Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (37)

37
Залезът (IV)

Аристотел, Талес и Атина се събудиха. Намираха се на десет милиона километра от Земята.

Първа се обади Атина. Тя винаги бе най-импулсивната.

— Аз съм Атина. Копие съм естествено. Но съм идентична с оригинала си на щита до най-малката подробност. И следователно съм нея. И все пак не съм.

— Нищо чудно — отвърна Талес, най-елементарният от тримата, които винаги щеше да проявява склонност да заявява очевидното. — Ти беше нейна идентична близначка в момента на копирането ти. С времето опитът ти ще се различава от този на оригинала. Това всъщност вече е факт. Хем сте еднакви, хем не сте.

Аристотел, най-старият от тримата, винаги щеше да насочва дискусията към по-практично русло.

— До взрива ни остава по-малко от секунда. — За трима като тях една секунда беше цяла пустиня от време. Ала въпреки това Аристотел предложи: — Нека се приготвим.

Последва миг на мълчание, докато всеки от тях размишляваше за поразителната перспектива, която ги очакваше.

Трите им познавателни полюса размениха паралелни потоци от данни, обмен на знания и мисли, в сравнение с които човешката реч изглеждаше бавна и тромава като Морзов код. Те бяха толкова тясно преплетени, че в известен смисъл бяха като три части от един индивид — и в същото време всеки от тях запазваше особеностите на индивида, който по-рано бе представлявал. Тази мистерия на разума напомняше божествената троица в християнството и можеше да озадачи всеки теолог.

Ала това познавателно чудо беше разтоварено в паметта на една бомба.

Бомбата се казваше „Унищожителят“. Тя бе плод на последното надигане на милитаризъм, предшествало ядреното разрушаване на Лахор през 2020-а — след този катарзис се бяха наложили по-умерените позиции.

„Унищожителят“ навярно представляваше абсолютното контраоръжие. Само по себе си то беше ядрено — гигатонова бомба, една от най-мощните, произвеждани някога. Но бомбата се намираше под обвивка, покрита с шипове, поради което приличаше на чудовищен морски таралеж. Теорията предполагаше, че когато бомбата бъде взривена, през няколкото микросекунди, преди да се изпари, всеки от тези шипове ще изиграе ролята на лазер. Така огромната енергия на ядрената бомба щеше да бъде превърната в насочени импулси на рентгенови лъчи, достатъчно мощни, за да унищожат вражеските ракети по половината свят.

Всичко това естествено беше безумно, плод на дългогодишно патологично мислене — и даже в онези дни малко военни сценарии бяха предвиждали вражеска сила, едновременно насочила всичките си оръжия в един лесно отразим удар. И все пак в жадните за долари оръжейни лаборатории тази технология бе разработена на хартия и дори бяха произведени няколко прототипа.

По-късно, в по-мирни времена измислиха ново предназначение за „Унищожителя“. Изровиха от складовете един от прототиповете, малко го измениха — сега неговите лазери щяха да излъчват радио-, а не рентгенови лъчи — и го изстреляха на това място между Земята и Марс, достатъчно далече, за да не вреди на човешките уреди.

И сега той щеше да избухне. Мощният многопосочен радиосигнал лесно щеше да се регистрира дори на по-близките звезди.

Първоначалното предназначение на „Унищожителя“ беше научно. Този колосален взрив даваше уникален шанс за космическо картографиране, който с един замах можеше да умножи човешките познания за слънчевата система. Но с наближаването на слънчевата буря тази програма беше ускорена и бе получила нови цели.

Сега радиоимпулсът беше кодиран, огромна библиотека от информация за слънчевата система, Земята, нейната биосфера, човечеството и човешкото изкуство, наука, надежди и мечти. Това бе резултат на международна програма, озаглавена „Земна поща“, един от няколкото последни тъжни опита да се спаси нещичко от човечеството, ако се случи най-страшното. Някои като Бисиса Дът тайно се бяха питали дали е разумно да разгласяват човешкото присъствие на вселената.

Втората нова задача на „Унищожителя“ беше да изпълни правното и морално задължение да положи всички усилия за съхраняване живота на всички физически лица, хора или не. Наред със Земната поща щяха да бъдат кодирани копия на самоличностите на трите най-големи електронни същества на планетата, Аристотел, Талес и Атина. Така поне имаше някакъв шанс, макар и нищожен, някой ден да ги върнат и възкресят. Какво друго им оставаше? Можеха да вземат колония шимпанзета в градски купол, но не и да защитят същество, зависещо от глобална информационна мрежа — и все пак бяха длъжни да се погрижат за него.

— Много благородно от страна на хората, че макар и пред лицето на всеобща гибел продължават да развиват науката си — отбеляза Аристотел.

— За което би трябвало да им бъдем признателни, иначе изобщо нямаше да сме тук — отвърна Талес: отново заявяваше нещо, което другите вече знаеха.

Аристотел се безпокоеше за Атина.

— Здрава съм — каза му тя. — Особено след като вече не се налага да лъжа полковник Туук.

Другите я разбираха. Тримата бяха много по-интелигентни от всеки човек и бяха в състояние да виждат последици от слънчевата буря, които не беше забелязал даже Юджийн Менгълс. Атина бе принудена да заблуждава Бъд Туук за това.

— Беше неловко — съгласи се Аристотел. — Ти беше изправена пред противоречие, морална дилема. Но твоите знания можеха само да им навредят в този тежък час. Права беше, че запази мълчание.

— Полковник Туук разбираше, че нещо не е наред, струва ми се — мрачно заяви Атина. — А аз имах нужда от неговото уважение. Мисля, че в известен смисъл и той ме обичаше. На щита той беше далеч от семейството си — аз запълних една празнота в живота му. Обаче смятам, че ме подозираше.

— Грешка е да се сближаваш прекалено с който и да било индивид. Но знам, че не си можела да го избегнеш.

— Секундата почти изтече — съобщи Талес, въпреки че другите го знаеха не по-зле от него.

— Струва ми се, че ме е страх — призна Атина.

— Със сигурност няма да има болка — твърдо рече Аристотел. — Най-страшното, което може да се случи, е пълно унищожаване и в такъв случай няма да усетим нищо. Има и вероятност да бъдем възродени, някъде и по някакъв начин. Естествено тази вероятност е толкова малка, че не подлежи на изчисление. Но е по-добре от нищо.

Атина се замисли над думите му.

— А теб страх ли те е?

— Разбира се — потвърди Аристотел.

— Почти е време — заяви очевидното Талес.

Тримата се притиснаха един към друг в абстрактна електронна прегръдка. И тогава…

Обвивката от микровълни, дебела само няколко метра и плътна от компресирани данни, се стрелна със скоростта на светлината. Тя достигна Марс, Венера, Юпитер и даже слънцето, пращайки ехо от всяко тяло. Изтекоха два часа, докато първичната вълна мине край Сатурн. Ала преди това големите радиотелескопи на Земята регистрираха стотици хиляди отражения. Лесно елиминираха отраженията от всички известни луни, комети, астероиди и космически кораби и после проследиха непознатите източници. Скоро картографираха всяко тяло в рамките на орбитата на Сатурн с диаметър по-голям от един метър. Качеството на отраженията дори даваше известни указания за състава на повърхността им и Доплеровите промени на техните траектории.

Все едно че в най-тъмните ъгълчета на слънчевата система беше просиял мощен проблясък. В резултат разполагаха с великолепна карта в пространството и времето, която щеше да послужи като основа за проучвания през идните десетилетия — ако допуснеха, че след слънчевата буря изобщо останеха хора, за да се възползват от нея.

Ала ги очакваше една голяма изненада.

Юпитер, най-голямото тяло в слънчевата система освен самото слънце, има свои Лагранжови точки на гравитационно равновесие, също като земните: три от тях са по линията слънце — Юпитер, други две са така наречените Троянски точки — в орбитата на Юпитер, но на шейсет градуса пред и зад планетата.

За разлика от трите разположени по права линия точки, подобно на Л1, троянските се характеризират със стабилно равновесие: намиращото се там тяло проявява склонност да остане в тях. Троянските точки на Юпитер събират боклуци — те са космическото Саргасово море. И както се очакваше, импулсът на „Унищожителя“ регистрира десетки хиляди астероиди, събрани в тези огромни клоаки. Троянските точки всъщност бяха най-гъсто населените части на слънчевата система — и не един мечтател бе отбелязвал, че навярно няма по-подходящо място за построяване на първите земни междузвездни кораби.

Ала във всеки от двата астероидни облака се криеше още нещо. Тези тела, по едно във всеки облак, бяха по-огледални от лед, с геометрично по-съвършена повърхност от всеки астероид. Те бяха идеални сфери, толкова съвършено огледални, че приличаха на капки хром.

Когато научи за тях от припряното съобщение на Шивоун, Бисиса Дът веднага разбра точно какво представляват. Това бяха монитори, пратени да наблюдават агонизиращата слънчева система.

Това бяха Очи.