Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (12)

12
Съвещанието

В базата „Клавиус“, след два часа сън, Шивоун все още се чувстваше малко замаяна от часовата разлика, която беше равностойна на прекосяване на Атлантика.

За да се освежи, се изкъпа. Искрящите капки, които се посипаха от душа, я омаяха. Опита се да се прояви като съвестна гостенка на Луната и остави завесата на душкабината залепена, докато помпите изсмучат и последната скъпоценна молекула на древната вода.

От борда на „Комаров“, бе помолила Бъд да свика съвещание. Доколкото знаеше, щяха да присъстват всички тукашни най-видни специалисти по слънцето, от хелиосеизмолози до експерти по електромагнитни емисии от радиовълни до рентгенови лъчи — и естествено детето-чудо на неутриновата астрономия, геният, който се беше опитал да предупреди света преди 9 юни. Докато не стигнеха в „Клавиус“, никой нямаше да научи каква е нейната мисия. Мерките за сигурност бяха строги.

На Луната нямаше много заседателни зали: това очевидно не бе Карлтън Терас. Бъд се опита да я убеди да проведат съвещанието в тукашния амфитеатър, ала като обществено място, той просто не беше подходящ.

Затова полковникът разгърна оскъдните си ресурси и събори стените на няколко жилищни помещения. В резултат се получи достатъчно голяма зала със „заседателна маса“, сглобена от няколко по-малки, наредени една до друга. Бъд инсталира клетка на Фарадей^[1] и заглушаващи устройства, за да предотврати евентуално електронно подслушване, както и активни генератори на шум, предназначени за по-конвенционалните подслушвателни методи. Дори Талес нямаше право да „влиза“ и „излиза“ — докато вратата бе заключена, в залата щеше да функционира откъснат от външния свят двойник на лунния електронен призрак и после комплекс от интелигентни системи, независим от самия Талес, щеше да анализира и цензурира изходящия информационен поток.

Шивоун провери всичко, доколкото можеше, и заяви:

— Не съм специалист, но ми се струва достатъчно.

— Надявам се — трескаво отвърна командирът на базата. — Няма защо да крия, че понесох някои упреци заради това съвещание — при това не само заради мерките за безопасност. — Той се почеса по обръснатата глава. — Аз съм си военен. Свикнал съм с непредвидените неща в живота. Тия учени обаче мразят да ги отвличат от работата им.

— Съчувствам им — въздъхна Шивоун. — И аз съм учен, не го забравяй. И в момента сигурно са замрели всичките ми проекти.

Полковникът знаеше за проучванията й.

— Но засега животът и смъртта на вселената могат да почакат.

— Напълно — усмихна му се тя.

Стана десет. Придружена от Бъд, Шивоун се стегна и влезе в препълнената зала. Командирът тихо затвори вратата зад нея и тя чу изщракването на ключалката.

 

 

Двадесетимата участници вече бяха разгънали екраните пред себе си: двайсет лица, вторачени в нея с изражения, вариращи от апатия до нервност и откровена враждебност. Светлината на флуоресцентните тръби беше ярка и силна и въпреки шумно напрягащите се системи за въздушна циркулация в това херметически запечатано помещение вече силно миришеше на адреналин и пот. Хората също изглеждаха странно: дрехите им бяха рециклирани и закърпени, потъмнели от употреба, жестовете им — едва забележими и сдържани, обусловени от дълги години, прекарани в ограничени пространства и опасна среда. Всичко това караше Шивоун да се чувства суетна, аутсайдер от слънчевата Земя, изглеждащ нелепо в тесните прашни помещения на Луната.

„Това ще е истински кошмар“, помисли си тя.

Повечето участници бяха геолози от една или друга специалност — мнозина имаха едрите опитни прашни ръце на хора, свикнали да работят със скали. Шивоун се огледа и позна две лица от материалите, които беше поискала от Бъд: Михаил Мартинов, срамежлив наглед руснак, главен експерт по слънчевия климат на Луната, и Юджийн Менгълс, неутриновото дете-чудо.

Юджийн имаше разсеян вид и изглежда, не обичаше да гледа хората в очите. Обаче беше изумително красив, още повече, отколкото предполагаха изображенията, със съвършена кожа и открито симетрично лице на синтетична поп звезда. Коравото сърце на Шивоун се разтуптя. И ако се съдеше по погледите, които от време на време му мяташе Михаил, явно хубостта на Юджийн не привличаше само жени.

Бъд се изправи до нея в ролята на председателстващ съвещанието.

— Преди да започнем, ще ви кажа само едно. Астронавтите имат горда история в проучването на слънцето. Тя започва с екипажа на „Скайлаб“, който през хиляда деветстотин седемдесет и трета използва построения за тях в Харвард спектрограф. Днес ние продължаваме тая традиция. Но тук не става дума само за наука. Днес ни молят за помощ. Като командир на базата „Клавиус“, заявявам, че за нас е чест да посрещнем професор Макгоран. За нас е чест и че ни смятат за достойни да станем център на решението на тоя проблем. Професор Макгоран. — Той кимна и седна.

След тази агитационна реч, която не й се струваше напълно уместна, Шивоун обходи с поглед лицата около масата. Зърна само едни дружелюбни очи — съчувствената полуусмивка на Михаил Мартинов. „Използвай я“.

— Добро утро. Предполагам, че днес повече ще слушам, отколкото ще говоря, но искам да кажа някои встъпителни думи. Аз съм…

— Знаем коя сте. — Жената, която се беше обадила, очевидно бе от геолозите, набита, с яки ръце и квадратно лице. Изглеждаше най-враждебно настроената в залата.

— В такъв случай аз съм в по-неизгодно положение, доктор…

— Професор. Професор Роуз Делиа. — Говореше със силен австралийски акцент. Шивоун бе осведомена за нея. Роуз беше специалист по образуването на хелий-3 в лунния реголит под въздействието на слънчевата светлина. Този хелиев изотоп бе гориво за ядрените реактори и най-добрата икономическа перспектива на Луната, затова Роуз имаше тежест в тукашната общност. — Искам да знам само кога ще си заминете, за да мога да се върна към работата си. Искам и да знам причината за цялата тая секретност. След девети юни изходящата комуникация е ограничена, някои зони на база данните на Талес и други информационни бази са забранени…

— Знам.

— Тук е Луната, професор Макгоран. Ако не сте забелязали, всички ние сме далеч от домовете и роднините си. Връзките със Земята са жизненоважни за нашето психическо здраве, да не споменавам за физическата ни безопасност. И ако не искате духът ни да спадне още повече…

Шивоун вдигна ръка в спокоен, ала властен жест. За нейно облекчение Роуз млъкна.

— Напълно съм съгласна. — Както си и беше. Секретността не й бе присъща повече, отколкото на тези лунни обитатели, поне така мислеше. Откровеността беше важен елемент на безкрайния диалог, който лежеше в основата на истинската наука. — Секретността е трудна за всички засегнати и щеше да е недопустима при нормални обстоятелства. Обстоятелствата обаче не са нормални. Моля да ме изтърпите.

— Днес стоя тук пред вас като пратеник на премиер-министъра на Великобритания и Евразийския съюз — продължи тя. — Когато се върна на Земята, от мен ще очакват да осведомя другите световни ръководители, включително президента на Съединените щати Алварес. А те искат да знаят какво да очакват от слънцето.

Повечето погледи бяха озадачени. Различни опитни политически сътрудници я бяха предупредили да е готова за известен консерватизъм на Луната, където Земята можеше да изглежда много далечна и не особено важна. Затова се беше подготвила за демонстрация.

— Талес, моля…

Направи петминутно обобщение с изображения, графики и думи на унищожителното въздействие от 9 юни на Земята. Присъстващите го наблюдаваха в мрачно мълчание.

— И това е причината за идването ми тук, професор Делиа — накрая заключи тя. — Имам нужда от отговори — всички имаме нужда от отговори. Какво става със слънцето? Ще ни връхлети ли отново девети юни? Може ли да очакваме нещо по-слабо или по-страшно? На Луната… всъщност в тази зала са събрани едни от най-големите специалисти на човечеството по слънцето. И човекът, който точно е предвидил самия девети юни.

Юджийн не реагира — погледът му беше разсеян, сякаш едва осъзнаваше присъствието на другите.

— И разбира се, информационният контрол на Луната е чисто случаен — сухо отбеляза Михаил.

Шивоун се намръщи.

— Трябва да приемаме сигурността сериозно. Държавите наистина все още нямат представа с какво си имат работа. И докато не получат представа, за съжаление информацията трябва да се контролира. Сама по себе си паниката може да окаже изключително гибелен ефект.

Роуз мълчеше, ала продължаваше да гледа навъсено и Шивоун отчаяно се надяваше, че не си е създала враг в нейно лице.

— Нека първо се уверим, че всички сме на една вълна — колкото можеше по-бодро каза тя. — Доктор Мартинов, бихте ли обяснили на един обикновен космолог как би трябвало да се държи слънцето.

— С удоволствие. — Михаил се изправи с усета на шоумен за драматизъм и заобиколи масата.

 

 

— Всички космолози знаят, че слънцето се задейства с ядрен огън. Повечето космолози обаче не знаят, че само най-вътрешното ядро на слънцето е ядрен реактор. Останалото са специални ефекти… — Михаил говореше със силен руски акцент, който звучеше странно завладяващо.

По време на следването си Шивоун естествено беше учила за слънцето. Знаеше, че подобно на всички звезди, то е просто по принцип, но като най-близка звезда, е изучено до най-малка подробност. Оказваше се, че подробностите са невъобразимо сложни и все още не много ясни, въпреки вековните наблюдения. Ала тъкмо това подробно изучено поведение сега, изглежда, заплашваше човечеството.

Слънцето е кълбо от газ, главно водород, с диаметър над един милион километра — тоест колкото сто Земи, наредени една до друга, и с маса един милион пъти повече от земната. Източникът на неговата огромна енергия е ядрото му, звезда в звездата, в която чрез сложни верижни реакции водородните ядра се преобразуват в хелий и други по-тежки елементи.

Енергията трябва да премине през слънцето от горещото ядро до студения космически мрак, тласкана от температурни разлики — по същия начин, по който налягането кара водата да се движи по тръба. Ядрото обаче е увито с дебел пояс от разширен газ, наречен „радиоактивна зона“, непрозрачна като тухлена стена, през която вътрешната топлина преминава под формата на рентгенови лъчи. В следващия слой отвътре навън, „конвенционната зона“, плътността намалява до степен, при която слънчевата материя може да кипи като вряща тенджера. Там ядрената топлина продължава своето пътешествие към космоса, като образува огромни конвенционни струи, всяка много пъти по-висока от Земята, издигаща се с не много по-бързо от пеши ход. Над конвенционната зона е видимата повърхност на слънцето, фотосферата, източникът на слънчевата светлина и слънчевите петна. И също както менискусът на тенджера вряща вода се организира в клетки, слънцето клокочи с гранули, постоянно променящи се и покриващи фотосферата като римска мозайка.

Тези пластове са толкова огромни и плътни, че слънцето е абсолютно непроницаемо за собствената си радиация — движението на един фотон енергия от ядрото към повърхността продължава милиони години.

Щом бъде освободена от газовата си клетка, под формата на светлина, енергията от ядрото се отделя със светлинна скорост, сякаш от облекчение, и се разсейва с изминатото разстояние. На разстоянието на Земята, осем светлинни минути от фотосферата, слънчевата светлина все още носи около един киловат енергия на квадратен метър — и даже на разстояние светлинни години е достатъчно ярка, за да я види всеки.

Освен светлината, която излъчва, слънцето бълва постоянен поток гореща плазма върху лицата на кръжащите си наоколо деца. Този „слънчев вятър“ е сложен и бурен. На определени дължини на светлината по слънчевата повърхност се виждат тъмни петна — „коронални дупки“, зони на магнитна аномалия, като отвори в самото слънце — от които се изливат високоенергийните струи на слънчевия вятър. Въртящото се слънце разпръсква тези струи из слънчевата система в спирални вълни, като грамадна градинска пръскачка.

— Ние наблюдаваме тези струи — каза Михаил. — Всеки път, когато планетата попадне в такава, имаме проблеми, тъй като Земята и нейната магнитосфера се бомбардират от високоенергийни частици.

Други проблеми се дължат на извънредните слънчеви явления.

— Имаме коронални изхвърляния като чудовищното, което ни сполетя на девети юни — мащабно изливане на плазма, запратена към нас от слънчевата повърхност — продължи руският астрофизик. — После имаме изригвания. Породени от магнитни аномалии, тези експлозии по слънчевата повърхност са най-големи в днешната слънчева система и се равняват на взривове от милиарди ядрени оръжия. Изригванията ни бомбардират с радиация от гама до радиовълни. Понякога след тях се наблюдават така наречените „слънчеви протонни явления“ — дъжд от заредени частици.

Неспокойното слънце следва единайсетгодишен „слънчев цикъл“, в кулминацията на който слънчевите петна се умножават и изригванията са много по-силни, отколкото в минимума. Михаил очерта общоприетия механизъм на слънчевия цикъл. „Меридианен плазмен поток“ по слънчевата повърхност пренася от екватора до полюсите останките от слънчевите петна. На полюсите охлаждащата се материя потъва в тялото на слънцето чак до основата на конвенционната зона и после се връща обратно към екватора. Но магнитните белези, останали от слънчевите петна, се задържат по време на този цикъл, призраци, които поставят началото на следващото поколение активни зони.

Руснакът описа сложната връзка между слънцето, Земята и човечеството.

Даже в исторически времена променливостта на слънцето е оказвала влияние върху земния климат. В продължение на повече от седемдесет години, от около 1640 до 1710-а, по лицето на слънцето били наблюдавани съвсем малко слънчеви петна — и Земята претърпяла „малка ледникова епоха“, както я наричат климатолозите. Европа била връхлетяна от сурови зими и студени лета. По време на кулминацията през 1690-а малките лондончанчета се пързаляли по заледената Темза.

Растящата зависимост от високата технология през електронната ера е направила хората още по-уязвими дори на по-слаби слънчеви вълнения. През април 1984-та слънчево изригване прекъснало комуникациите на президентския самолет и президентът Рейгън за два часа останал изолиран от външния свят над Тихия океан. Най-силната буря преди 9 юни била регистрирана през септември 1859-а, когато имало стопени телеграфни жици.

— През две хиляди и трета преживяхме подобно нещо — подчерта Михаил. — В два последователни дни имаше две слънчеви изригвания, насочени право към Земята. Спаси ни само случайната ориентация на магнитните полета.

Роуз Делиа се въртеше на мястото си.

— Всички тия явления са добре известни.

— Да, като че ли вече се справяме с анализа на въздействията от различните слънчеви аномалии — и започваме да ги предсказваме, въпреки че това по-скоро е изкуство, отколкото точна наука… — Михаил показа трите „космически метеорологични скали“, които настоящата Космическа метеорологична служба беше наследила от някогашния американски Център за проучване на космическата среда. — Тук виждате три вида проблеми метеорологични радиозатъмнения. Всеки вид се определя с тези скали, от едно до пет.

Шивоун кимна.

— А девети юни…

— Девети юни беше резултат главно на коронално изхвърляне и се измерва по нашата Г-скала, скалата за геомагнитни бури.

— От коя степен беше тази буря?

— Не се поддаваше на измерване. Девети юни беше безпрецедентен случай. Но по ирония на съдбата, това явление беше предсказано по-точно от всяка друга слънчева буря в миналото, благодарение на доктор Менгълс. — Той хвърли поглед към Юджийн.

Ала младежът, разсеян както винаги, не реагира на намека — той сякаш почти усещаше, че е заобиколен от други хора.

Настъпи неловко мълчание. Бъд обяви почивка.

 

 

Оказа се, че трябва сам да си донесеш кафе — нямаше свободни хора за обслужващ персонал. Нямаше и бисквити за закуска, нито една на цялата проклета Луна.

Пред кафемашината в дъното на залата бързо се образува опашка. Михаил се нареди в началото, напълни две пластмасови чаши кафе и колебливо се приближи до Шивоун, която с признателност взе едната. Руснакът имаше печално набръчкано лице и топъл плътен глас. Тя инстинктивно го хареса.

— Предполагам, че сте първият кралски астроном, който посещава Луната, нали? — попита Михаил.

— Знаете ли, струва ми се, че досега нито един кралски астроном не е напускал Земята.

— Фламстийд^[2] щеше да се гордее с вас.

— Ще ми се да смятам така. — Тя отпи глътка кафе и сбърчи лице.

Михаил се усмихна.

— Извинявам се за кафето в „Клавиус“. И за приема, който получихте тук. Ние лунните обитатели сме странни хора. Малко общество.

— Да, очаквах известен консерватизъм.

— Не е само това — отвърна Михаил. — Ние сме извънредно самоуверени — така трябва. Но това поражда известно безразличие към външния свят и понякога негодувание. Сегашното съвещание е свързано изцяло с Юджийн естествено. А Юджийн е…

— Специален случай ли?

Той отново се усмихна.

— Нещо такова. Явно е трудна личност. И изборът му на професия не подпомага социализирането му. За последното поколение слънчеви физици неутриното отдавна е нещо смущаващо.

— Аха, „неутриновата аномалия“. — Когато за пръв път бяха изучили неутриновия поток внимателно, бяха установили, че от ядрото на слънцето той е значително по-слаб, отколкото предполагаха тогавашните модели на ядрената физика. Оказа се, че науката греши — всъщност неутриното имаше маса и когато я въведоха в теоретичните модели, „аномалията“ изчезна.

— Знаете как е в науката — навъсено отвърна Михаил. — Модата идва и си отива. Моята област, този хаотичен слънчев климат с неговите плазмени бури и оплетени магнитни полета, никога не е била на мода. Обаче след тая история с аномалията проучването на слънчевото неутрино определено не е много привлекателно. И после Юджийн ядоса всички, като откри втора неутринова аномалия — точно когато всички си мислеха, че проблемът е приключен завинаги.

— Добре. Но въпреки че е сприхав, имам чувството, че тук е много популярен.

Михаил се усмихна.

— Не бих се изразил така. Но е известно, че на неговите проучвания дължим единствените ранни предупреждения за девети юни. Никой не му повярва нито дума преди самото явление естествено — той дойде при мен на южния полюс, за да вдигна тревога — обаче въпреки това предупреждението му спаси живота на много хора. Нали разбирате, това го направи нещо като народен герой тук, сред изгнаниците от Земята. Затова, когато се появи външен човек като вас, колкото и висококвалифициран да е…

— Ясно. — Тя впери очи в него и предпазливо отбеляза: — Просто не смятате, че мозък като Юджийн може да съжителства с такова лице.

Михаил погледна младежа с нескрито желание.

— Според мен тъкмо лицето му, тялото му е неговото проклятие. Всички го смятат за „празноглав мъжкар“, както биха се изразили моите американски колеги. Никой не го взима на сериозно. Даже аз намирам външността му…

— За смущаваща ли? — Шивоун се усмихна. — Добре дошъл в клуба, Михаил.

— Но всъщност смущаващото става в тая негова красива глава — нервно отвърна той.

Бъд обяви края на почивката.