Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (27)

27
Тенекето

Шивоун уреди да се срещне с Бисиса в „Лондонския ковчег“, старата зоологическа градина в Риджънтс Парк.

Трябваше да се върне от Ливърпул за срещата. Беше отишла там при новия премиер-министър на Евразия в неговия бункер, както го наричаха всички, огромен нов подземен правителствен център, вкопан в масивната бетонна крипта на величествената католическа катедрала на града.

Стигна до първата преграда на магистралата след Сейнт Олбанс, все още на трийсетина километра от центъра. Обратният пъти бе отнел около осем часа. Допреди две години с бърза самоуправляваща се кола щеше да го измине за три, при това без да вдига повече от разрешената скорост. Ала оттогава Лондон се беше превърнал в крепост.

В този горещ септемврийски ден на 2041-на столицата бе опасана с няколко кордона. Най-външният се състоеше от барикади, телена мрежа и капани за танкове, стигащи от Портсмут до южния бряг през Ридинг и Уотфорд и покрай Челмсфорд до източния бряг. Флотът контролираше достъпа откъм морето и реката също толкова строго и в небето постоянно патрулираха самолети на КВВС. Даже на първия пункт Шивоун трябваше да чака цял час, докато сканират идентификационния й чип, ретината и чипа на автомобила й: може и още да се радваше на доверието на премиер-министъра, но в тези все по-параноични времена никой не преминаваше свободно.

Така и трябваше. До бурята оставаха седем месеца и вече имаха сериозен проблем с бежанците от по-малките градове и провинцията. Лондон бе привлекателен център на Великобритания от 1066-а, когато норманският завоевател беше наложил жестоката си власт над дотогавашното кралство на саксите от новия Тауър. Всички знаеха, че в последните дни половината от населението на Южна Англия ще избяга там, сякаш привлечено в грамаден канал. Оттук и няколкото реда бариери.

Докато чакаше, Шивоун видя, че от Сейнт Олбанс се издига гъст черен дим. Аристотел я осведоми, че идва от огромна клада, главна атракция на безумен празник на мястото на отдавна изчезналия римски град Веруламий. С напредването на времето повечето хора продължаваха да се държат сравнително добре, за огромно облекчение на властите. Но имаше някои, които мрачно се наричаха Господари на последните дни — и се държаха и празнуваха така, сякаш го вярваха.

Кладата в Сейнт Олбанс беше запалена противно на всички закони за защита на околната среда естествено, но мнозина вече не се интересуваха от това, не и щом всичко бездруго щеше да изгори само след седем месеца. Същото се наблюдаваше и в по-широк мащаб — пресушаваха петролни кладенци и полета с природен газ, безразборно изхвърляха във въздуха и морето отровни вещества.

Другият симптом на ширещото се безумие бяха замразяванията.

В Ливърпул Шивоун беше докладвала за влиянието на новата мания в Съединените щати: така наречените хибернакули — огромни криогенни подземни крипти за богаташи. Тези бегълци от действителността се опитваха да прескочат слънчевата буря и да избягат в по-добро бъдеще. Хибернакулите ставаха все по-популярни въпреки медицинските съвети, че процесът на замразяване сигурно ще се окаже неуспешен — а и никой не можеше да гарантира непрекъсната електрическа енергия по време на бурята, поради което в бъдеще можеше да се размразяват трупове. Освен това даже системата да се окажете технически функционираща, къде беше моралът да избягаш от настоящето и да оставиш другите да чистят кашата, а после да се „върнеш“, когато страшното премине, за да прибереш наградата? „Крионавтите“ определено нямаше да бъдат посрещнати с отворени обятия, дори според най-оптимистичните прогнози. Шивоун мрачно си мислеше, че ако цивилизацията се разпадне, хибернакулите най-вероятно ще послужат на изгладнелите оцелели като складове за замразено месо…

Тази лудост привличаше вниманието на медиите, но за щастие още се срещаше рядко. И въпреки че тези последни дни бяха свидетели на много глупост и корист, имаше и достойнство. Повече хора се опитваха да спасят онова, което обичаха, отколкото да унищожават всичко в сетно безумие — проекти като Лондонския купол бяха залети от доброволци. Както можеше да се очаква, мнозина търсеха утеха в религията, но малцина ставаха фанатици като онези, които бяха убили Мириам Грек. Повечето с тиха сериозност се молеха на своите богове в строгата красота на катедрали, джамии и храмове или просто в уединението на собствените си души.

Междувременно романтичната трогателност на края водеше до разцвет на изкуството — по целия свят с шеметна настойчивост се твореше литература, живопис, скулптура и музика. Беше време за елегии.

Ала изглежда, че пред лицето на мрачното бъдеще много хора изпитваха по-дълбока тъга. Световното население бързо намаляваше. Наблюдаваше се пик на самоубийствата, но много по-тъжна бе новината, че броят на новородените рязко намалява. Не беше време да създаваш деца: някои религиозни ръководители дори твърдяха, че е грях да раждаш деца точно сега, защото детето, което не съществува, не може да страда.

Намаляващият брой на населението обаче нямаше да промени нищо преди деня на слънчевата буря. Всичко зависеше от щита, както и по-рано.

През септември 2041-на, само седем месеца преди бурята, строежът на щита ужасяващо изоставаше, както винаги, и въпреки това напредваше. Политическите господари на Шивоун в евразийското правителство искаха безкрайни факти, цифри, графики на Гант, показващи постигнатия прогрес, диаграми на критически пътища, демонстриращи пречките — и някоя и друга снимка на изумителната, голяма колкото Земята структура, растяща в орбита.

Каквото и да говореше обаче, нямаше голямо значение, защото политиците не можеха да променят нищо, вече не. Мириам Грек беше постъпила правилно. Бързата й намеса бе осигурила световната политическа инерция, от която се нуждаеше проектът. След като самата тя беше пометена от вихъра, през октомври 2040-а нейният наследник, бившият й заместник, когото припряно бяха издигнали на мястото й, бе претърпял съкрушително поражение от противници, издигнали мъгляви лозунги против строежа на щита. Но точно както беше предвидила Мириам, след изборната победа за всеки премиер-министър щеше да е политически невъзможно да спре строежа. Една и съща логика действаше както в Евразия, така и в Съединените щати.

Новият премиер-министър обаче не бе харесал Шивоун. Тя очевидно продължаваше да е ключово звено в комуникационната и ръководната верига, свързваща земята с орбита. Но вече не принадлежеше към неколцината фаворити. Това напълно я устройваше. Беше време за запретване на ръкавите, а не за целуване на политически задници. Пък и колкото по-малко се срещаше с политиците, толкова по-малка вероятност имаше да й попречат.

След Сейнт Олбанс мина през още няколко барикади. Накрая, след сложни маневри в града, стигна до последната бариера. Това беше Кемдън Гейт, един от десетте основни входа, разположени по обиколката на самия Купол.

Докато чакаше на опашка, любопитно се взираше напред — не бе влизала в Купола от тази посока. Яркооранжев, осеян с прожектори и въоръжени наблюдателни постове, порталът се издигаше като римски развалини над ежедневието от къщи и магазини. Облата повърхност на Лондонския купол потъваше в меката синева на небето над него.

Естествено Куполът още не бе завършен — последните плоскости щяха да бъдат монтирани в последните часове, за да не се налага градът да живее дълго без слънчева светлина. И все пак, дори сега, огромният скелет изглеждаше поразително. Шивоун всъщност не виждаше много от него, защото се намираше прекалено близо до хоризонта на грамадната сфера. Жалко, помисли си тя, че това най-велико архитектурно постижение на Великобритания нямаше да се вижда от земята: както екипажът на „Аврора 1“ разочаровано бе отбелязал, много от забележителностите на Марс бяха прекалено големи, за да се видят отблизо.

Но ако го погледнеше от въздуха, човек веднага осъзнаваше колко величествена постройка е. Основата му представляваше почти идеален кръг с диаметър около девет километра и център на Трафалгар Скуеър. Куполът покриваше Тауър в източния край на старата римска градска стена, а на запад обхващаше Уестенд, минаваше през средата на Хайд Парк и съвсем леко се разширяваше, за да включи музеите Албърт Мемориъл и Саут Кенсингтън. На север Куполът щеше да защити Кингс Крос и Риджънтс Парк, закъдето сега пътуваше Шивоун, а на юг прекосяваше реката към кварталите Елефънт и Касъл. Струваше й се уместно, че Куполът ще защити част от самата Темза, вечната душа на града.

Всеки лондончанин с типично весела непочтителност наричаше този невероятен архитектурен триумф Тенекето.

Накрая я пуснаха да мине през портала. Пътните знаци я предупредиха да включи фаровете.

Гледката във внезапния сумрак под Купола бе удивителна. Носещите колони се издигаха от земята като стройни дървета, нелепо израснали от почвата на лондонските къщи и блокове, офиси и катедрали, министерства и дворци. Небето горе тъмнееше от скелета и подпори, замъглени от височината. Хеликоптери и цепелини летяха точно под облия покрив. Всичко това се осветяваше от снопове водниста слънчева светлина, преминаваща през отворите в Купола. Имаше нещо от атмосферата на огромни антични руини, място с колони и изящни силуети, останки от изчезнала империя. Ала навсякъде се издигаха кранове като динозавърски скелети и строяха ли, строяха. Това наистина беше почти пророческо надзъртане — само че не в миналото, а в бъдещето.

Предвижданията за действието на щита, дори най-оптимистичните, все още бяха несигурни и изобщо не беше ясно каква полза ще има даже от такива солидни защитни средства като Купола. Но такива проекти бяха проява колкото на сериозните граждански усилия, толкова и на народната водя. Шивоун се надяваше, че ако светът преживее слънчевата буря, Тенекето или поне неговият скелет ще остане невредим като паметник, показващ на какво са способни хората, стига да работят задружно.

Тя продължи да шофира в изкуствения здрач и се съсредоточи върху пътя, без да обръща внимание на това небе, сътворено от човешки ръце.