Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (21)

21
Пречките

— Та така значи — директно започна Роуз Делиа. — Имаш два проблема, с които не можеш да се справиш. Без китайците няма да успееш да довършиш навреме инфраструктурата на щита. И даже да успееш, няма как да произведеш цялата ти нужна интелигентна материя. — Тя се облегна назад и вдигна поглед от екрана си към Шивоун. — Оплеска я.

Шивоун притисна с палци очите си и се опита да овладее гнева си. Беше януари 2039-а — половин година след като бе видяла първите елементи за щита, складирани на Луната, вече година и половина след 9 юни. Беше дошла и заминала още една Коледа, мрачен и безрадостен празник, и до слънчевата буря оставаха малко повече от три години.

Освен Тоби Пит и лицата на екраните Шивоун бе сама в Заседателната зала на Кралското дружество, мястото, което служеше за техен комуникационен център. От организатор на прояви в Дружеството Тоби постепенно се беше превърнал в нещо като неин личен секретар и рамо, на което можеше да поплаче при нужда. А в момента определено й се плачеше.

— Ние я оплескахме, Роуз — поправи тя геоложката.

— Моля?

— Понякога говориш като моя водопроводчик, Роуз. „Оплеска я“ не е верният израз. Важно е как се изразяваш. Проблемът не е мой, а наш. Ние я оплескахме.

Бъд Туук, който гледаше от друг стенен екран, тихо се засмя.

Роуз ядосано го стрелна с поглед.

— Не е важно кой я е оплескал, важното е, че работата е оплескана. — Искам кафе. — Тя се оттласна от стола си и изчезна от поглед.

— Хайде пак старата песен — мрачно рече Михаил.

Въпреки обичайното си вродено безпокойство, че всичко изостава, преди да дойде на работа тази сутрин, Шивоун всъщност беше настроена оптимистично за темпото, с което вървяха нещата.

На Луната, след месеци на невероятни усилия от страна на Бъд и неговите хора, Прашката бе готова и функционираше. Дори в момента строяха втори ускорител на маса. И не само това, но и производството на стъкло напредваше бързо: върху голата почва на кратера Клавиус бяха израснали заводи и денонощно зареждаха Прашката с потоци от структурни елементи. Преустановила работата си по хелий-3, Роуз Делиа се беше оказала повече от способен ръководител на тази част от проекта, въпреки постоянната си киселост.

Междувременно космическият кораб „Аврора 2“ се бе върнал от Марс и беше разположен в Л1, точката на Лагранж в космоса между Земята и слънцето. След завършването на Прашката първите подпори от лунно стъкло бяха изстреляни към строителния обект и бе започнал строежът на самия щит. Сега Бъд Туук формално ръководеше всички дейности в Л1 и, както винаги беше знаела Шивоун, се справяше спокойно и ефикасно. Казваха, че щитът скоро ще е достатъчно голям, за да се вижда с просто око от Земята — или поне че щял да се вижда, ако не бил яростният блясък на слънцето.

Даже личният живот на Шивоун проявяваше признаци на раздвижване, за всеобщо удивление на приятелите и роднините й. Не беше очаквала отношенията й с Бъд да се задълбочат толкова бързо, особено след като прекарваха почти цялото си време на различни светове. В най-тежките дни от живота й тази връзка бе за нея източник на утеха и сила.

Но сега, по време на рутинното ежеседмично съвещание, изневиделица бяха изскочили две непреодолими пречки.

Роуз Делиа отново се появи на екрана с кафе, което бавно се плискаше в чашата при слабата лунна гравитация. Разговорът продължи и Шивоун се опита да се съсредоточи върху проблемите.

Математически разполагането на обект в точка на Лагранж беше просто. Ако представляваше точкова маса, щитът можеше да бъде разположен точно на линията, свързваща Земята със слънцето. Само че този проект вече не беше математически, а инженерен.

Точката Л1 например изобщо не бе стабилна, а само полустабилна: ако бъдеше извадена от положението си, точковата маса щеше да се върне на мястото си по линията на земно-слънчевия радиус, но щеше и да се отдалечи от линията във всяка друга посока. Затова трябваше да се приложат механизми за поддържане на позицията, например ракетни дюзи.

И после естествено щитът не представляваше точкова маса, а обект, достатъчно голям, за да скрие цялата Земя. Само геометричният му център, пресичащ линията Земя — слънце, можеше да бъде балансиран в точката Л1. Центърът притегляше всички други точки и с времето щитът щеше да се смачка сам в себе си. Ако го направеха по-твърд, неминуемо щяха да увеличат масата. Щяха да преодолеят този проблем, като придадат на щита бавно въртене, само четири завъртания на година — „Все едно че Бог си върти слънчобрана“, както се беше изразил Михаил — достатъчни, за да осигурят нужната твърдост на цялата конструкция.

Въртенето обаче пораждаше други проблеми. Приставането към въртящ се обект в космоса, дори да се въртеше толкова бавно, колкото щита, бе много по-трудно, отколкото към неподвижен. По-сериозно беше това, че поради въртенето си, щитът щеше да се превърне в огромен жироскоп. Щеше да следва орбитата си между Земята и слънцето и да поддържа еднаква ориентация в космоса — и след година щеше да извърне лицето си от линията Земя — слънце и да изгуби значението си като „слънчобран“.

Междувременно трябваше да се съобразяват и с други сили, освен гравитацията. Самата слънчева светлина, фотонен дъжд, упражнява натиск върху всеки обект, до който се докосне. Тази сила е прекалено лека, за да се усети от вдигната човешка длан, но щеше да е достатъчно, за да придвижи яхта с тънки еднокилометрови платна от една планета до друга — и определено щеше да упражнява значителна сила върху обект, голям колкото щита. Имаше и още усложнения, например смущенията от гравитационните полета на Луната и планетите, както и на магнитното поле на самата Земя.

За да се справят с всичко това, щитът щеше да бъде направен с подвижна повърхност. Плоскостите можеха да се отварят и затварят по определен начин, така че слабият натиск на слънчевата светлина да се използва за въртене на щита. Това беше елегантно решение: щяха да впрегнат самата слънчева светлина, за да поддържат нужната позиция.

Ала за да поддържат положението му в тази среда на многобройни и постоянно менящи се сили, самият щит трябваше да е достатъчно интелигентен, за да регистрира мястото си в космоса и да се приспособява динамично. В идеалния случай всеки негов квадратен сантиметър щеше да знае какви сили въздействат върху него и щита като цяло и щеше да е в състояние да определя реакцията си.

Този разпределен и взаимосвързан интелект щеше да се постигне чрез създаване на „интелигентна повърхност“. Дебелият по-малко от един микрометър „епидермис“ на щита нямаше да е само огледален, но и щеше да съдържа микровериги. Разбира се, тези взаимосвързани локални интелекти щяха да допринесат за общия. Смяташе се, че готовият щит ще е най-интелигентното създание на човечеството до този момент — навярно по-интелигентен дори от Аристотел, само дето никой не знаеше точно колко е интелигентен той.

Толкова за проекта, достатъчно сложен сам по себе си. Осъществяването му беше съвсем друго нещо.

Единият днешен проблем бе производството на интелигентната повърхност — нямаше достатъчно нанофабрики, които да я доставят навреме. Но още по-сериозен беше въпросът със слънчевото налягане. Въпреки че можеше да се използва за активно контролиране на позицията, самото му съществуване пораждаше една фундаментална трудност — която бе втората пречка.

— Хайде да започнем стъпка по стъпка — предложи Бъд.

— Слънчевата светлина оказва натиск върху огледалната повърхност. Светлинното налягане действа срещу гравитацията на слънцето — все едно че слънчевата гравитация отслабва и равновесната точка Л1 се премества към слънцето по линията Земя — слънце.

— Ние се опитваме да сведем до минимум масата на щита. Но колкото е по-лек, толкова повече може да го изтласка слънчевата светлина. А колкото повече се приближава към слънцето, толкова по-голям трябва да бъде, за да заслони цялата Земя. Така че масата му всъщност пак започва да се увеличава… Тези два ефекта си противодействат и ограничават възможностите за решение. Нали така? За дадена дебелина на слоя има теоретична минимална маса за щита, под която няма приложимо конструктивно решение.

— И без китайците… — започна Шивоун.

— Не можем да изпълним този минимум — с някаква мрачна радост довърши Роуз.

Проблемът беше недостигът на тежкотоварен капацитет. Въпреки че китайското правителство отначало бе отказало да участва в програмата за построяване на щита, Мириам Грек беше сигурна, че след съответната омиротворителна дипломация и малко пазарлъци китайците също ще се присъединят. Мириам дори бе посъветвала Шивоун да включи в плановете си китайския флот от тежкотоварни ракети-носители „Лонг Марч“.

Е, Мириам Грек се беше оказала права за много неща, но не и за китайците. Тяхната съпротива да участват не се бе променила ни на йота и космическите им ресурси, изглежда, бяха посветени на някакви техни тайни намерения.

Намеренията на китайците не засягаха Шивоун. Интересуваше я само това, че въпреки месеците на отчаяно проектиране не бяха успели да открият изпълнимо решение: без китайците и техните ракети-носители „Лонг Марч“, а може би дори и с тях, твърдяха песимистите, просто нямаше как навреме да разположат онази минимална маса в Л1.

Тя знаеше, че инерцията е най-важното в този проект. Щитът беше невъобразимо, ужасно, безбожно скъп: проектът поглъщаше повече от брутния национален продукт на Съединените щати и следователно значителна част от икономическата продукция на целия свят. Смяташе се, че щитът е най-скъпият проект на човечеството след „проекта“ за спечелване на Втората световна война. Парите не идваха от небитието и много други програми, главно усилията за ограничаване на климатичните промени в изсушеното сърце на Азия и потъващата Полинезия, бяха прекратени, което предизвика очаквани протести.

Колкото по-реален ставаше проектът, толкова повече предизвикваше искрен политически гняв. В известен смисъл Шивоун се радваше на това, защото то означаваше, че повече от година след коледното изявление на Алварес „фиктивната война“ свършва и хората започват да вярват в слънчевата буря достатъчно, за да ги е грижа какво се прави по въпроса. Естествено трябваше да се решават технически проблеми — това, което се опитваха да направят, беше безпрецедентно. Ала тя знаеше, че ако допусне от ръководната й структура да изтече и намек за съмнение, той скоро ще разруши крехкия политически консенсус зад проекта — инфраструктура, също толкова важна за щита, колкото стъклените подпори и стълбове, доставяни от Луната.

Шивоун заразтрива слепоочията си.

— Тогава ще измислим друг начин да го направим. Какво можем да променим?

Роуз почука върховете на късите си пръсти едни в други.

— Не можеш да промениш основните участващи сили. Не можеш да промениш гравитационните полета на слънцето и Земята, нито налягането на квадратен сантиметър слънчева светлина. Не можеш да стесниш щита. Ако беше прозрачен, слънчевата светлина щеше безпроблемно да минава през него, естествено. — Тя се усмихна. — Обаче тогава нямаше да има смисъл изобщо да го строиш, нали?

— Все трябва да има изход, по дяволите — изсумтя Шивоун.

Тя обходи с поглед екраните по стените на залата. Хората, които я гледаха от тях, главните ръководители на нейния проект, бяха в различни краища на Земята, Луната и самата Л1. Както винаги, израженията на Бъд и Михаил Мартинов излъчваха съчувствие и подкрепа. Намръщената физиономия на Роуз отразяваше обичайния й негативизъм. Много от другите бяха още по-сдържани. Някои може всъщност да бяха признателни на Делиа и нейните пречки, защото така имаха зад какво да скрият собствените си проблеми.

Те просто не можеха да го проумеят, помисли си Шивоун. Имаше някакъв дефицит на въображение даже сред нейните хора, едни от най-интелигентните инженери и специалисти на света, които при това бяха най-тясно свързани с проекта. Те не строяха обикновен мост, нито щяха да летят на Марс — това не беше просто поредният проект, поредната точка в биографията им. Това бе бъдещето на човечеството. Ако се проваляха по каквато и да е причина, нямаше да има утре, за да поемат вината: нямаше да има съсипани кариери, нито търсене на нови посоки. Трябваше да приветства прямотата на Роуз, каза си тя — поне от нея човек научаваше истината, каквито и да бяха последиците.

— Няма да ви агитирам — рече Шивоун. — Само ще ви напомня думите на президента Алварес. „Не може да става и дума за провал“. Все още е така. Ще работим по този въпрос, докато от челата ни потече кръв, и ще измислим решение на тези два наши проблема днес, каквото и да става.

— С теб сме, Шивоун — прошепна Бъд.

— Надявам се. — Тя се изправи, отмести стола си и се обърна към Тоби. — Имам нужда от малко почивка.

— Разбирам. Само да ти напомня — в десет имаш ангажимент.

Шивоун хвърли поглед към страницата на електронния си бележник.

— Лейтенант Дът? — Жената, която, изглежда, повече от година се беше опитвала да се добере до нея с важна новина, която не искаше да сподели с никой друг, накрая бе стигнала до върха на пирамидата. Пак проблеми. Но поне различни.

Тя се протегна в опит да прогони болката в тила си.

— Ако това изобщо интересува някого, ще се върна след половин час.