Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (1)

1
Завръщането

Бисиса Дът изстена и се олюля. Беше права. Не знаеше къде се намира.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

— Божичко, прилича на Александър Велики!

Бисиса не можеше да откъсне очи от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен е Мир. Но пък Мир беше съвсем друг свят.

— Добро утро, Бисиса — поздрави я Аристотел. — Закуската те чака долу. Днешните водещи новини са…

— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.

— Разбира се. — Синтетичният младеж запя по-тихо.

Тя се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Военните й кубинки тропаха по пода и оставяха по килима прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

— Аристотел.

— Бисиса?

— Коя дата сме днес?

— Вторник.

— Попитах за датата.

— Аха. Девети юни две хиляди трийсет и седма.

— Би трябвало да съм в Афганистан.

Аристотел се покашля многозначително.

— Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня как веднъж…

— Мамо?

Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.

Мира беше боса, с голо коремче, с разчорлени коси и си търкаше очите — току-що събудило се осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.

— Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.

Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.

— Мира, милинката ми…

Мира се отдръпна.

— И миришеш странно.

Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия си комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.

Тя се усмихна насила.

— Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа…

Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око — сребърно кълбо, като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо. Но знаеше, че това е инструмент на Първородните, които я бяха прехвърлили на Мир, друг свят, и я бяха върнали у дома.

И в този момент над покривите на Лондон изгряваше гибелно слънце.