Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (36)

36
Залезът (III)

Тази последна вечер Шивоун Макгоран се намираше в малкия си кабинет в Евроиглата — крачеше нервно и се взираше в помръкналия Лондон.

Под затворения Купол се беше спуснала нощ. Но улиците бяха осветени. Чудеше се какво би могла да чуе, ако не бяха звукоизолиращите прозорци: смях, писъци, автомобилни клаксони, сирени, звън на строшено стъкло? Предстоеше им трескава нощ, несъмнено — малцина щяха да спят.

Тоби Пит енергично нахлу в кабинета й. Носеше малък мукавен поднос с две големи полиестерни чаши кафе и бисквити.

Шивоун признателно взе кафето.

— Ти си невъзпят герой, Тоби!

Той седна и си взе бисквита.

— Щом единственият ми принос в тази криза е да нося бисквити за кралския астроном, ще продължа да го върша до горчивия й край — даже да се наложи тайно да си вмъквам нещо за хапване. Ей, големи циции са тия еврократи!

Тоби изглеждаше приветлив и невъзмутим, както винаги. Той проявяваше типично британска сила на характера, помисли си Шивоун: кафе и бисквити, докато светът свършваше. Но й хрумна, че никога не й е говорил за личния си живот.

— Не ти ли се иска да си някъде другаде, Тоби? С някого…

Той сви рамене.

— Моят партньор е в Бирмингам при роднините си. Той е на толкова сигурно място, на колкото съм и аз.

Шивоун ахна: той? Още нещо, което не знаеше за него.

— Нямаш ли роднини?

— Сестра ми е в Австралия. Тя е под купола в Пърт с децата си. Не мога да направя нищо, за да им осигуря по-голяма безопасност. Иначе ние сме сираци. Всъщност работата на сестра ми може би ще те заинтересува. Тя е космически инженер. Разработваше космически асансьор. Нали знаеш, кабелна мотриса, издигаща се до геосинхронна орбита, като начин за пътуване в космоса. Засега всичките й проучвания са на хартия естествено. Обаче ме уверява, че било напълно осъществимо от техническа гледна точка. — Той направи физиономия. — Жалко, че нямахме такъв при строежа на щита — щеше да ни спести много гориво. Ами твоите роднини? Майка ти и дъщеря ти — в Лондон ли са?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Намерих им място в една неутринова обсерватория.

— В какво?… А, да.

Това всъщност бяха изоставени солници в Чешир. Всички неутринови обсерватории се намираха дълбоко под земята.

— За това ми спомена Михаил Мартинов от Луната. Разбира се, тази идея не беше хрумнала само на мен. Трябваше да използвам връзки, за да ги уредя.

Което бе в пълно нарушение на правилата на еврокрацията.

Премиер-министърът на Европа беше позволил на заместника си да се скрие в ливърпулския бункер, за да има поне два независими командни пункта. Но бе настоял цялото правителство, включително фигури като Шивоун, да остане в лондонската Евроигла, над земята. Всичко било въпрос на дух, твърдеше той: в този съдбоносен ден хората не бивало да виждат, че членовете на правителството използват правомощията си, за да си осигурят убежище.

Премиер-министърът можеше и да е прав по въпроса за духа — Шивоун не беше политик. Ала след дълга вътрешна борба установи, че не е способна да се подчини на принципа да не помагат на семействата си. И изпитваше още по-силно угризение, че се бе наложило да се възпротиви срещу Бъд и неговите герои на щита, след като те се бяха поддали на абсолютно същия импулс.

Тоби обаче едва ли щеше да я изпорти.

— Предполагам, че не си единствената. Но е жалко, че не може да си при тях. — Той се облегна на стола си и запали цигара. Изглежда, днес беше ден за нарушаване на правилата.

Темпото през последните няколко месеца и седмици все повече се ускоряваше, както в космоса, така и на Земята.

Повечето големи градове бяха покрити с куполи като лондонския или по-примитивни убежища от балони и цепелини. Във всички жизненоважни системи бяха вградени осигуровки, дълбоко в земята бяха заровени фиброоптични кабели, дублиращи комуникационните връзки, бяха приготвени запаси от храна и вода. Ако щитът не постигнеше целта си, всички тези усилия нямаше да променят нищо, но ако, по думите на президента Алварес, превърнеше това явление, от което никой нямаше да оцелее, в природно бедствие, от което някои щяха да се спасят, щеше да е от значение всеки човешки живот.

И правителствата някак си трябваше да покажат на своите народи, че се опитват да правят нещо — всичко по силите на човек. Поне психологически това бе изиграло своята роля. Почти до самия край обществото беше продължило да функционира организирано, опровергавайки предвижданията за пълна анархия, направени от неколцина коментатори с песимистична представа за своите човешки събратя.

Ала въпреки това всичко се бе разпаднало. Едно беше да се вслушваш в призивите да продължаваш да работиш, когато оставаха години. Когато останаха няколко седмици, растящата нервност започна да се отразява почти на всички. Наблюдаваше се нарастване на безразличието и дребната анархия. Накрая рояците бежанци, които се изливаха от незащитената провинция към градските куполи, принудиха повечето правителства да въведат военно положение. Полицията, пожарните команди, въоръжените сили и медицинските служби напрягаха сили до краен предел — твърдеше се, че са изтощени още преди да започне самата криза.

Положението в света бе аналогично, Шивоун го знаеше от правителствените информационни сводки и личните си пътувания. Всички свещени места бяха претъпкани с поклонници, мнозина от които новопокръстени, от водите на Ганг до Ерусалим и дори кратера на Рим, който беше превърнат в импровизирана катедрала на открито. Призоваваха и други богове. В Розуел и други класически НЛО центрове се провеждаха масови спонтанни прояви — хората се събираха, за да помолят любимите си извънземни да дойдат да ги спасят от това бедствие. Шивоун се чудеше какво си мисли за такива сцени Бисиса — каква ирония имаше в цялата тази грешно насочена надежда и вяра в извънземните, разбира се, ако тя беше права за ролята на нейните Първородни!

Настроенията в Америка я бяха изненадали. Само преди два дни се бе върнала от последното си пътуване в Щатите, където беше събирала информация по искане на премиер-министъра. Хората бяха приключили с всички приготовления, куполите бяха издигнати и запечатани, бяха изкопани скривалища в задните дворове, бункерите от Студената война бяха отворени и преоборудвани. Сега всички като че ли се обръщаха към онова, което смятаха за ценно. В последния момент се надигаше движение за защита на националните богатства, от американските орли до семената от секвоя и седемдесетгодишните лунни кораби в ракетните паркове на НАСА. Хората се събираха в националните паркове и други любими места, даже където нямаше да бъдат защитени от бурята, сякаш искаха в съдбоносния момент да са на място, което обичат.

Но всички бяха мълчаливи и на Шивоун й се стори, че настроението в Америка е тъжно. В края на краищата американците още бяха млада нация и навярно смятаха, че едно невероятно приключение приключва прекалено скоро.

Сега краят на играта наближаваше. През последните няколко часа сухопътният транспорт бе спрял извън Лондонския купол, всички самолети бяха кацнали. Всички портали на Купола бяха под обсада. На порталите винаги беше имало проблеми, ала в тези последни часове различните смущения и безредици сякаш се сливаха в малка война.

Е, някак си щяха да издържат до последния ден повече или по-малко невредими. И скоро всичко щеше да свърши, по един или друг начин.

— Колко е часът?

Тоби си погледна часовника.

— Единайсет. Още четири часа. Тогава ще разберем кое как. — Затвори очи и дръпна от цигарата.