Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (33)

33
Ядрото

Раненото слънце утихна. За обикновен наблюдател можеше да изглежда, че не се е случило нищо, че полудялата планета изобщо не е идвала насам.

Което беше напълно естествено. Сложните вълни, които обливаха ядрото, щяха да достигнат върха на резонанса си след векове. Всичко това логично следваше от момента, в който едно метафорично камъче бе подхвърлено просто така в слънчева система на шестнайсет светлинни години разстояние.

Докато се разиграваха очакваните събития, на Земята се появяваха и изчезваха империи.

Когато една млада цивилизация преоткри идеите на отдавна изчезнала своя предшественица, започна епохална революция. За пръв път след античността европейските умове се обърнаха към слънцето не със страхопочитание, а с любопитство и аналитични умения. През 1670-а Исак Нютон разцепи слънчевата светлина с призма и създаде изкуствена дъга. Малко по-късно Джон Фламстийд, първият кралски астроном, използва Нютоновите закони, за да картографира движенията на планетите, и определи големината на слънцето и разстоянието до него. През 1837-а Уилям Хершел остави слънчевата светлина да загрее съд с вода и така измери мощността на звездата. През XX век астрономите използваха неутрино, за да проучват механизмите на най-дълбоките слънчеви недра.

Това бяха нов вид хора, за които слънцето се превърна в ежедневие, в експериментален екземпляр. И все пак те бяха също толкова зависими от неговата топлина и светлина, колкото и техните предшественици, които му се бяха кланяли.

И през цялото това време, дълбоко в сърцето на слънцето, нещо се движеше.

Започна в ядрото, както всички слънчеви процеси.

От мощния сблъсък с обезумелия великан преди две хилядолетия ядрото звънеше като камбана. Сега неговите сложни и взаимосвързани вибрационни модели най-после се сляха в концентрация, притежаваща почти толкова енергия, колкото удара на планетата. Тя се взриви под задържащия пласт на радиационната зона. И разбира се, както беше планирано, това се случи точно под незарасналата рана, пробита в зоната от преминаването на космическия гигант.

При изригването през радиационната зона се освободи част от енергията, съхранявана в този древен резервоар. И надве трети от пътя до повърхността тези енергии достигнаха тахолинията: границата между радиационната и конвенционната зона, над която слънчевата материя ври като вода в тенджера. Тахолинията беше мястото, до което стигаха най-дълбоките магнитни корени на активните зони. И пак в тахолинията, тази бурна граница, освобождаваха гнева си осцилациите на ядрото.

Опасващите слънцето магнитни канали се загърчиха като змии и незабавно започнаха да се издигат. Обикновено един магнитен канал стигаше до слънчевата повърхност за няколко месеца. Ала тези могъщи тороиди разблъскаха по-студената плазма над себе си само за няколко дни. И вълнението в по-дълбоките пластове на слънцето бе толкова силно, че след каналите се изля енергия, като въздух, излизащ от балон.

Магнитни канали изригват на повърхността дори в по-спокойни времена. Те образуват килим над фотосферата, кръпки от спирали, ивици и влакънца от плазма. И най-малкият такъв канал е огромен в сравнение със Земята. Издигащите се сега канали бяха чудовищни — те се извисиха над слънчевата повърхност и повлякоха след себе си струи плазма. Това мощно магнитно изригване се комбинира с потока на слънчева енергия и останала без такава, за известно време зоната в основата на тази магнитна гора стана по-тъмна от повърхността на звездата. Човешките очи и уреди видяха огромно слънчево петно, което разцъфна върху сияещото лице на слънцето.

Каналите, които се издигаха над повърхността, приличаха на гъсто растящи дървета, с корени, впити дълбоко под фотосферата. Те се оплитаха, усукваха, блъскаха и разкъсваха в опитите си да отделят енергия и отново да постигнат равновесие. Накрая два канала в сърцето на тази гърчеща се гора се кръстосаха като вълшебни пръчици, сляха се и се изпънаха. Освобождаването на енергия в гората наоколо беше катастрофално, вдигна обезумели струи от плазма и на свой ред накара други канали да се замятат още по-силно. Скоро цялата зона на бурята напълно промени вида си.

Магнитната гора освободи енергията си с водопад от събития и в космоса изригна мощен импулс от рентгенови и гама-лъчи и високоенергийни протони.

Това беше титанично събитие — ала представляваше просто слънчево изригване, макар и огромно, предизвикано от процесите, чрез които неуморното слънце винаги се бе освобождавало от енергията си. Последвалите явления бяха безпрецедентни.

Грамадните слънчеви петна под магнитната гора започнаха да се разкъсват. През дълбоката рана, отворена в слънчевата плът преди две хилядолетия, засия още по-силна светлина. Скоро слънцето щеше да освободи само за няколко часа енергия, с каквато по-рано бе светило цяла година.

Точно както беше планирано много далеч и отдавна. Това се случи на 19 април 2042-ра.