Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (43)

43
Щитът

15:12 (лондонско време)

Бъд Туук видя пробойната в щита много преди да стигне до нея. Човек не можеше да не я забележи. През ципата нахлуваше сноп плътна слънчева светлина, виждаше се по праха и парата на самата тъкан, която превръщаше в мъгла.

Облечен в тежкия си скафандър, радиационно закален и охладен, той се плъзгаше под обърнатата към Земята повърхност на щита. Висеше под грамадна леща — целият щит сияеше, изпълнен със светлината, която разсейваше, нещо като прозрачен таван. Бъд внимаваше да е в сянката на мрежата от непрозрачни плоскости, обхващащи щита, предназначени да го защитят от светлината и радиацията на бурята.

Докато се изтегляше по водещото въже — тук не се допускаха реактивни раници, — погледна през рамо към поддържащата платформа, с която беше стигнал тук, вече смалена в точица в далечината под грамадния покров на щита. Не зърна движение — на квадратни километри от него нямаше никого. И все пак знаеше, че всички са навън и работят, хвърлят и сетните си сили, стотици хора в най-масовата операция със скафандри в историята на космическите полети. Тази мисъл отново му припомни мащабите на щита: наистина беше огромен.

— Стигна, Бъд — прошепна Атина. — Сектор две хиляди четиристотин седемдесет и втори, радиус нула две петдесет и седем, плоскост номер…

— Виждам го — измърмори той. — Няма нужда да ме държиш за ръчичка, по дяволите!

— Извинявай.

Полковникът си пое дъх. Скафандърът му би трябвало да работи — ако системите му откажеха, щеше да се свари в собствената си пот за секунда. Но никога не беше подлаган на такава жега в скафандър.

— Не, ти извинявай.

— Няма нищо — отвърна Атина. — Днес всички ме навикват. Аристотел казва, че било част от работата ми.

— Обаче не го заслужаваш. Ти също страдаш. — Така си и беше. Атина представляваше разум, произлизащ от самия щит. В този ужасен ден топлината намираше и най-малките пролуки, прогаряше си път през плоскостите от интелигентна материя и с всяка изпушила микроверига, знаеше той, метафоричната глава на Атина все повече започваше да я боли.

Той измина последните няколко метра до пробива и извади ремонтния си комплект, устройство не много по-сложно от флакон спрей.

— Между другото, как е Аристотел?

— Не е добре — отвърна Атина. — Най-страшната част от ЕМИ явно свърши, но приливът на топлина води до прекъсвания на много места. Пожарите, бурите…

— Време ли е вече за план „Бе“?

— Аристотел смята, че не е. Струва ми се, че ми няма пълно доверие, Бъд.

Докато работеше, полковникът се насили да се засмее. Спреят беше прекрасно нещо, също полуинтелигентен — просто обтичаше пробива, без да обръща внимание на ужасната топлина на слънчевите лъчи.

— Не бива да слушаш тоя мухлясал музеен експонат. Ти си по-умна от него.

— Но не толкова опитна. Поне той твърди така.

Готово — лъчът чиста, неразсеяна слънчева светлина помръкна и угасна.

— Следващият пробив е… — започна Атина.

— Дай ми малко почивка. — Задъхан, Бъд се отпусна и заплува във вакуума, доколкото му позволяваха обезопасяващите ремъци. Ремонтният инструмент също плаваше, завързан за кръста му.

— Сега кой е музейният експонат? — с обичайната си тромава кокетност попита Атина.

— Изобщо не очаквах да съм тук. — Ала трябваше да го е очаквал, укори се той — трябваше да поддържа формата си. През последните отчаяни месеци преди бурята не бе имал време за тренировки, но това не го оправдаваше.

Вдигна поглед към щита. Представи си, че усеща тежестта на слънчевата светлина, натискаща надолу грамадната структура, че усеща невероятната топлина, изливаща се отгоре й. Това не се поддаваше на човешката интуиция: че само грижливо изчисленият баланс между силите на гравитацията и светлинното налягане, тук, точно на това място, позволява на щита изобщо да поддържа положението си. Струваше му се, че целият щит ще се затвори върху главата му като счупен чадър.

Докато гледаше, по повърхността преминаха вълни от искрящ огън. Това бяха безбройните миниатюрни дюзи на Атина. Светлинното налягане на бурята се оказваше по-неравномерно, отколкото предполагаха моделите на Юджийн, и под тази променлива сила Атина трябваше да поддържа позицията си. Тя работеше по-усърдно от всички тях, вече от часове, помисли си Бъд, при това без изобщо да се оплаква.

Но смъртта на неговите работници му късаше сърцето.

Хората от поддържащия екип на Марио Понзо един по един бяха загинали. Убиваше ги не топлината, а радиацията, това отвратително повишаване на гама и рентгеновата радиация, което Юджийн Менгълс и неговите безкрайни математически проекции не бяха предвидили. Бяха се опитали да заместят отпадналите. Дори Марио беше облякъл скафандър и бе излязъл навън. И когато самият той не беше издържал, Бъд набързо бе предал функциите си на Бела Фингъл — на мостика на „Аврора“ не бяха останали по-старши, — за да облече собствения си очукан стар скафандър.

Изведнъж му се повдигна и той повърна. Идваше дълбоко от стомаха му — не беше ял от началото на бурята — и имаше отвратителен кисел вкус. Лепкавата течност залепна за визьора му и малки късчета заплаваха из шлема му, някои бяха идеални симетрични сфери.

— Бъд? Как си?

— Информирай ме за облъчването — прегракнало нареди полковникът.

— Командният състав е поел сто бера^[1]. — И това въпреки защитната обвивка на „Аврора 2“! — Поддържащият екип, който е навън от началото на бурята, е облъчен с до триста бера. А ти стигаш до сто и седемдесет, Бъд.

Сто и седемдесет!

— Божичко!

След някогашните си преживявания в развалините на Купола на скалата, Бъд знаеше всичко за радиацията. Докато се бе подготвял за днешния ден, отново си бе припомнил таената наука за радиацията и нейното въздействие върху хората. Беше запомнил наизуст безсмислените препоръчителни стойности и всички страховити термини. Бяха му известни и последиците за здравето от радиационните дози. При сто бера, ако човек имаше късмет, няколко дни го очакваше гадене, повръщане, диария. При триста неговите хора вече бяха обезсилени от повръщане и други симптоми. Даже да не бъдеха облъчени повече, двайсет процента от тях щяха да умрат: двеста от хилядата, които лично беше пратил навън. Само от радиацията.

А някои бяха облъчени много повече. Бедният Марио Понзо с дългата брада се беше оставил да загине. Бъд знаеше термините за онова, което бе последвало: еритема и десквамация, зачервяване и изприщване на кожата, а после белене и олющване — едновременно с вътрешни увреждания, Марио беше умрял ужасно, сам в скафандъра си, далеч от всякаква помощ, и все пак до края бе продължил да докладва за състоянието си.

Полковникът погледна надолу, настрани от щита, към откритото лице на пълната Земя. Все едно се взираше в кладенец с ярко осветено дъно. Родната планета, наглед голяма колкото пълна Луна, гледана от Айова, слава Богу, се намираше прекалено далеч, за да различи подробности. Ала като че ли въздухът и океаните бяха разбъркани с великанска лъжица, като кафе със сметана. Сражаваха се със слънцето от дванайсет часа — денят едва беше преполовил — и всичко се разпадаше, самият щит, хората, които се опитваха да го поддържат, и планетата, която трябваше да защити той. Но нямаше какво друго да направят, освен да продължават.

Провери скафандъра си. Мудната система за рециклиране на въздуха бе изчистила повечето от повърнатото, но по визьора му имаше петна.

— Мамка му — измърмори Бъд. — Няма абсолютно нищо по-лошо от това да повърнеш в скафандър. Добре. Казвай сега.

— Сектор две хиляди четиристотин осемдесет и четири, радиус хиляда и две, плоскост номер дванайсет.

— Прието.

— Добре се сработваме, нали, Бъд?

— Да.

— Двамата сме добър екип.

— Най-добрият, Атина — уморено потвърди той. После се обърна и с усилие на волята започна да се изтегля по въжето.