Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (28)

28
„Лондонският ковчег“

Днес „Лондонският ковчег“ пустееше. Кози се катереха по своите бетонни планини, пингвини се плацикаха в боядисани в синьо плитчини, пъстри птици пееха пред публика, състояща се само от техните гледачи и Шивоун. Не бе време за зоологически градини.

Ала Бисиса беше тук. Шивоун я намери в залата на приматите, сама, с чаша кафе в ръка. В една широка покрита яма няколко шимпанзета спокойно се отдаваха на обичайните си занимания. Старомодната сцена рязко контрастираше на новата анимационна табела, която гордо съобщаваше, че тези същества са Homo troglodytes troglodytes, най-близките братовчеди на човека.

— Благодаря, че дойде — каза Бисиса. — И се извинявам, че те домъкнах тук. — Изглеждаше уморена, бледа.

— Няма нищо. От малка не съм идвала в този зоопарк.

— Просто исках да дойда още веднъж. Тия симпатяги са тук за последен ден.

— Не знаех, че ще ги местят толкова скоро.

— След като са признати за физически лица, шимпанзетата имат пълни човешки права — особено право на личен живот, когато си чоплят носа и се чешат по ребрата. Затова ще ги преместят в малък бежански център, снабден с люлки от автомобилни гуми и банани.

Гласът на Бисиса бе уморен, почти безизразен, и Шивоун не можеше да определи настроението й.

— Ти не го ли одобряваш?

— А, естествено, че го одобрявам. Въпреки че има много неща, с които не съм съгласна. — Тя кимна към един войник, тежковъоръжен и младолик, който патрулираше от отсрещната страна на ямата.

Дебатът за защитата на нечовешките форми на живот от слънчевата буря не се отнасяше само за шимпанзетата, където законът бе сравнително ясен. С наближаването на бурята по целия свят се полагаха усилия за спасяване поне на избрани екземпляри от животинското и растителното царство. Те до голяма степен бяха организирани набързо: под „Лондонския ковчег“ бяха инсталирани грамадни хибернакули за съхраняване на зиготи на животни, насекоми, птици и риби и семена на растения от треви до борове. Що се отнасяше до животните, зоологическите градини вършеха същото вече от десетилетия — от началото на века западните зоопаркове подслоняваха животни, отдавна изчезнали в природата — слонове, тигри, дори един вид шимпанзета.

Разбира се, това общо взето било напразно, твърдяха някои еколози. Макар че разнообразието на живота в хладната облачна Великобритания не можеше да се сравнява с богатството на екваториалните джунгли, дори в една шепа пръст от лондонска градина сигурно имаше повече видове, повечето непознати, отколкото бяха известни на всички естественици на света допреди век. Не можеха да спасят всички — но алтернативата беше да не правят нищо и повечето хора, изглежда, бяха единодушни, че са длъжни да опитат.

Някои обаче негодуваха, че изобщо се полагат усилия да се спаси нещо друго, освен човешкия род.

— Сега е време на труден избор — въздъхна Шивоун. — Знаеш ли, онзи ден разговарях с една еколожка, която твърдеше, че трябвало просто да приемем това, което става, защото било поредното гибелно събитие от дълга верига такива катаклизми. Било като горски пожар, каза тя, необходимо пречистване. И всеки път биосферата се възраждала и ставала все по-богата отпреди.

— Това не е естествено — мрачно възрази Бисиса. — Не може да се сравнява с падане на астероид. Някой го е извършил, съзнателно. Може би тъкмо затова изобщо е еволюирал разумът. Защото има моменти, когато слънцето угасва, когато падат метеорити, изтребващи динозаврите — моменти, когато механизмите за естествен подбор не са достатъчни. Моменти, когато имаш нужда от разум, за да спасиш света.

— Биолозите биха казали, че зад естествения подбор не стои преднамереност, Бисиса. И еволюцията не може да те подготви за бъдещето.

— Да — усмихна се тя. — Но аз не съм биолог, затова мога да го кажа…

Тъкмо заради тези разговори Шивоун толкова много ценеше компанията на Бисиса.

Седем месеца преди деня на слънчевата буря светът полагаше отчаяни усилия да се приготви за нея. Ала колкото и да бяха важни, много от извършваните неща бяха банални. Например последният кмет на Лондон — жена — бе избран заради елементарното, но безспорно ефикасно обещание, че каквото и да става, ще осигури водоснабдяването на града, и след встъпването си в длъжност очевидно го изпълняваше. През цялата страна бе прокаран огромен нов водопровод от големия резервоар Кийлдър на север от столицата — въпреки че мнозина на североизток мърмореха за „южняшките лигльовци“, които „им“ крадели водата. Тези неща очевидно бяха важни — самата Шивоун участваше в много такива проекти, — но бяха тривиални.

Понякога многото приказки й пречеха да вижда положението ясно. И Бисиса, която си седеше вкъщи сама и просто разсъждаваше, беше един от нейните пробни камъни за представите й за цялостната картина. Тъкмо на нея й бе хрумнала важната идея за всеобщата подкрепа за производството на интелигентна материя. И пак Бисиса й беше помогнала да прозре най-голямата загадка.

След онази съдбоносна видеоконференция и доказателството на Юджийн Менгълс, че в слънчевата буря наистина има елемент на преднамереност, бяха започнали да взимат на сериозно твърденията на Бисиса за Първородните и Мир. Никой не вярваше в цялата история — даже Шивоун, признаваше пред себе си тя. Но повечето хора от нейния импровизиран мозъчен тръст приемаха, че да, толкова ясно реконструираното от Юджийн слънчево смущение може да е било предизвикано само чрез намеса на някаква разумна сила. И само това, дори да не се опитваха да разсъждават за целите на този разум, беше поразително заключение.

Сведенията на Бисиса им бяха помогнали да насочат Юджийн и други към по-цялостно разбиране на физическия механизъм зад слънчевата буря и следователно бяха помогнали за оцеляването на човечеството. Шивоун обаче незабавно бе видяла проблема: засега намесата на Първородните просто нямаше значение. Каквато и да беше причината, трябваше да се справят със самата слънчева буря. Дори не можеха да разгласят новината: разпространяването на слухове за извънземна намеса определено само щеше да предизвика паника, при това напразно. Затова всичко остана тайна, известна само на най-висше държавно равнище и на още неколцина избрани. Ако Първородните изобщо съществуваха, обещаваше си Шивоун, по-късно щяха да се занимават с тях.

Но това означаваше, че Бисиса не може да направи нищо по най-важния въпрос в живота си. Не можеше дори да говори за това. Все още беше в „отпуск по семейни причини“ и съвсем щяха да я уволнят, ако Шивоун не се бе намесила. Ала Бисиса нямаше смислена работа, с която да се занимава. В това деликатно състояние беше напълно изоставена и бе започнала да страни от другите, прекарваше прекалено много време сама в апартамента си или обикаляше Лондон и ходеше на места като „Лондонския ковчег“ — явно не искаше друга компания, освен Мира.

— Хайде — рече Шивоун и я хвана за ръка. — Да идем при слоновете. После ще те закарам вкъщи. Искам да видя Мира…

 

 

Блокът на Бисиса до Кингс Роуд в Челси бе имал късмет да се озове под Тенекето. Половин километър по на запад и щеше да е съвсем извън Купола. Сега се гушеше под надвисналата сянка на стената и когато минаваше с кола край него, човек можеше да види между покривите самия Купол, извисяващ се във въздуха като корпус на грамаден космически кораб.

Шивоун отдавна не беше идвала тук. Нещата се бяха променили. На входовете имаше нови тежки ключалки. И когато Бисиса отвори вратата, отвътре изскочи ръждивочервено петно, стрелна се между краката й и се скри зад ъгъла. Тя се сепна, но после се засмя.

Сърцето на Шивоун се разтупка.

— Какво беше това? Куче ли?

— Не, лисица. Не са вредни, ако се грижиш за боклука си — въпреки че ми се ще да знам кой я е пуснал във входа. На хората сърце не им дава да се отърват от тях, не и в такъв момент. В околността има още, сигурна съм. Може би идват в Купола.

— Сигурно усещат, че ще се случи нещо.

Бисиса се заизкачва към апартамента. В коридорите и по стълбището Шивоун видя много непознати лица.

— Квартиранти — обясни Бисиса. — Държавни разпоредби. Всяка кооперация в Купола трябва да приюти поне еди-колко си възрастни лица на еди-колко си квадратни метра жилищна площ. Наблъскаха ни като сардели. — Тя отвори вратата и Шивоун видя коридора, задръстен с бутилирана вода и консерви, типичен семеен склад със запаси. — Една от причините да оставя Линда при нас. По-добре братовчедка, отколкото непознат…

Шивоун тръгна към прозореца. Южно изложение, много светлина. Сянката на Купола скриваше небето, но пак имаше добър изглед към града на изток. От всички южни прозорци и балкони и на всеки покрив бяха спуснати сребристи покривала. Бяха направени от интелигентна материя, късчета от космическия щит, отглеждани из целия град от обикновените лондончани.

Бисиса й донесе чаша портокалов сок и се усмихна.

— Каква гледка, а?

— Величествено е! — искрено възкликна Шивоун.

Идеята на Бисиса се беше оказала удивително добра. За да отгледа късче от щита, който щеше да спаси света, човек се нуждаеше единствено от търпение, инсталация, не по-сложна от домашна фотолаборатория, и основни хранителни вещества: смлените домашни отпадъци вършеха отлична работа. Суровината за интелигентните елементи известно време представляваше проблем, преди складовете от миналия век, пълни с остарели мобифони, компютри, игри и други изхвърлени играчки да бъдат превърнати в мини за силиций, германий, сребро, мед и дори злато. В Лондон имаше само един възможен лозунг за програмата, макар и терминологично неточен: „Рови за победата“.

— Всичко това действа изключително вдъхновяващо: хора от целия свят задружно работят, за да спасят себе си и всички останали — рече Шивоун.

— Да. Но я се опитай да го кажеш на Мира.

— Как е тя?

— Уплашена е. Не, нещо повече. Травматизирана може би. — Лицето на Бисиса беше спокойно, ала отново изглеждаше уморена, обременена от угризения. — Опитвам се да виждам нещата от нейна гледна точка. Тя е само дванайсетгодишна. Когато беше малка, майка й изчезваше за по няколко месеца — и после изневиделица се появи с обезумял поглед. А сега и опасността от слънчевата буря. Тя е умно дете, Шивоун. Разбира новините. Знае, че на двайсети април всичко това, цялата тъкан на нейния живот, всичките й неща, стената, синтетичните поп звезди, нейните екрани, книги и играчки просто ще се сринат. Не стига, че мен все ме нямаше. Струва ми се, че никога няма да ми прости, задето съм допуснала края на света.

Шивоун се замисли за Пердита, която, изглежда, изобщо не схващаше какво предстои — или поне предпочиташе да не схваща.

— Това е по-добре, отколкото да откажеш да повярваш. Обаче няма къде да намериш утеха.

— Няма. Даже в религията, поне аз. Никога не съм бяла много набожна. Въпреки че хванах Мира да гледа изборите за нов папа. — След разрушаването на Рим новият понтифик се бе установил в Бостън — големите американски диоцези и без това отдавна бяха далеч по-богати от Ватикана. — Цялата тая религиозност наоколо ме смущава. А теб? Тия поклонници на слънцето, които изпълзяха от сенките…

Шивоун сви рамене.

— Просто го приемам. Знаеш ли, даже хората горе на самия щит се молят много. Религията може да изпълнява социални функции, като ни сплотява около обща цел. Може би тъкмо затова изобщо се е развила. Мисля, че няма нищо лошо в това хората да приемат щита като… хммм… строеж на катедрала в небето, щом това им помага да издържат. — Тя се усмихна. — Независимо дали Бог ни наблюдава.

Ала лицето на Бисиса продължаваше да е мрачно.

— Не знам за Бог. Обаче други ни наблюдават, сигурна съм.

— За Първородните ли мислиш? — предпазливо попита Шивоун.

— Как бих могла да не мисля за тях? — измъчено отвърна Бисиса.

Двете се сгушиха с по чаша кафе на дивана. Атмосферата бе нелепо домашна, помисли си Шивоун, за да обсъждат едно от най-сериозните философски открития.

— Предполагам, че това е мечтата на всички времена — каза тя. — Още от времето на древните гърци размишляваме за съществуването на извънземен разум.

— Даже сега не мога да свикна с тази мисъл.

— Всички учени се затрудняват да я приемат. Аргументите за предназначението — тоест да изграждаш теориите си за вселената на презумпцията, че тя е създадена със съзнателна цел — са излезли от мода преди триста години. Дарвин е забил последния гвоздей в този ковчег. Естествено тогава Бог е бил модерният творец, а не извънземните. Такива разсъждения противоречат на образованието, получено от всеки учен. И тъкмо затова инстинктивно реших да те свържа с Юджийн, Бисиса. Чудех се какво ще се случи, ако го накараш да започне да мисли различно. Предполагам, че инстинктът ми се е оказал верен. Но въпреки това ми се струва неестествено. — Шивоун въздъхна. — Едновременно изпитам и угризение, и удовлетворение.

— Как според теб ще го приемат хората, когото накрая им кажете? — попита Бисиса.

Шивоун се замисли за собствените си чувства.

— Последиците са невероятни — политически, обществени, философски. Всичко се променя. Даже да не открием нищо друго за тези същества, които ти наричаш Първородните, Бисиса, и какъвто и да е резултатът от слънчевата буря, самият факт, че знаем за съществуването им, доказва, че не сме сами във вселената. Сега, както и да си представяме бъдещето, трябва да включим възможността да има други.

— Смятам, че хората имат право да знаят — заяви Бисиса.

Шивоун кимна — отдавна спореха по този въпрос.

— Ние стигнахме на Луната и Марс — продължи Бисиса. — Сега строим щит, голям колкото планета. И все пак всичките ни успехи не струват нищо — не и пред сила, която е способна да извърши такова нещо. Но не вярвам, че хората ще се уплашат. Мисля, че по-скоро ще се разгневят.

— Все още не разбирам — рече Шивоун. — Защо им е на тези твои Първородни да ни излагат на опасност от пълно изтребление?

Бисиса поклати глава.

— Предполагам, че познавам Първородните по-добре от всеки друг. Но не мога да отговоря на въпроса ти. Сигурна съм само в едно. Че ни наблюдават.

— Наблюдават ли ни?

— Струва ми се, че Мир беше тъкмо това — колаж от цялата ни история, чак до тоя момент, до евентуалната ни гибел. Мир не беше за нас, а за Първородните. Те си налагаха да видят какво унищожават, да осъзнаят какво са сторили.

Говореше колебливо, очевидно несигурна в разсъжденията си. Шивоун си я представи как седи сама часове наред и упорито рови в спомените и неуверените си чувства.

— Те не искат нищо от онова, което знаем и можем да направим — каза Бисиса. — Не ги интересуват нашата наука и изкуство — иначе щяха да спасят книгите ни, картините ни, даже някои от нас. Нашите неща са далеч под тях. Истинското им желание, поне така ми се струва, е да узнаят какво е да си човек. Особено когато си под атака.

— Значи ценят разума — замислено отвърна Шивоун. — Разбирам защо една високоразвита цивилизация поставя разума над всичко друго. Може би той се среща рядко в нашата вселена. Те го ценят, въпреки че го унищожават. Значи имат морал. Може би изпитват угризение за това, което вършат.

Бисиса се засмя горчиво.

— Обаче въпреки това го вършат. Което изглежда нелогично, нали? Възможно ли е боговете да са луди?

Шивоун погледна към сенките на Купола.

— Може би има логика, даже в цялото опустошение.

— Вярваш ли в това?

Шивоун се усмихна.

— Даже да вярвах, щях да отрека. Да вървят по дяволите.

Бисиса отговори на усмивката и.

— Да. Да вървят по дяволите.