Метаданни
Данни
- Серия
- Една одисея във времето (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sunstorm, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Апокалиптична фантастика
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Темпорална фантастика
- Философска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata
- Разпознаване и начална корекция
- WizardBGR (2017)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2018)
Издание:
Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър
Заглавие: Слънчева буря
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-662-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3797
История
- — Добавяне
41
Небесният палат
07:04 (лондонско време)
Шивоун бе прекарала двата часа след изгрев-слънце в големия оперативен център, организиран на един от средните етажи на Евроиглата. Стените бяха покрити с гигантски екрани и хората работеха на множество редици бюра, вторачени в мъждукащите екрани. Оттук премиер-министърът на Евразия се опитваше да следи какво става в огромните му владения и в останалите части на планетата. Всичко това излъчваше атмосфера на отчаяна енергия, почти на паника.
В момента големият проблем не беше топлината, отделяна от слънчевата буря, а нейната електрическа енергия, ЕМИ — електромагнитният импулс.
Щитът бе оптимизиран така, че да елиминира най-голямата опасност за Земята, енергийния пик на бурята във видимия спектър. Но наред с тази видима светлина със светлинна скорост дойде и доза високочестотна радиация, гама и рентгенови лъчи, от които щитът не осигуряваше защита. Невидимият удар от космоса беше опасен за незащитени астронавти — Шивоун знаеше, че Бъд и неговите екипи са се скрили където могат. Земната атмосфера бе непроницаема за радиацията и щеше да спаси населението на планетата от непосредственото й въздействие. Проблемите обаче идваха с вторичните й ефекти.
Самата радиация може и да не стигнеше до повърхността, ала енергията, пренасяна от всички тези яростни малки фотони, трябваше да се освободи някъде. Всеки фотон се заби в атом от високите пластове на земната атмосфера, освобождавайки по един електрон. Електрически заредените електрони бяха впримчени в магнитното поле на Земята, поемаха все повече енергия от космическата радиация и се движеха все по-бързо — и накрая изпуснаха енергията си като импулси електромагнитна радиация. Докато Земята неуморно се въртеше под ударите на слънчевата буря, високо над планетата премина тънък облак от измъчени електрони и посипа сушата и морето с енергия.
Вторичната радиация щеше да премине през човешката плът, без да срещне никакво съпротивление. Но тя индуцираше електрически ток в дългите проводници като електрически кабели и дори антени. Електрическите уреди бяха връхлетени от енергийни вълни, достатъчно мощни, за да ги унищожат или даже да ги накарат да избухнат: електричеството спря във всички лондонски сгради, всяка готварска или отоплителна печка се превърна в потенциална бомба. Все едно че 9 юни 2037-а се повтаряше, въпреки че физическата причина бе малко по-различна.
Властите от години бяха предупредени за това. Дори бяха изровили някои прашни стари военни проучвания. Ефектът на ЕМИ бил открит случайно, когато при изпитания на бомба в атмосферата неволно унищожили телефонната система в Хонолулу на повече от хиляда километра разстояние. Сериозно се предполагало, че като взривят достатъчно мощна ядрена бомба високо над атмосферата над вероятното бойно поле, електрониката на врага може да бъде унищожена още преди началото на боя. Затова десетилетия наред бяха разработвали техника, способна да издържи на такова облъчване.
Където беше възможно, властите в Лондон бяха приспособили системите си според военните спецификации и ги бяха дублирали по различни начини: предполагаше се например, че оптичните кабели няма да пострадат. Тази нощ „Зелените богини“ на пожарната отново бяха вкарани в действие, лондонските полицаи също патрулираха с много странни наглед коли, някои от които изкарани от музеите. Модерните интегрални схеми, пълни с миниатюрни пролуки, само чакащи да бъдат възпламенени от искри, лесно можеха да изпушат, но по-старите, по-тромави коли, строени около 80-те години на XX век, бяха способни да издържат и на най-страшните удари. Последната предпазна мярка в Лондон бе „заповедта за затъмняване“. Ако хората просто изключеха електрическите си уреди, имаше по-малък шанс да пострадат.
Ала нямаше време да приспособят или заменят всичко и не всеки щеше да седи вкъщи на тъмно. В цял Лондон вече имаше автомобилни катастрофи и се съобщаваше за самолети — които всъщност изобщо не трябваше да летят, — нападали като мухи от небето. Съвременните самолети поддържаха височина чрез активен електронен контрол на авиоповърхностите — и когато чиповете им отказаха, те дори не можеха да летят като безмоторни.
Междувременно само един на сто телефона щеше да преживее тази криза. Същото се отнасяше за ретранслаторните станции. Далеч над тях сателитите един по един напускаха електронното небе. Скоро всеобщата електронна взаимосвързаност, от която зависеше голяма част от бизнеса, щеше да се разпадне — накрая това разпадане щеше да е много по-пълно, отколкото на 9 юни — при това тъкмо когато най-много имаха нужда от нея.
— Извинявай, че те прекъсвам, Шивоун…
Тя знаеше, че като същество, възникнало от мрежата на глобалната взаимосвързаност, тази нощ Аристотел е особено уязвим.
— Как се чувстваш, Аристотел?
— Благодаря, че попита. Чувствам се малко странно. Но мрежите, на които съм основан, са издръжливи. Още отначало са били проектирани да издържат на атаки.
— Знам. Но не и такива.
— Засега мога да устоя. Пък и имам планове за извънредни ситуации, както знаеш. Търсят те, Шивоун. Струва ми се, че е важно. От чужбина.
— От чужбина ли?
— По-точно от Шри Ланка. Дъщеря ти…
— Пердита ли? В Шри Ланка? Невъзможно. Аз я пратих в чеширските солници!
— Очевидно не е останала там — меко отвърна Аристотел. — Ще те свържа.
Шивоун отчаяно се заоглежда и откри образ на цялата Земя, заснета от щита. В момента подслънчевата точка пълзеше по Източна Азия. Тази точка, където в даден момент максималният енергиен поток се изливаше в атмосферата, бе център на ужасяваща спирала от разкъсани облаци. И водата се изпаряваше от океана и сушата навсякъде по дневното полукълбо, като образуваше исполински циклонални системи.
В Шри Ланка скоро щеше да стане пладне.
07:10 (лондонско време)
Пердита клечеше на мократа пръст до една стена в Сигирия. Този „небесен палат“ датираше отпреди тринайсет века, въпреки че през повечето от това време беше изоставен и забравен. И сега не можеше да й осигури убежище.
Небето бе тъмен похлупак, покрит с кипящи облаци, и само бледо сияние показваше мястото на коварното слънце, почти точно над нея. Вятърът брулеше древните камъни, шибаше я по лицето и гърдите. Дъждът плискаше в очите й и беше горещ, адски горещ, въпреки скоростта си. „Като взрив в сауна“, така бе казал Хари, австралийското й гадже, който беше предложил да дойдат тук. Но от дълги минути не бе виждала нито Хари, нито никого.
Вятърът отново промени посоката си и устата й се напълни с дъжд. Имаше солен вкус, морска вода, вдигната направо от океаните.
Телефонът й бе тежък военен апарат — майка й беше настояла постоянно да го носи със себе си през последните два месеца. Удивляваше се, че още работи. Ала трябваше да крещи в него, за да надвиква вятъра.
— Майко?
— По дяволите, какво правиш в Шри Ланка, Пердита? Пратих те на сигурно място в солниците. Глупава, егоистична…
— Знам, знам — нещастно отвърна момичето. Ала й се бе сторило чудесна идея да се измъкне.
За пръв път беше дошла в Шри Ланка преди три години. И веднага се бе влюбила в острова. Макар и все още раздиран от време на време от противоречията на миналото, той й се стори поразително мирен, без боклуците, тълпите и ужасната пропаст между богатите и бедните, която помрачаваше Индия. Дори затворът в Коломбо — където веднъж беше пренощувала, след като, заредена с прекалено много палмово вино, се бе присъединила към Хари в свръхбурна демонстрация пред индонезийското посолство заради договорите за изсичане на горите — се беше оказал изумително цивилизован, с голяма табела над входа, гласяща „ЗАТВОРНИЦИТЕ СА ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА“.
Подобно на много туристи, Пердита беше привлечена към сърцето на острова, между Анурадхапура, Полонарува и Дамбула. Равнината бе осеяна с огромни скали и покрита с джунгли от тик, абанос и махагон. Сред дивата природа и красивите селца се таяха удивителни културни паметници като този дворец, който беше обитаван само двайсет години, преди да потъне в джунглата за векове.
Пердита бе нещастна от перспективата да се завре в някаква дупка в Чешир. Датата на слънчевата буря наближаваше и докато властите по целия свят полагаха усилия да защитят градове, петролни кладенци и електростанции, възникна друго движение, обединило се около младежите, опитващи се да защитят част от останалото: периферното, неблагосклонно приеманото от обществото, разрушеното, пренебрегваното. И когато Хари й предложи да отидат на Шри Лаика, за да се опитат да спасят част от Културния триъгълник, тя се нахвърли на тази възможност и се измъкна. Младите доброволци седмици наред енергично събираха семена от дърветата и растенията и ловяха диви животни. Най-големият проект на Пердита беше да се покатери над Сигирия в опит да я увие в огледално фолио — нещо като грамадна коледна пуйка, както бе казал Хари.
Предполагаше, че всъщност не е вярвала в ужасните прогнози за слънчевата буря — ако беше, сигурно в крайна сметка щеше да си остане в ония чеширски солници и да замъкне и Хари там. Е, бе сбъркала. Шивоун й беше обяснила, че целта на щита е да сведе слънчевата топлина до една хилядна от вълната, която иначе щяла да залее планетата. Което бе невероятно: щом това беше само една хилядна, каква ли беше цялата сила на бурята?
— Фолиото моментално отхвърча от Сигирия — нещастно извика в телефона Пердита. — И половината дървета са изкоренени, и…
— Как успя да се измъкнеш от проклетите солници? Имаш ли представа какви връзки трябваше да използвам, за да те вкарам там?
— Няма никакъв смисъл да ми викаш, майко. Сега съм тук.
Шивоун се опита да се овладее.
— Добре. Добре. Намери си убежище. Остави телефона включен. Ще се обадя на някои места. Част от глобалната система за позициониране е изключена, но може да успеят да те открият…
Вятърът се усили още повече, удряше я като мощен мокър юмрук.
— Майко…
— Ще се свържа с военните на острова… с британското консулство…
— Мамо, обичам те!
— О, Пердита…
Ала телефонът пръсна искри в ръката й, тя го хвърли и той угасна.
И вятърът я издигна от земята.
Вдигна я така, както правеше баща й в ранното й детство. Въздухът беше горещ, влажен и пълен с останки, вятърът се носеше толкова бързо, че Пердита едва дишаше. Ала странно, това бе почти успокоително, да я носи като листо. Така и не видя грамадния тиков дънер, премятащ се във въздуха като самата нея, който сложи край на живота й.