Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (15)

15
Безизходицата

Мириам Грек се опитваше да се съсредоточи върху това, което й говореше Шивоун Макгоран.

Не беше лесно. Заседателната зала се намираше на четирийсетия етаж на Ливингстън Тауър — или Евроиглата, както я наричаше всеки лондончанин, включително Мириам в неофициална обстановка. Синевата на октомврийското небе, което се виждаше през закаленото стъкло на големите прозорци, й напомняше за детските й гостувания в Прованс с родения й във Франция баща. Как щеше да нарече цвета на това небе папа? Небесносиньо? Гълъбовосиньо?

В такъв ден, под такова небе, над ширналия се като светъл килим Лондон Мириам трудно можеше да се съсредоточи върху мисълта, че вече не е дете, а премиер-министър на цяла Евразия, със сериозни отговорности. И трудно можеше да приеме лошата новина, която й съобщаваше събеседницата й.

Шивоун седеше спокойно и чакаше премиер-министърът да осъзнае смисъла на думите й.

 

 

Николаус Коромбел, прессекретарят на Мириам, беше единственият свидетел на тази деликатна среща. Поляк по произход, той имаше навика да носи ризи с един-два номера по-малки за неговата уголемена от канцеларска работа обиколка и Мириам виждаше космите на шкембето му, щръкнали между опънатите копчета. Но той бе неин близък съветник, на когото най-много разчиташе, и неговото мнение за Шивоун щеше да е важно за окончателната й преценка.

Той седеше, облегнат назад, сплел пръсти зад главата си, и надуваше бузи.

— Значи ни очаква бабата на всички слънчеви бури.

— Може и така да се каже — сухо отвърна Шивоун.

— Но ние преживяхме девети юни и всички твърдяха, че това била най-страшната буря в писаната история. Какво можем да очакваме този път? Да загубим сателитите, озоновия слой…

— Тук става дума за приток на енергия, много редове на величина по-голям от девети юни — прекъсна го Шивоун.

Мириам вдигна ръце.

— Когато имах истинска работа, професор Макгоран, бях адвокатка. Боя се, че такива изрази не означават нищо за мен.

Шивоун си позволи да се усмихне.

— Извинете ме, госпожо премиер…

— О, наричайте ме Мириам. Имам чувството, че двете ще работим доста тясно заедно.

— Тогава Мириам. Напълно ви разбирам. Аз може и да съм кралски астроном, обаче това не е по моята специалност. И на мен ми е трудно. — Шивоун отвори обобщаваща таблица с числа, която покри големия стенен екран. — Нека пак повторим заключението. През април две хиляди четирийсети втора, точно след четири и половина години, очакваме силна слънчева буря. Ще има екваториално изсветляване на слънцето, по същество изливане на енергия, която ще залее орбиталната равнина на Земята и другите планети. Предполагаме, че Земята ще получи около десет на двайсет и четвърта степен джаула енергия. Това е най-важната стойност. Имаме степен на сигурност от деветдесет и девет процента плюс-минус един ред на величина.

Пак тоя термин.

— Какво е „ред на величина“?

— Десета степен.

Николаус разтърка лицето си.

— Не ми е приятно да призная невежеството си. Знам, че джаул е единица мярка за енергия, но нямам представа колко е голяма. И всички тия степени — разбирам, че десет на двайсет и четвърта степен означава, хмм, един трилион трилиона, но…

— Ядреният взрив с мощност един мегатон освобождава около десет на петнайсета степен джаула — това са хиляда трилиона. Световният ядрен арсенал в разгара на Студената война е бил около десет хиляди мегатона. Днес сигурно е с десетина процента по-малък.

Николаус изчисляваше наум.

— Значи вашият енергиен излив от десет на двайсет и четвърта степен джаула…

— Възлиза на един милиард мегатона енергия, излята върху Земята. Или сто хиляди пъти повече от енергията, която може да бъде освободена при най-страшната ядрена война. — Изрече думите спокойно, като ги гледаше в очите. Опитваше се да ги накара да разберат, стъпка по стъпка, виждаше Мириам — опитваше се да ги накара да повярват.

— Защо никой не ни е предупредил за това? — мрачно попита Николаус. — Защо трябваше вие да изровите тоя факт? Какво става на Луната?

Обаче явно проблемът не беше Луната — а обърканата глава на младия учен, който бе разкрил всичко това.

— Юджийн Менгълс — каза Мириам.

— Да — потвърди Шивоун. — Той е блестящ, обаче не поддържа връзка с нас. Ние се нуждаем от него. Но трябва да изравяме лошите новини от главата му.

— И какво друго не ни казва той? — изсумтя прессекретарят.

Мириам вдигна ръка.

— Дайте ми само заключението, Шивоун. Много ли ще е страшно?

— Моделът все още не е сигурен. Но толкова много енергия… Тя със сигурност ще унищожи цялата атмосфера. — Шивоун сви рамене. — Океаните ще закипят и ще се изпарят. Самата Земя ще оцелее: планетата, образувана от скали. Животът в дълбоките скали, на километрична дълбочина, може и да просъществува. Екстремофилните бактерии, които обичат топлината.

— Но не и ние — посочи Николаус.

— Да. И нищо от повърхностната биосфера, на сушата, във въздуха и морето. — Възцари се тишина. — Съжалявам. Чувствам се ужасно, че трябваше да донеса тази новина от Луната. Но не знам как да я смекча.

Николаус и Мириам мълчаха, опитваха се да осмислят чутото.

 

 

Николаус донесе на Мириам чай на чинийка с монограм, ърл грей, какъвто предпочиташе тя. Някогашният мит, че британците са пристрастени към своята водниста, разредена с мляко течност, беше поне с половин век остарял, обаче Мириам, премиер-министър на Европа и дъщеря на французин, винаги полагаше огромни усилия да не накърни чувствата на някого на този все още остатъчно евроскептичен остров. Затова пиеше своя ърл грей горещ и без мляко, скрита от обективите.

В тази тиха почивка за размисъл, с чаената чаша в шепи, нещо я теглеше към прозореца и града.

Сребристата ивица на Темза прорязваше Лондон, както винаги. На изток се намираше Сити, хаос от небостъргачи, все още отстъпващ единствено на Москва като евразийски финансов център. Той заемаше територията на някогашния римски Лондон и по време на следването си там Мириам веднъж беше извървяла стената на онова първо селище, алея с дължина няколко километра от Тауър до Блекфрайърс Бридж. Когато римляните си бяха отишли, саксите бяха построили нов град на запад от старите стени, район, днес наричан Уестенд. С шеметното разрастване на градовете след индустриалната революция тези сложни възли на многопластова история бяха залети от новите предградия, докато Лондон не се бе превърнал в сърцето на огромна населена площ, която днес стигаше чак до Брайтън на юг и Милтън Кейнс на север.

Принципната география на Лондон не се беше променила много, може би от 50-те години на XX век. Ала някой свидетел на тази отдалечаваща се в миналото епоха би се смаял от ширината на искрящата Темза и масивните стени на нови шлюзове, които едва се различаваха между сградите. Темза бе опитомена с вековете, натикана във все по-дълбок, стесняващ се канал, притоците й бяха преградени, заливните й тераси — застроени. До началото на новия век всичко това бе оставало безнаказано. Ала климатичните промени бяха довели до неизбежно покачване на морското равнище и хората бяха принудени да отстъпят пред реката, която решително си връщаше древните територии.

За Мириам климатичните промени и техните последици бяха безспорна и ежедневна политическа реалност. Колкото и да беше странно, спорът за причината на всичко това все още продължаваше. Но сега тези десетилетни дебати бяха чисто теоретични и вниманието постепенно се насочваше към необходимостта нещата да се поправят. Имаше воля за действие, помисли си Мириам, задълбочаващо се разбиране, че са прекалили и че трябва да направят нещо по въпроса.

Но бе изненадващо трудно да се намери енергия. Мащабните демографски промени бяха довели до застаряване на населението на Запад: повече от половината западноевропейци и американци бяха над шейсет и пет годишни, главно пенсионери, и при това консервативни. Междувременно взаимосвързаността на света бе достигнала кулминацията си с грандиозната програма на ЮНЕСКО за снабдяване на всеки над дванайсетгодишна възраст с личен телефон. В резултат бяха постигнали отчуждаване от традиционните политически структури сред младежта и хората на средна възраст, които, образовани и свързани помежду си, често проявяваха по-голяма лоялност към другите като тях по света, отколкото към държавите, на които формално бяха граждани.

Ако светът се погледнеше като цяло, това сигурно бе най-демократичната, образована и просветена епоха в историята. Развитието на образования взаимосвързан елит определено правеше големите войни все по-малко вероятни. Ала всичко се вършеше все по-трудно — особено когато трябваше да се направи труден избор.

И изглежда, че в момента Мириам стоеше пред точно такъв труден избор.

Петдесет и три годишната Мириам Грек караше втора година от мандата си на премиер-министър на Евразийския съюз. Тя бе главна политическа фигура в територия от Стария свят, простираща се от атлантическия бряг на Ирландия до тихоокеанския бряг на Русия и от Скандинавия на север до Израел на юг. Такава империя не би могъл да си представи никой Цезар или Чингис хан — само че Мириам не беше императрица. Оплетена в сложната федерална политика на младия Съюз, подмятана от вълните на напрежението между големите блокове, които господстваха над света в средата на XXI век, мъчеща се да се справя с по-примитивните сили като религията, етническата принадлежност и остатъчния национализъм, понякога тя се чувстваше като в паяжина.

Естествено никога не би сменила мястото си със своя единствен формален шеф, президента на Евразия, който нямаше власт за нищо друго, освен да участва в изстрелване на космически кораби и да посещава болни. Благодарение на произхода и възпитанието си обаче, настоящият титуляр беше много подходящ за такава роля — макар всички да се бяха удивили на избора му. Това навярно подсказваше нещо за копнежа на хората по традицията и стабилността, които представляваше третият демократично избран президент — защото той беше кралят на Великобритания…

Мириам се опита да прецени Шивоун Макгоран. Кралският астроном, сериозна жена със смугла келтска външност, явно бе взела извънредно сериозно задачата си да осведоми премиер-министъра за събитията на 9 юни, включително полета до Луната, за който Мириам й завиждаше. Ала имаше един проблем: Шивоун не беше първият човек, който се изправяше пред нея, за да я убеди, че светът е обречен.

Живеели в опасен век, все повтаряха специалистите. Климатични промени, екоколапс, демографски срив — безизходица за човечеството, твърдяха някои. Мириам приемаше това мнение. Но вече бе ясно, че едни от най-страшните предвиждания от началото на този век на промени не са се изпълнили. Беше се научила да прилага филтър, абсолютно ненаучен и субективен, за да пресява житото от плявата, преценка, основаваща се колкото на информацията, толкова и на собственото й впечатление за характера на приносителя на лошата вест.

Ето защо започваше да си мисли, че наистина ще трябва да приеме Шивоун Макгоран извънредно сериозно.

 

 

— Разбира се, ще трябва да проверим всичко — заяви Николаус.

— Но ми вярвате. — Шивоун не изглеждаше нито доволна, нито смирена — просто искаше да си свърши работата, каза си Мириам.

Обаче каква ужасна работа! Премиер-министърът удари с юмруче по масата.

— По дяволите!

Шивоун се обърна към нея.

— Мириам?

— Знаете ли, в моята работа нещата изобщо изглеждат черни, всеки ден. Това е олицетворението на абсолютната историческа безизходица. Грешим, дърлим се, никога не сме единодушни, правим по една крачка назад за всеки две напред. И все пак напредваме. — Това бе вярно. Америка например, на която 9 юни беше нанесъл по-тежки щети, отколкото на всеки друг район, вече в значителна степен се бе възстановила и даже пращаше помощи по света. — Според мен ние се сплотяваме като биологичен вид в резултат на това, че се справяме с всички тези кризи. Порастваме, ако щеш. Работим заедно, помагаме си взаимно. Грижим се за мястото, където живеем.

Шивоун кимна.

— Дъщеря ми се включи в Движението за етично отношение към животните. — Тази растяща организация се стремеше да пренесе концепцията за човешките права и към други интелигентни бозайници, птици и влечуги. Аргументите й бяха подкрепени от факта, че таксономистите бяха отнесли двата вида шимпанзета към рода Homo заедно с хората — което незабавно ги правеше физически лица (нечовеци) с права, равни на хората, и равностойни на Аристотел, другия напълно разумен обитател на планетата. — Може би съм малко закъсняла, обаче…

— Надявах се, че ако успеем да преживеем този хаотичен век, ще стигнем на ръба на величието — рече Мириам. — А сега, тъкмо бъдещето дава някакви обещания, дойде това!

— Водих подобни разговори на Луната — каза Шивоун малко разсеяно. — Каква ирония, каза Бъд Туук, че се случвало точно сега. Нали знаете, учените са подозрителни към съвпаденията. Някой любител на теорията за заговорите спокойно може да се запита дали фактът, че нашите възможности растат, и това предстоящо бедствие, точно в това време, са само лош късмет.

Николаус се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Не съм сигурна — призна Шивоун. — Просто размишлявам…

— Да не се разсейваме — отсече Мириам. — Шивоун, кажете какво трябва да направим?

— Какво да направим ли?

— Какви възможности имаме?

Шивоун поклати глава.

— Вече са ми задавали такъв въпрос. Това не е като астероид, чийто курс бихме могли да променим. Това е слънцето, Мириам.

— Ами Марс? — попита прессекретарят. — Марс не е ли по-далече от слънцето?

— Да, но не чак толкова далеч, че на повърхността му да оцелее живот.

— Споменахте, че животът дълбоко в Земята може да оцелее — отбеляза Мириам.

— Дълбоката топлолюбива биосфера, да. Смята се, че точно от нея е възникнал животът на Земята. Предполагам, че това може да се повтори. Като рестартиране. Само че докато едноклетъчните форми на живот повторно колонизират планетата, ще минат милиони години. — Тя се усмихна криво. — Съмнявам се, че евентуалният бъдещ разум изобщо ще узнае за нашето съществуване.

— Можем ли да оцелеем там долу? — упорстваше Николаус. — Може ли да ядем тия организми?

Шивоун го погледна скептично.

— Може би достатъчно дълбок бункер… Но как би могъл да се самозадоволява? И повърхността ще бъде унищожена, без възможност за възстановяване. Завинаги.

Мириам се изправи, бе изпълнена с гневна енергия.

— Това ли да кажем на хората? Че трябва да изкопаят дупка в земята и да чакат смъртта?! Имам нужда от нещо по-добро, Шивоун.

Кралският астроном също стана.

— Да, госпожо.

— Пак ще разговаряме. — Премиер-министърът нервно закрачи из стаята и нареди на Николаус: — Ще се наложи да отменим ангажиментите ми до края на деня.

— Вече го направих.

— И да се обадим на някои хора.

— Първо в Америка ли?

— Разбира се…

Тя излезе — енергична, наежена, крояща планове. Още нищо не беше свършило. Всъщност едва се започваше.

За Мириам Грек краят на света се превръщаше в лично предизвикателство.