномалията. Но не мога да изработя модел. След като професор Макгоран ме свърза с лейтенант Дът, обсъжданията с нея ми дадоха нова парадигма, върху която да работя.

— Нали ти казах! — прошепна Шивоун на Тоби.

— Мисля, че е по-добре просто да ни покажеш — намеси се Михаил.

Юджийн отсечено кимна и кликна върху екрана пред себе си.

Датата започна да се връща назад, както и самите реконструирани събития. Докато вълновите модели блуждаеха по повърхността на ядрото, отстрани течаха данни: честоти, фази, амплитуди, списъци с енергийния дял на главните вибрационни модели. Интерференцията, нелинейността и други ефекти въздействаха върху триизмерните вълни и отделяната от ядрото енергия се увеличаваше или намаляваше.

— Моделът на Юджийн е поразително добър — отбеляза Михаил. — Успяхме да свържем много от тези аномалии с някои от известните слънчеви бури в нашата история: малката ледникова епоха, бурята през хиляда осемстотин петдесет и девета…

Шивоун беше проучила разпространението на вълните в ранната вселена и сама виждаше достойнствата на модела.

— Ако Юджийн го докара до нещо конкретно, това ще е един от най-проницателните анализи, които съм виждала — каза тя на Тоби.

— Най-великият ум след Айнщайн — лаконично отвърна помощникът й.

Положението на екрана се промени. Осцилациите ставаха все по-бурни. И на Шивоун й се стори, че на едно място се концентрира енергия.

От ядрото неочаквано се надигна ярък възел от светлина, като ужасяващ изгрев в тялото на самото слънце. Но щом възелът напусна ядрото, осцилациите напълно престанаха.

Юджийн спря проекцията и остави точката светлина на ръба на ядрото, но под външните пластове на слънцето.

— Тук моят модел на ядрената аномалия плавно е свързан с нова програма, за да проектира поведението на инертната радиационна зона, която обхваща ядрото и…

Шивоун се наведе напред.

— Чакай, Юджийн. Какво все пак е това нещо?

Младият учен запремигва.

— Концентрация на маса — отвърна той, като че ли трябваше да е очевидно. После показа графиките на плътността. — Тук масата, съдържаща се в три стандартни отклонения от гравитационния център, е десет на двайсет и осма степен килограма.

Тя бързо пресметна наум.

— Това прави около пет пъти колкото Юпитер.

Юджийн я погледна, сякаш изненадан, че има нужда от такъв бебешки превод.

— Някъде там, да. — И отново пусна анимацията.

Пламтящият юмрук от материя се издигна от сърцето на слънцето и продължи през различните пластове. Шивоун забеляза смущения, напомнящи вълни, които течаха в този възел от маса, светеща опашка, почти като на комета, предшестваща го нагоре към повърхността. Само че те наблюдаваха проекцията отзад напред, напомни си тя. Всъщност този възел материя се беше забил в слънцето, където бе оставил бурна следа подире си и бе отделил енергия и маса в измъчената грамада на слънцето чрез тези мощни вълни.

— Ето как е била пробита радиационната зона — каза Шивоун.

— Точно така — потвърди Михаил. — Моделът на Юджийн е елегантен: една причина, обясняваща много последици.

Възелът от маса стигна до повърхността и изскочи през фотосферата. Юджийн отново замрази анимацията. Шивоун видя, че изходната точка е близо до екватора на слънцето.

Датата бе четвърта година преди Христа.

— Ето го момента на удара — съобщи Юджийн. — Тук масата е около десет на… — Той хвърли поглед към Шивоун. Около петнайсет пъти колкото Юпитер. При потъването на обекта във вътрешността на слънцето външните му пластове са били унищожени, естествено, но маса колкото пет Юпитера е стигнала до ядрото.

— Петнайсет пъти колкото Юпитер — повтори Тоби Пит. — Това е цяла планета, при това голяма. И преди две хиляди години е паднала в слънцето. Това ли искаш да кажеш?

— Не съвсем — отвърна младият учен. Той отново кликна върху екрана си и гледката изведнъж се промени. Сега слънцето представляваше ярка точка в центъра на тъмен екран и орбитите на планетите бяха очертани като светещи кръгове.

— От тоя момент направих нова връзка с елементарно Нютоново гравитационно траекторно решение. Корекциите за относителността не са важни до преминаването на тялото през орбитата на Меркурий и дори тогава са малки…

След като знаеше къде и с каква скорост се е ударила в слънцето тази огромна планета, Юджийн бе проектирал модела назад във времето въз основа на Нютоновия закон за земното привличане, за да определи пътя, който е изминала, за да стигне там. Светеща линия, която започваше от слънцето и прекосяваше орбитите на всички планети, напускаше слънчевата система и изчезваше извън екрана. Тя леко се извиваше, но Шивоун виждаше, че е забележително права.

— Не разбирам — обади се Тоби. — Защо казваш, че тялото не е паднало в слънцето?

— Защото траекторията е хиперболична — веднага отговори Шивоун. — Тоби, скоростта на тялото е била по-висока от втора космическа на слънцето.

— Тялото не е паднало в слънцето — мрачно заяви Михаил. — Било е изстреляно срещу него.

Тоби отвори уста и я затвори.

Бисиса изобщо не изглеждаше изненадана.

 

 

Еднобожците бяха възникнали като своеобразна реакция срещу великодушното ойкуменическо движение. Фундаменталистите от трите световни религии, юдаизъм, християнство и ислям, се бяха позовали на общите си корени и се бяха обединили под знамето на старозаветния бог на Авраам, Исаак и Яков: Яхве, който се смяташе за произлязъл от още по-древното божество Ел, бога на Ханаан.

Ел беше натрапчив, жесток, пристрастен и опасен племенен бог. В края на 20-те години на XXI век Неговото първо дело, чрез модерните Му последователи, бе разрушаването на Купола на скалата — фанатиците в самоубийствен спазъм бяха използвали ядрена граната, за да унищожат обект с уникално значение за поне две от трите взаимосвързани религии. Мириам си спомни, че Бъд Туук е участвал в разчистването на останките.

— Защо искаш да възпрепятстваш строежа на щита, Николаус? Ти още отначало си до мен. Не виждаш ли колко е важен?

— Щом Господ иска да изгорим в слънчевата буря, така да бъде. А ако реши да ни спаси, така да бъде. Да оспорваме Неговата власт над нас с този чудовищен жест…

— Уф, я стига — сприхаво се сопна тя. — Вече съм чувала всичко това. Вавилонска кула в космоса, а? И ти си човекът, който ще я разруши. Разочарована съм. Колко банално!

— Подигравките ти вече не ме оскърбяват, Мириам. Открих вярата.

И тъкмо това бе проблемът, осъзна тя.

Николаус не беше сам в приемането на новата си вяра. След 9 юни всички големи изповедания, секти и култове по света отбелязваха ръст. Можеше да се очаква бягство към Бога в лицето на надвисналата катастрофа, но според една все още спорна теория, която й бяха разкрили само в поверителни съвещания, усилената слънчева активност бе свързана с човешките религиозни импулси. Изглежда, че огромната електромагнитна енергия, заляла планетата след 9 юни, можеше да предизвиква фини промени в сложните биоелектрически полета на човешкия мозък, също като при електрическите проводници и компютърните чипове.

Ако това беше вярно, ако чрез дълга и сложна причинно-следствена верига слънчевите вълнения някак си бяха довели до гибелно идеологическо решение в ума на най-близкия й колега, е, това просто бе ирония на съдбата.

— Ако съществува, Бог сигурно в момента се смее — мрачно заяви Мириам.

— Какво казваш?

— Няма значение. — Хрумна й нещо. — Николаус, къде ще паднем?

Той се усмихна студено.

— В Рим.

 

 

— Знаем ли откъде е дошла тази подивяла планета? — попита Шивоун.

Не от слънчевата система естествено — беше се движила прекалено бързо, за да е уловена от слънцето. Юджийн продължи да показва още елегантни решения — проектираше траекторията на тялото назад към далечните звезди. Задудна някакви небесни координати, но Шивоун го прекъсна и се обърна към Михаил.

— Можеш ли да преведеш всичко това на английски?

— Идва от съзвездието Орел — отвърна руският астрофизик. Това съзвездие се намираше близо до небесния екватор. От Земята изглеждаше, че равнината на галактиката минава през него. — Всъщност ни е известно, че това тяло трябва да е дошло от звездата Алтаир, професор Макгоран. — Алтаир беше най-ярката звезда в Орел и се намираше на шестнайсетина светлинни години от Земята.

— Не съм сигурен, че трябва да говорим за това, Михаил — възрази Юджийн. — Проекцията става мъглива, ако я върнеш чак дотам. Възможната грешка…

— Сега не е време за стеснителност, моето момче — мрачно го прекъсна руснакът. — Професор Макгоран, изглежда, че полудялата планета на Юджийн идва от орбита около Алтаир. Тя е напуснала системата, след като на няколко пъти едва не се е блъснала в други планети, които се виждат на нашите телескопи. Подробностите са разбираемо оскъдни, но се надяваме да ги изясним.

— И е била запратена срещу нас — прибави Шивоун.

Тоби подръпна върха на носа си.

— Прилича на научна фантастика.

— Реконструкцията е абсолютно надеждна — побърза да ги увери Михаил. — Проверена е по много източници на данни с помощта на разнообразни независими методи. Лично проверих изчисленията на Юджийн. Всичко е напълно достоверно.

Бисиса мълчаливо слушаше, без да реагира.

— Добре — каза Тоби. — Значи полудяла планета пада в слънцето. Това е удивително, обаче не е безпрецедентно. Спомняте ли си кометата Шумейкър-Леви, която през деветдесетте години на двайсети век се сблъскала с Юпитер? И моите уважения, но какво общо има това с лейтенант Дът и нейните теории за извънземна намеса?

— Толкова ли си глупав, че не го виждаш? — изсумтя Юджийн.

— Я внимавай… — сопна му се Тоби.

Шивоун го хвана за ръката.

— Просто ни го обясни стъпка по стъпка, Юджийн.

Младежът видимо се мъчеше да прояви търпение.

— Наистина ли нямате представа колко малко вероятно е такова нещо? Да, има полудели планети, образувани независимо от звезди или изстреляни от звездни системи. Да, такава планета може да премине от една система в друга. Обаче е изключително малко вероятно. Галактиката е пуста. За да се ориентирате в мащаба, звездите са като песъчинки, разделени на километри едни от други. Изчислих, че вероятността такава планета да дойде отнякъде близо до нашата слънчева система, е едно на сто хиляди.

— И това тяло не само се е приближило към нас — не е паднало просто близо до слънцето, а право в него, по траектория, която е трябвало да го изведе точно в центъра на слънчевата маса. — Той се засмя, явно не можеше да повярва на невежеството им. — Шансът да се случи такова нещо е абсурден. Няма правдоподобно природно обяснение.

Михаил кимна.

— Може би косвено, но все пак… Винаги съм смятал, че Шерлок Холмс го е изразил много точно. „След като елиминираш невъзможното, това, което остане, колкото и да е невероятно, трябва да е истината“.

— Някой го е направил — бавно рече Тоби. — Това искате да кажете. Някой нарочно е изстрелял планета, голяма колкото Юпитер, право към слънцето. Улучени сме с куршум от Бог.

— А, не смятам, че има нещо общо с Бог — намеси се Бисиса и се изправи. — Още кафе?

 

 

— Във Ватикана ли се целиш, Николаус? — Ала разрушението щеше да е много по-мащабно. При завръщането си от орбита космопланът натрупваше много кинетична енергия: във Вечния град щеше да избухне експлозия със силата на малка ядрена бомба. По-рано не й се беше плакало, но сега от очите й бликнаха сълзи: не за нея, а за унищожението, което щеше да донесе. — О, Николаус! Каква загуба! Каква ужасна…

И тогава бомбата избухна. Почувства я като удар в гърба.

За известно време остана в съзнание. Дори можеше и диша. Кабината оцеля и системите правеха всичко възможно да я защитят. Ала усещаше, че се премята във въздуха, чудовищни гравитационни сили я притискаха към седалката. Не чуваше нищо — взривът я бе оглушил. Не че вече имаше значение.

Падаше от небето, затворена в капана на останките, изхвърлени от огнено кълбо високо над Рим.

И все пак не изпитваше нито гняв, нито страх. А само тъга, че няма да види великото дело на живота си завършено. Тъга, че не е имала възможност да се сбогува с любимите си.

Но беше уморена. Много уморена. Сега идваше ред на другите.

В последната секунда усети, че в дланта й се вмъква нечия ръка. Николаус: последният чисто човешки контакт. Тя я стисна силно. И когато премятаното се ускори, изгуби съзнание.