Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (31)

31
Перспективите

За любовниците безтегловността беше много по-сложна среда, отколкото слабата гравитация на Луната.

При това въпреки десетките години опит, установи Шивоун. В дните на полетите в ниска земна орбита бе съществувал така нареченият „Клуб на делфините“, носещ това име, защото при аналогични условия в океана любещата се двойка делфини понякога получаваше помощ от трети… Шивоун беше кралски астроном — тя не можеше да се примири с такова нещо.

Ето защо Бъд бе импровизирал специални приспособления, за да могат да запазят усамотението си. С толкова белезници, въжета и каиши каютата му приличаше на стая за мъчения, но тъй като даваше възможност да се хващаш и оттласкваш от нещо, изненадващо добре подпомагаше древното изкуство. Ала в изолираното безтегловно градче на щита Бъд очевидно бе получил външна помощ. Тя го накара да свали табелката над леглото си:

С ПОЧИТАНИЯ ОТ АСТРОНАВТСКИЯ ИНЖЕНЕРЕН КОРПУС НА САЩ. ПРИЯТНО ПОЛЗВАНЕ!

И все пак сексът бе също толкова страстен, бурен, удовлетворяващ и по дяволите, утешаващ, колкото винаги. Шивоун беше достатъчно възрастна, за да признае, че има нужда колкото от страст, толкова и от утеха.

После обаче, докато лежаха под дебелото одеяло и Бъд бе безмълвна топла маса до нея, мислите й се насочиха към причините за идването й тук.

По-рано бяха използвали тази каюта за склад — виждаха се следите от лавиците и шкафовете по стените. С годините бяха опустошили „Аврора“ и сега тя представляваше само корпус с животоподдържащи системи, комуникационни центрове и набързо импровизирани жилищни помещения. Ала за Бъд, знаеше тя, този очукан стар кораб беше дом. Дори след като проектът приключеше, „Аврора“ несъмнено винаги щеше да му липсва.

Сърцето му щеше да се скъса, ако се наложеше Шивоун да го върне у дома, преди да изпълни задачата си. Но това беше един от вероятните резултати от нейното идване и двамата го знаеха.

— В такива моменти все още ми липсват цигарите — накрая рече Бъд.

— В душата си ти все още си един непораснал непрокопсан гимназист.

— Солта на земята. — Той се вторачи в тавана. — Но това пътуване е по работа, не е за удоволствие, нали?

— Съжалявам.

Бъд сви рамене.

— Няма защо. Но виж, за пред всички други, ти си тук за включването на изкуствения интелект. Никой освен секретарката ми не знае за другото.

— Не съм дошла, за да ти развалям дисциплината, Бъд — сприхаво отвърна Шивоун. — Аз би трябвало да стимулирам проекта, не да го дезорганизирам. Това е въпросът. Обаче…

— Обаче тая работа с ревизията трябва да се свърши. — Той я хвана за ръката. — Знам. И съм убеден, че ще се справиш.

Обзеха я угризения.

— И двамата си имаме задължения, Бъд. И не можем да допуснем нищо да ни попречи да ги изпълняваме.

— Разбирам. Но още малко удоволствие преди работата. — Той се надигна. — До стартирането на изкуствения интелект остават дванайсет часа. Да идем да поразгледаме някои неща.

 

 

Измиха се, облякоха се, пиха кафе. После Бъд я придружи до малкия кораб, който наричаше ВИП.

Единственият херметичен инспекционен модул на проекта бе платформа, натоварена със сферични горивни и кислородни резервоари и малки хидразинови ракетни двигатели — всъщност реактивни дюзи, отмъкнати от един бракуван космоплан. Отгоре имаше херметизирана кабина от кевлар и алуминий, в която един до друг можеха да застанат двама души. И нищо повече освен елементарен пулт за управление с излизащ от пода джойстик и животоподдържащи системи, които бяха ефикасни максимум за шест часа.

Строителите на щита използваха варианти на този модел, но само платформата и двигателите, без кабината: защо да се главоболиш с херметична кабина, когато имаш напълно достатъчен скафандър? Така строителите се плъзгаха като със скутери по повърхността на щита със своите снабдени с ракетни двигатели щайги. Само този специален малък кораб се пазеше за ВИП гости като Шивоун, които нямаха време или желание да се научат да използват скафандър.

— Не че тая кевларена кабина ще ни защити особено, ако се случи нещо… — с малко зловеща усмивка подхвърли Бъд.

ВИП бе изстрелян от „Аврора“ с електромагнитна релса, миниатюрна версия на Прашката, гигантския лунен ускорител на маса. Ускорението беше плавно, като бърз асансьор, и на Шивоун й бе приятно усещането, когато ходилата й се притиснаха към пода.

Когато се издигнаха достатъчно, Бъд провери ракетните двигатели — „оригна“ ги, както се изрази. Звучеше така, като че ли навсякъде около кабината избухват взривове. Бъд обясни, че от електромагнитната релса не се отделят газове и че ракетните двигатели, колкото и да са малки, никога не се използват близо до щита.

— Ние строим огледало от скреж, покриващ паяжина — рече той. — Опитваме се да не дишаме отгоре му.

Корабът се въртеше и клатеше, все едно се возеха на странна панаирджийска въртележка.

Когато остана доволен, Бъд спря ВИП и го наклони напред, за да може Шивоун да гледа надолу.

— Ето го кораба-майка — заяви полковникът.

Почтената стара „Аврора 2“ все още се намираше в центъра на щита. Въпреки вандалското разграбване на кораба Шивоун успя да различи основните му особености, които си спомняше: дългия изящен гръб с голям жилищен модул в единия край и сложни групи електрогенератори, горивни резервоари и ракетни двигатели в другия.

— Милата „Аврора“ — с нежност каза Бъд. — Надявам се, че ще ни прости. Все още й предстои да изиграе важна роля — тя поддържа ориентацията на щита. Естествено всичко това ще се промени, когато се включи изкуственият интелект и щитът започне да се управлява сам.

Той изтегли назад джойстика и дюзите на платформата изригнаха. Малкият кораб плавно се издигна по осева линия, водеща право нагоре от обгърнатата в паяжина „Аврора“.

Шивоун зяпна като хипнотизирана ширналия се под нея щит. Встрани от стария марсиански кораб той представляваше повърхност, толкова равна и гладка, че беше като математическа абстракция, полубезкрайна равнина, която разрязваше вселената на две. Повърхността искреше, изящна като сапунен балон, и докато корабът се издигаше, по нея играеха призматични багри. Но щитът все още бе обърнат странично към слънцето и ниската светлина струеше през тази деликатна ципа и огряваше финия скелет отдолу, подпорите, рейките и ребрата от тънко лунно стъкло — приказно скеле, хвърлящо дълги тънки сенки.

— Прекрасен е — ахна тя. — Най-грандиозният строителен проект, който е осъществяван някога, и все пак е само стъкло и светлина. Като сън.

— Тъкмо затова й избрах такова име — малко загадъчно отвърна Бъд. — На изкуствения интелект имам предвид.

„На нея ли?“ Ала той не искаше да й каже нищо повече.

Полковникът отново включи дюзите и наклони платформата назад, така че прозорците й се завъртяха към Земята. Родната планета представляваше съвършено синьо топче, увиснало в космоса. Бяло-кафявата Луна плаваше до своята родителка на разстояние трийсетина земни диаметъра. Л1 се намираше далеч отвъд лунната орбита — оттам нямаше съмнение, че това е свят близнак.

— Земята — простичко рече Бъд. — Тук сме толкова откъснати, че не е зле да си припомняме за какво се блъскаме. — Наведе се към Шивоун и посочи. — Виждаш ли? И там?…

На кадифения фон на черния космос тя видя носещи се искрици, две, три, четири, в неправилна линия, като светулки в нощта, преминаващи от Земята към щита.

Бъд почука по прозореца.

— Увеличение, моля.

Образът на прозореца пред Шивоун избухна в бързи подскоци. Сега виждаше десетина кораба. Някои бяха достатъчно големи, за да се различават детайлите, обозначения на корпусите, слънчеви батерии, антени. Конвоят приличаше на играчка — модели, изпъкващи на фона на кадифето.

— Керван от Земята, карат интелигентната материя. — Бъд се усмихваше широко. — Пълзят нагоре по гравитационния склон към Л1. Фантастична гледка, нали? И това продължава денонощно, от години. Ако насочиш телескоп към тъмната страна на Земята, ще видиш искриците от изстрелването на всички тия кораби.

Шивоун беше контролирала процеса на събиране на Земята. Отгледани по домашните прозорци като в лондонския апартамент на Бисиса Дът, късовете интелигентна материя се събираха в квартални центрове и се превозваха до големи складове по летища и космодруми, където се опаковаха и се пращаха в някой от космическите центрове в Кейп Канаверал, Байконур, Куру или Умера. Дори само наземните операции бяха поразително начинание, безкраен международен поток по лицето на Земята. И този поток завършваше с искриците, храбро прекосяващи космическата нощ.

— Картината ти е ясна — каза Бъд. — Хвърляме всичко, каквото имаме, в превозването на интелигентната материя, също като във всеки друг аспект на проекта. Изровиха даже космическите совалки от музеите в Смитсъновия институт и Хънтсвил и пак върнаха тия красавици в строя. Изхабените главни двигатели на совалките, които са прекалено очукани, за да са надеждни, се рециклират: можеш да направиш съвсем годна ракета-носител от опашка и товарна платформа на совалка. Руснаците зарязаха старите си планове за „Енергия“ и пак подкараха ония големите стари ракети. Но даже това не е достатъчно. Затова „Боинг“, „Макдонъл“ и други големи компании произвеждат ракети на конвейер като наденици. Ами че някои от тия нови птички не са много по-сложни от фойерверк за Четвърти юли и само трябва да ги насочиш и да ги изстреляш. Обаче работят с почти стопроцентова сигурност. И задачата се изпълнява…

За Бъд, предполагаше Шивоун, този грандиозен космически проект беше осъществена момчешка мечта — космическо строителство, бързо, брутално, ефикасно и в огромен мащаб, както е било преди да се намесят цените, политиците и рискът.

— Знаеш ли, според мен това ще промени всичко. — Той махна с ръка към щита. — Сега вече няма връщане към някогашната плахост. Определено сме разчупили оковите. Това начерта нова посока. Към границите на слънчевата система.

— Ако преживеем слънчевата буря.

На лицето му се изписа негодувание.

— Ако я преживеем, да. — С други думи: „Аз може и да съм космически фен, но си знам задълженията“.

Жегна я угризение и й се прииска да може да си върне думите назад. Нима помежду им се издигаше стена още преди да е стигнала до същността на причините за идването си?

Бъд натисна джойстика и платформата се завъртя и се понесе напред.

Сега Шивоун гледаше над щита, сякаш летяха над светещо поле. Вниманието й привлече „хоризонтът“ на щита — ала за разлика от повърхността на Земята, той беше абсолютно плосък, чак до края, и хоризонтът бе отсечен като с бръснач във вакуума. Гледката беше странно объркваща, перспективата — обърната наопаки, като че ли се носеше над повърхността на някаква чудовищна планета, хиляди пъти по-голяма от Земята.

— Понякога е заблуждаващо — каза Бъд, сякаш прочел мислите й. — Очакваш да видиш хоризонтът да се заобля, като от нисколетящ самолет. Или виждаш група работници и ти се струва, че са на неколкостотин метра, докато те всъщност са на километри от теб. — Той поклати глава. — И досега ми е трудно да схвана мащабите на това, което сме направили. Забравям, че двама от хората ми, работещи в срещуположните краища на щита, са разделени от разстояние колкото диаметъра на Земята. Но ще успеем да го построим.

Платформата се спусна надолу и Шивоун прелетя ниско над искрящите призми и стъклените подпори, осеяни с малки постройки като бараки и машини като трактори. Една астронавтка предпазливо се придвижваше по повърхността с огромна подпора от леко като паяжина лунно стъкло — приличаше на мравка, влачеща лист, много пъти по-голям от самата нея.

Шивоун различи нещо, което й заприлича на знамена, неподвижно увиснали на въже при отсъствието на какъвто и да било вятър.

— Какво е онова там?

— Тук нямаме гробове — откровено отвърна Бъд. — Просто оттласкваме телата в междупланетното пространство. Но оставяме надгробен знак: знаме на родината, вярата или каквото поиска човекът. Строим щита спираловидно около центъра и постоянно се отдалечаваме от него. Просто оставяме знамето там, където е водещият край на строежа по време на смъртта на човека.

След като вече знаеше за какво да гледа, Шивоун ахна:

— Тук са умрели стотици хора! — До този момент не се бе замисляла за това.

— Те са добри хора, Шивоун. Макар в строителството да няма непосредствена опасност, някои работиха в безтегловност повече от две години без почивка. Медиците казват, че всички ще имаме проблеми с костите, сърдечносъдовата, лимфната и останалите системи. Знаеш ли коя е най-често правената операция тук? За вадене на бъбречни камъни, калциеви зрънца, отделени от костите. Да не споменавам за излагането на радиация. Всички знаят за вредното й въздействие върху ДНК, опасността от рак. Ами за мозъка? Тиквата ти е особено уязвима на космическа радиация и има ограничена способност да се саморемонтира. От космоса затъпяваш, Шивоун.

— Не знаех…

— Убеден съм, че не си го знаела. — В спокойния му глас се долавяше новопоявила се твърдост. — Доказват го медицинските изследвания на самите работници на щита. Всяка година тук отнема десет години от живота ти. И въпреки това тия хора остават и работят тук до смърт.

— О, Бъд… — Тя импулсивно го хвана за ръцете. — Не съм тук да нападам хората ти, знаеш го. И не искам да се разделим.

— Но… — тежко рече Бъд.

— Но знаеш защо съм дошла.

Ставаше въпрос за корупция.

 

 

Земните счетоводители, умуващи над своите тежки електронни книги, бяха установили, че малка част от средствата и материалите, изтичащи в космоса, се отклонява — и че причината за това е там горе, на самия щит.

— Правителството не може да го пренебрегне, Бъд, даже да искаше. В края на краищата, ако това продължи, целият проект може да бъде изложен на риск…

— Мисли реалистично, Шивоун — прекъсна я той. — Не отричам кражбите. Но, божичко, погледни през прозореца. Тоя проект гълта съществена част от брутния продукт на цялата планета. Самият Крез не би могъл да отмъкне достатъчно, за да остане забележима следа. Трябва да го погледнеш в перспектива. Като процент…

— Не е това въпросът, Бъд. Помисли за психологическия ефект. Казваш, че хората ти тук правят жертви. Е, ние на Земята също се жертваме, за да финансираме строежа. И ако е открадната каквато и да е част от тези средства…

— Открадната — изсумтя той и се извърна от нея. — Шивоун, ти си нямаш и представа как стават нещата тук. На два милиона километра от дома, от семейството си. Да, тук аз спасявам планетата. Обаче искам да спася и родния си син.

Тя се вцепени. Никога не й беше казвал, че има син.

И тази мисъл отиде още по-далеч.

— И ти си замесен в това. И ти участваш в кражбите, нали?

Бъд не искаше да я погледне в очите.

— Виж — накрая отвърна той. — Има една фирма в Монтана. Те са купили стар ядрен ракетен силоз от военновъздушните и космически сили на Съединените щати, отдавна бракувана. Тия неща са били строени така, че да издържат на ядрен удар и екипажите им да могат да оцелеят седмици наред. Видях спецификациите. Ако се скриеш там долу, може да преживееш слънчевата буря.

— Даже щитът да се провали ли?

— Все пак е някакъв шанс — предизвикателно се сопна полковникът. — Но можеш да си представиш входната такса. Не разбираш ли? Тук горе аз с нищо не мога да помогна на Тод и неговите деца, не мога даже да изкопая дупка в земята. Обаче по тоя начин, просто като отклонявам съвсем нищожна част от бюджета на щита…

— И всички други тук ли го правят?

— Не всички. — Той я наблюдаваше. — Вече знаеш. Когато се върнем на „Аврора“, ще ти дам всички данни, които поискаш, до последния отклонен цент… Знам, че можеш да ме отзовеш на Земята за това.

— Това ще е самоубийство при положение, че ни остават само няколко месеца до целта.

Облекчението му беше очевидно.

— Но кражбите не могат да продължават — заяви Шивоун.

— Мисълта, че използвате средства за щита, за да спасите собствените си роднини, подрива доверието — а в момента доверието е достатъчно крехко. — Тя се замисли. — Трябва да извадим всичко наяве. Но твоите хора тук горе са далеч от семействата си във време на безпрецедентна криза и повечето от вас ще останете тук по време на самата буря. Трябва да сте сигурни, че е направено всичко възможно за защитата на роднините ви. Ще се погрижа за това. Смятайте го за аванс от заплатите ви. И ще се опитам да ги убедя да не ви предявяват обвинение, преди да сте спасили Земята.

Бъд се ухили.

— За това пък ще се погрижа аз. — Той натисна джойстика, за да върне платформата обратно.

— Никога не си ми казвал, че имаш син, Бъд — предпазливо опипа почвата Шивоун.

— Дълга история. Кофти развод, много отдавна. — Полковникът сви рамене. — Той не е част от живота ми и никога няма да бъде част от твоя.

В този момент Шивоун разбра, че го е изгубила — ако някога изобщо го бе притежавала. Ала нейната връзка с Бъд нямаше да е единствената, разпаднала се под напрежението на тези странни времена.

Тя се обърна да погледа безкрайните простори на щита, докато той се готвеше да я погълне.