Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (26)

26
Алтаир

Звездата Алтаир е толкова далече, че светлината й стига до Земята за шестнайсет години. И все пак тя в известен смисъл е наш съсед — само няколко десетки звезди се намират по-близо до слънцето.

Алтаир е видима звезда, но много по-голяма от слънцето. Два пъти по-горещата й повърхност е бяла, без никакъв намек за жълтата слънчева обагреност, и „издиша“ десет пъти повече енергия в лицата на пръснатите наоколо планети.

Шест от тях са огромни тела, с едно изключение, по-големи от Юпитер. Всички се образували близо до звездата, роейки се около нея като ято чудовищни птици, и с времето постепенно се отдалечили. Повечето се подредили като по часовников циферблат и орбитират в кръг около Алтаир. В дълбоките им горещи недра кипели сложни физически и химически процеси — и в спокойствието на вечността на някои от тези светове възникнал живот.

Една от планетите обаче се различаваше от другите.

Това грамадно чудовище, петнайсет пъти колкото Юпитер, нямаше късмет в отношенията си със своите братя. То беше изхвърлено от родната система по елипсовидна орбита, чийто край го отведе в леденото царство на кометите. Тази огромна орбита му отнемаше милиони години — и на всеки няколко мегагодини сплотеното семейство на вътрешните планети бе смущавано от шеметните визити на подивелия великан от космическите дълбини. Светове, които много приличаха на Земята, се преобръщаха и разтърсваха под въздействието на неговата гравитация. И не само това, но и преминаването му през широките Алтаирови пояси от комети и астероиди обсипваше вътрешността на системата със ситен дъжд. Сблъсъци като онзи, погубил динозаврите, бяха норма на Алтаировите светове и метеоритите падаха стотици пъти по-често, отколкото на Земята.

С времето този унищожителен процес щеше да продължи. Накрая полудялата планета щеше да унищожи по-малките светове. А можеше и да се разбие в друг гигант: катастрофа и за двете планети. Най-вероятно обаче капризният скитник щеше окончателно да се откъсне от системата на Алтаир, може би докато преминава покрай друга звезда, и да се отдалечи сам в черния космос.

Само че събитията бяха ускорени.

Най-драматичното събитие в образуването на Земята беше титаничният сблъсък, разцепил Протоземята на два свята, Земя и Луна. В продължение на няколко дни сиянието на осакатената планета можеше да се види от стотици светлинни години.

Очите на наблюдателите бяха чувствителни към цветове, за които на човешките езици нямаше думи. Те обаче продължаваха да наблюдават: наблюдаваха всичко и навсякъде, търпеливо, неуморно. И забелязаха бурното раждане на Земята.

Наблюдаваха и последвалото развитие: образуването на океаните от кометна вода, кратката ера на химичен кипеж, поразително бързия възход на простите форми на живот, по-мудния прогрес към сложност и накрая проблясъка на разум. Като цяло това бе позната история, само детайлите се различаваха на отделните светове.

Ала наблюдателите не го смятаха за „прогрес“.

На един древен съвет, където равнището на разговорите би било непонятно за човешкия ум, въпреки известни несъгласия, беше взето най-тежкото решение.

Избрано бе и оръжие.

Стерилизиращо средство.

Как се премества планета? Има много начини, но използваният в системата на Алтаир метод беше напълно понятен за човечеството.

Самите пертурбации на полудялата планета я правеха полезна за целта. От 70-те години на XX век човешките инженери използваха гравитационни „прашки“, за да изстрелват космическите си кораби. Съдове като „Вояджър“, да речем, можеха да „рикошират“ в гравитационния кладенец на Юпитер — и подобно на топче за пинг-понг, отскачащо от предното стъкло на тир, ако ъгълът бе точно избран, космическият кораб щеше да отхвърчи с многократно по-голямо ускорение. Космическите инженери бяха овладели този метод, бяха изнамерени начини да използват все по-сложни системи от прашки, за да черпят енергия и ускорение от слънчевата система, за да намалят нужното количество ракетно гориво.

Тъй като Юпитер беше десетина трилиона трилиона пъти по-голям от „Вояджър“, такива сблъсъци не бяха смутили особено много исполинската планета. Но ако свят, равен по маса с Юпитер, минеше по траекторията на „Вояджър“, и двете планети щяха да отхвърчат в нови посоки.

Точно такъв бе и принципът: използване на гравитационни прашки за преместване на светове.

Трудно можеше да се използва само един импулс, пък и той щеше да е загубен, защото щеше да се отдели много енергия. Можеше да се насочи обаче поток от астероиди, за да се премести много по-голямата маса на планетата, без да има нежелателни последици.

А с още по-малки скали можеха да се отклонят самите астероиди. Можеше да се организира последователност от сблъсъци с минимално първоначално отклоняване — като камъчета, хвърлени в езеро — и да се предизвикат все по-огромни смущения. Използваше се и фактът, че многосъставните гравитационни системи бяха естествено хаотични и затова чувствителни на слаби смущения.

Разбира се, осъществяването на такова многостепенно „оръдие“ щеше да изисква планиране. Но това беше въпрос само на орбитална механика. И бе ефикасно, тъй като се изразходваше съвсем малко енергия. Елегантността на метода беше особено привлекателна за онези, които се ръководеха от принципа за икономии.

Камъчето бе хвърлено.

Минаха хиляда години, докато върволицата от взаимодействия отклони космическия великан от дългата му орбита; той повече нямаше да тормози измъчените вътрешни светове на Алтаир. Щяха да изтекат още хиляда години, докато планетата прекоси космическата бездна от едната звездна песъчинка до другата. Това обаче не представляваше проблем. Мащабите на играта бяха огромни.

Когато се случи, вниманието се насочи на другаде. Онези, които се бяха намесили, щяха да наблюдават развръзката — приемаха го като свой дълг. Но имаха достатъчно време да се приготвят.

На Земята хората строяха зикурати в чест на тяхното слънце, което все още смятаха за бог. И все пак съдбата им вече беше подпечатана. Или поне така вярваха онези, които се бяха намесили.