Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (22)

22
Повратната точка

Лейтенант Бисиса Дът от британската армия чакаше Шивоун в Лондонската зала. Пиеше кафе и проучваше телефона си.

Докато вървеше през помещението, Шивоун погледна през прозореца към мрачното скеле, издигащо се над покривите на Лондон: това беше скелетът на бъдещия Лондонски купол, опитът на града да се защити от слънчевата буря, най-грандиозният строителен проект в дългата лондонска история, въпреки че естествено не можеше да се сравнява с още по-огромните убежища, издигани над Ню Йорк, Далас и Лос Анджелис.

Още отначало бяха знаели, както беше съобщила Алварес, че щитът няма напълно да спаси Земята от яростта на слънцето, даже да се допусне, че го построят изцяло. Част от енергията щеше да мине през него — но щитът щеше да даде на човечеството шанс за съпротива, шанс, който трябваше да се използва. Само че никой не знаеше какъв удар ще понесе светът и в частност градове като Лондон.

Куполът беше само най-забележимата от настъпилите в града промени. Правителството бе започнало програма за създаване на запаси от трайни храни, гориво, медицински средства и други подобни и цените на тези стоки се покачваха. Увеличаваше се цената дори на водата, защото властите пълнеха грамадни подземни резервоари под градските паркове. Като приготовления за война, помисли си Шивоун. Ала необходимостта от това бе реална.

Строежът на Купола, физическа проява на надвисналата опасност, определено беше започнал поне да кара хората дълбоко в себе си да вярват, че слънчевата буря не е измислица.

В града се ширеше страх и медицинските служби съобщаваха за рязко увеличаване на стреса. В известен смисъл обаче имаше и възбуда, дори очакване.

Шивоун пътуваше много и бе установила, че нещата навсякъде са горе-долу същите.

Особено в Съединените щати й се струваше, че народът се е сплотил в решителността си. Както винаги, Америка трябваше да понесе непропорционално голяма тежест от глобалните усилия. В цялата страна, дори когато куполите не бяха практични, хората се подготвяха на квартално равнище. Националната гвардия, скаутите и стотици доброволци копаеха убежища в задните си дворове, пълнеха подземни резервоари с дъждовна вода и събираха алуминиеви консерви. Междувременно се полагаха по-незабележими, но също толкова драматични усилия за архивиране на колкото може повече знания, на дигитален и твърд носител, в грамадни складове дълбоко в минни шахти, кладенци, бункери от епохата на Студената война и даже на Луната. В края на краищата това бяха истинските съкровища на нацията и всъщност на цялото човечество — ала тази програма срещаше по-голяма съпротива от страна на онези, които твърдяха, че „първо и най-важно е спасението на хората“. Президентът Алварес отново доказваше, че знае как да направлява духа на нацията си: планираше програма за честване на столетието от Втората световна война — кулминацията щеше да е в Пърл Харбър през 2041-на, — за да припомни на своите сънародници за великите изпитания, пред които се бяха изправяли и които бяха преодолели.

Несъгласия имаше по целия свят. Освен искрените разлики в мненията за реакцията към тази криза, купища фанатици смятаха, че всичко това е Божие наказание за едно или друго престъпление, а други се гневяха на Господ, задето е допуснал да се случи това. Имаше и зелени радикали, които твърдяха, че човечеството просто трябва да приеме участта си, своеобразно кармично наказание за злодействата, извършени с планетата: нека Земята се пречисти и започне наново. Това можеше да е и утешителна идея, мрачно си помисли Шивоун, ако можеха да са сигурни, че след слънчевата буря ще остане нещо, с което да се започне.

Но въпреки това всичко имаше някакъв нереален блясък. Слънцето ярко грееше над Лондон и Куполът изглеждаше нелеп като коледна елха срез юли. Повечето хора просто продължаваха да си живеят живота — даже онези, които смятаха, че това е измама на строителните компании.

И отгоре на всичко и лейтенант Бисиса Дът с поредната мистерия.

 

 

Шивоун стигна до масата на Бисиса, седна и помоли един от обслужващия персонал за кафе.

— Благодаря, че ме приехте — започна Бисиса. — Наясно съм, че сте много заета.

— Съмнявам се — мрачно отвърна Шивоун.

— Но мисля, че тъкмо вие сте човекът, който трябва да ме изслуша — спокойно продължи лейтенант Дът.

Докато отпиваше от кафето си, Шивоун се опита да придобие представа за Бисиса. Като кралски астроном, от нея винаги се бе очаквало да работи с хора — понякога едновременно с хиляди, когато четеше публични лекции. Но откакто Мириам Грек я беше уговорила да приеме този изключително отговорен пост, нещо като главен ръководител на проекта за построяване на шита, тя смяташе, че е развила защитната способност да преценява хората: колкото по-бързо разбереш с какво си имаш работа, толкова по-добре ще се справиш с него.

И ето че пред нея седеше Бисиса Дът, офицер от британската армия, цивилна, далеч от мястото, където служеше. Очевидно от индийско потекло. Имаше симетрично лице, дълъг нос и волеви, но измъчен поглед. Над среден ръст, с физическата самоувереност на военен. Ала бе измършавяла, помисли си Шивоун, като че ли в миналото е гладувала.

— Обяснете ми защо трябва да ви изслушам — каза Шивоун.

— Знам датата на слънчевата буря. Точната дата.

Под ръководството на екипи от психолози властите продължаваха да полагат усилия за ограничаване на паниката и пазеха датата в дълбока тайна.

— Ако е имало изтичане на секретна информация, Бисиса, ваш дълг е да ми го кажете.

Събеседницата й поклати глава.

— Няма изтичане на информация. Можете да проверите. — Тя повдигна крак и посочи петата си с показалец. — Маркирана съм. Армията ме следи, откакто се предадох.

— Отклонили сте се от служба, така ли?

— Не — търпеливо обясни Бисиса. — Те така смятаха. Сега съм в отпуск по семейни причини, както го наричахте. Но въпреки това ме следят.

— И така, датата…

— Двайсети април две хиляди четирийсет и втора ли имате предвид?

Шивоун впери очи в нея.

— Добре, лапам въдицата. Откъде знаете?

— Защото тогава има слънчево затъмнение.

Шивоун повдигна вежди и прошепна:

— Аристотел?

— Тя е права, Шивоун — съобщи Аристотел в ухото й.

— Добре. И какво от това? Затъмнението е просто изравняване на слънцето, Луната и Земята. Няма нищо общо със слънчевата буря.

— Напротив — възрази Бисиса. — По време на завръщането ми у дома ми показаха слънчево затъмнение.

— Вашето завръщане. — Шивоун само бе прелистила досието на Бисиса. Беше дошла на срещата с нея импулсивно, за да се откъсне за малко от телеконференцията. Сега започваше да съжалява. — Знам нещо за тази история. Имали сте някакво видение…

— Не беше видение. Не искам да губя времето и на двете ни с това. Имате досието ми — по-късно можете да го проверите, ако искате. Сега искам да ме изслушате. Аз знаех, че със Земята ще се случи нещо ужасно, още в деня, когато се върнах. И като ми показаха затъмнението, те ми съобщиха, че е свързано със слънцето.

— Кои „те“?…

Лицето на Бисиса помръкна, като че ли сама не си вярваше съвсем — и й се искаше да не си вярва. Ала въпреки това продължи.

— Професор Макгоран, аз съм убедена, че слънчевата буря не е случайност. Убедена съм, че е резултат от съзнателно причинено ни зло от извънземна сила.

Шивоун подчертано си погледна часовника.

— Каква извънземна сила?

— Първородните. Така ги нарекохме.

— Кои вие?… Няма значение. Предполагам, че нямате доказателство.

— Не. И знам какво си мислите. Хората като мен никога нямат доказателства.

Шивоун си позволи да се усмихне, защото си мислеше точно това.

— Но армията откри някои аномалии във физическото ми състояние, които не могат да обяснят. Затова ми дадоха отпуск. Това е нещо като доказателство. И после идва принципът на посредствеността.

Това сепна Шивоун.

— На посредствеността ли?

— Не съм учен, но нали така го наричате? Принципът на Коперник. Не би трябвало да има нищо особено в която и да било точка във времето и пространството. И ако имате логическа верига, която предполага, че в даден момент има нещо специално…

— Никога не вярвай на съвпадения — каза Шивоун.

Бисиса напрегнато се наведе напред.

— Не ви ли се струва странно, че слънчевата буря идва точно сега, в най-великата епоха от всички времена? Помислете. Човечеството е едва на сто хиляди години. Земята и слънцето са четирийсет хиляди пъти по-стари. Ако беше чисто естествено, слънчевата буря можеше да е по всяко време от историята на Земята. Защо слънцето ще изригне сега, точно в тоя кратък миг, когато на планетата съществува разум?

За пръв път в хода на разговора Шивоун изпита смътно смущение. В края на краищата и тя беше мислила за подобни неща.

— Казвате, че не е случайно.

— Казвам, че слънчевата буря е предизвикана нарочно. Казвам, че ние сме мишена. — Млъкна и зачака.

Шивоун потрепна под настойчивия й поглед.

— Но всичко това е само философия. Нямате истинско доказателство.

— Но съм убедена, че ако потърсите доказателство, ще го откриете — твърдо заяви Бисиса. — Това ви моля да направите. Вие сте близо до учените, които се занимават със слънчевата буря. В състояние сте да го направите. Може да се окаже жизненоважно.

— Жизненоважно ли?

— За бъдещето на човечеството. Защото ако не разбираме с какво си имаме работа, как ще го победим?

Шивоун се вторачи в тази настойчива жена. В нея имаше нещо странно — нещо от друг свят може би, от друго място. Но притежаваше яснотата и убедителността на интелигентен военен. Може и да грешеше в твърденията си, помисли си Шивоун. Обаче не смяташе, че е луда.

 

 

Без да се замисли, тя бръкна в джоба на сакото си и извади парченце тъкан.

— Нека ви покажа върху какво работим в момента, проблемите, с които се боря. Чували ли сте за интелигентния горен слой на нашия щит?

Това беше прототип на материала, който някой ден, ако всичко минеше добре, щеше да бъде опънат върху скелето от лунно стъкло като паяжина от стъклени нишки, сложна и с много елементи, някои невидими с просто око.

— Той съдържа свръхпроводници, които пренасят енергия и служат като комуникационни връзки. Диамантени нишки, прекалено малки, за да се виждат, за структурна здравина. Сензори, умножителни устройства, компютърни чипове, даже няколко миниатюрни ракетни двигателя. Ето, виждате ли? — Голямото колкото носна кърпичка парче тъкан нямаше почти никаква тежест — малките ракетни двигатели бяха като глави на топлийки.

— Леле! — възкликна Бисиса. — Пък аз си мислех, че ще е просто голямо безмозъчно огледало.

Шивоун поклати глава.

— Щеше да е прекалено лесно, нали? Целият щит няма да е от интелигентна материя, само около един процент от него. Като огромен взаимосвързан организъм.

Бисиса почтително докосна материала.

— Тогава какъв е проблемът?

— Производството му. Въпросът е, че трябва да е нанотехнологично…

Нанотехнологиите все още бяха в зародиша си. Ала процесът на изграждане атом по атом бе единственият начин за производството на материал със сложност под молекулярно равнище.

Бисиса се усмихна.

— Може ли да разкажа за това на дъщеря си? Тя е модерно дете. Нанотехнологичните приказки са й любимите.

Шивоун въздъхна.

— Точно това е проблемът. В приказките хвърляш шепа вълшебен прах и нанотехнологията построява всичко, нали така? Е, нанотехнологията наистина е способна да построи почти всичко, но има нужда от нещо, с което да строи, както и съответната енергия. Нанотехнологията в известен смисъл много прилича на биологията. Също като при растенията, нанотехнологията извлича енергия и материали от околната среда и ги използва, за да зарежда метаболизма си и да се самоизгражда.

— Вместо листа и стволове — космически щитове.

— Да. В природата метаболичните процеси са бавни. Веднъж гледах как един бамбуков стрък расте направо пред очите ми. Нанотехнологията е насочен процес, при това по-бърз. Но не много по-бърз.

Бисиса поглади парчето интелигентен материал.

— Значи това нещо расте бавно.

— Прекалено бавно. На планетата няма достатъчно фабрики, за да произведем нужното количество. В безизходица сме.

— Тогава поискайте помощ.

Шивоун се озадачи.

— Каква помощ?

— Знаете ли, хората винаги разсъждават мащабно — какво може да направи държавата за мен, как мога да впрегна промишлеността, за да получа каквото искам? Но от работата си в мисиите на Обединените нации съм се научила, че всъщност светът се движи от обикновените хора, които си помагат помежду си — и сами на себе си.

— Какво предлагате?

Бисиса предпазливо вдигна парчето интелигентна материя.

— Казвате, че това нещо расте като растение. Е, мога ли аз да го отгледам?

— Моля?

— Говоря сериозно. Ако го сложа в саксия на прозореца и го храня и поливам, ако го държа на слънце…

Шивоун отвори уста и я затвори.

— Не знам. Саксия не става, сигурна съм в това. Но може би някакво сравнително елементарно приспособление ще свърши работа. И проектът може да се приспособи, така че да използва местни хранителни вещества…

— С други думи?

— От почвата. Или даже от домашни отпадъци.

— Как се започва?

Шивоун се замисли.

— Предполагам, че ще има нужда от някакво семе. Достатъчно, за да кодира конструктивните данни и да задейства макрорастежа.

— Но ако моята съседка отглежда такова нещо, може да даде семена и на мен. А аз мога да дам от това… хммм… „растение“ на някой друг.

— И после ще има нужда от някаква система за събиране на готовия материал в някакъв център… Почакайте. — Шивоун се замисли. — Общата площ на щита е около сто хиляди милиарда квадратни метра. Един процент от тях и световно население от десет милиарда… хм, всеки мъж, жена и дете на Земята ще трябва да произведе, да речем, одеяло с широчина десет-двайсет метра. Абсолютно всеки.

Бисиса широко се усмихна.

— Сигурно не толкова много, ако и фабриките произведат своята част. Остават ни още три години. Ще се изненадате на какво са способни скаутските организации, когато решат да направят нещо.

Шивоун поклати глава.

— Трябва да го обмислим сериозно. Но ако е възможно, ще съм ви много признателна.

Бисиса видимо се смути.

— Идеята е очевидна. Ако не се бях сетила аз, щяхте сама да стигнете до нея — или някой друг.

— Възможно е. — Тя се усмихна. — Трябва да ви запозная с дъщеря си. — „Спасяването на света адски прилича на катастрофичен филм от деветдесетте години на миналия век!… Вече никой не вярва в героите, мамо…“ Така всеки щеше да стане герой. Това може би щеше да запали и въображението на самата Пердита.

— Защо ми показахте този материал? — попита Бисиса.

Шивоун въздъхна.

— Защото е истински. Това е инженерна наука. Това е щитът, който строим в момента. Помислих си, че ако го видите…

— Може да се избавя от фантазиите си.

— Навярно нещо такова.

— Това, че нещо е огромно, всъщност свръхчовешко, не го прави по-малко реално — спокойно отвърна Бисиса. — Нито по-малко важно. Пък и както казах, няма нужда да ми вярвате. Просто потърсете доказателство.

Шивоун се изправи.

— Наистина трябва да се върна на съвещанието. — Тя се поколеба, заинтригувана въпреки волята си. — Знаете ли, аз съм достатъчно непредубедена, за да допусна възможността за съществуване на извънземни. Но това, което описвате вие, е абсурдно от психологическа гледна точка. Защо тези хипотетични Първородни ще се опитват да ни унищожат? И даже да е така, защо ще ви показват всичко това? Защо ще предупреждават когото и да било от нас — и защо точно вас?

Но още докато изричаше тези думи, се сети за възможен отговор.

Защото сред тези Първородни имаше фракции. Защото те не бяха по-единни и единодушни от самото човечество — защо един по-развит разум да е хомогенен? И защото поне някои от тях смятаха, че това, което вършат, е лошо. Някаква тяхна фракция, действайки чрез тази жена, Бисиса, се опитваше да ги предупреди.

Тази жена можеше да е луда, помисли си Шивоун. Дори беше деветдесет процента сигурна, че е така. Ала нейната история бе логична. Ами ако беше и вярна? Ами ако проучеха нещата и откриеха доказателства за нейните твърдения? Ами тогава?

Бисиса я наблюдаваше, сякаш четеше мислите й. Шивоун не си позволи да каже нищо повече и забързано се отдалечи.

 

 

Когато се върна в Заседателната зала, гласовете на разговарящите от екраните глави постихнаха. Тя застана в средата на помещението и се огледа.

— Всички се държите така, като че ли се срамувате от нещо.

— Може и така да е, Шивоун — отвърна Бъд. — Започва да ни се струва, че нещата не са толкова черни, колкото ги обрисувахме. Въпросът за слънчевото налягане и разполагането на щита… един от нас измисли решение. Поне така изглежда.

— Кой? — Тя погледна Роуз Делиа. — Роуз? Не може да си точно ти.

Роуз наистина имаше засрамен вид.

— Всъщност ми хрумна от нашия предишен разговор. Когато казах, че няма да имаме проблем, ако слънчевата светлина преминава през щита, спомняш ли си? Това ме накара да се замисля. Наистина има начин да направим нашия щит прозрачен. Ние не отразяваме слънчевата светлина. А я отклоняваме…

Щитът щеше да е прозрачен, но от едната страна покрит с фини успоредни жлебове: призми.

— Аха — рече Шивоун. — И всеки слънчев лъч ще се отклонява настрани. Няма да построим огледало, а лупа, грамадна Френелова леща^[1].

Щеше да е напълно прозрачна леща, която можеше да отклонява слънчевата светлина с един градус или още по-малко. Това обаче щеше да е достатъчно, за да спаси Земята от слънчевата буря. И върху лещата щеше да бъде упражнявана съвсем малка част от фотонното налягане на огледалото.

— Всъщност не е по-сложно в производствено отношение от сегашния ни проект — отбеляза Роуз. — Но цялата маса ще е много по-малка.

— Значи пак се връщаме в областта на изпълнимите конструктивни решения, нали? — попита Шивоун.

— Уха! — възкликна Бъд.

Шивоун ги огледа и забеляза нетърпение в израженията им, сякаш не ги свърташе на едно място — всички бързаха да се върнат при хората си и да се заемат с проучването на новата идея. Имаше добър екип, с гордост си помисли тя, най-добрият възможен, и можеше да му повери разчепкването на тази идея, докато не бъде напълно интегрирана в плановете и конструктивната програма. Дотогава вече щеше да се е появила следващата пречка и всички отново щяха да се съберат в тази зала.

— Преди да приключим, още една добра новина — каза Шивоун. — Може би намерих решение и на проблема с нанотехнологичното производство.

Всички се ококориха.

Тя се усмихна.

— Това ще почака. Ще ви пратя подробностите по мейла, когато проуча нещата. Благодаря на всички. Закривам съвещанието.

Екраните един по един започнаха да изгасват.

— Голяма актриса си — ухили се Тоби.

— Винаги ги оставям с незадоволено любопитство.

— Сериозно ли говориш за проблема с интелигентната материя?

— Има нужда от много работа, но мисля, че ще се получи.

— Знаеш ли, математически Л1 е повратна точка — точка, където кривата променя посоката си. Тъкмо затова е равновесна точка.

— Знам го… аха. Смяташ, че днес сме минали през повратен момент в проекта, така ли?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да оставиш сензациите на журналистите. Добре. Да продължаваме.