Джеймс Патерсън
Високи залози (99)

96.

Повече от два часа ни отне лутането покрай западната граница на окръг Луиз, намираща се на около час път с кола, в южна посока от клуба на Никълсън. Двете точки мислено образуваха триъгълник с онзи участък от магистралата I-95, където бе спрян Джони Тучи от Филаделфия, пренасящ в багажника останките на племенницата ми. Може би в крайна сметка тук действително ще се доберем до нещо важно.

Смътните указания на Яроу ни подведоха да направим цял куп грешни завои, преди най-после да попаднем на това, което ни трябваше — черен коларски път, отбиващ се от шосе 33. След няколко километра бавно напредване сред горите стигнахме до задънения край на пътя, преграден с големи камъни. Личеше си, че са били преместени тук от човешка ръка. Не ни отне много време да ги разчистим.

Зад тях останаха само две кални следи от гуми, лъкатушещи сред храсталака. Трябваше да изтърпим още половинчасово пълзене напред, преди да зърнем още нещо, сътворено от човешка ръка. Най-близкият съсед на Реми Уилямс се оказа намиращият се на изток национален парк „Езерото Ана“.

Подобието на път, по което се провирахме изпод клоните, свърши откъм задната страна на някаква примитивна барака, отблизо обкръжена от ели. От мястото, където най-после ударихме спирачките, бараката изглеждаше недовършена, с покрив от поцинкована ламарина, но само подвита по краищата и затисната към стените с приковани парчета от шперплат.

— Много мила картинка — промърмори Сампсън. Или изръмжа, казано по-точно. — Нещо като онова на Унабомбър, само че по Източното крайбрежие, нали?

Беше по-голяма от онази прочута колиба — която веднъж посетих — на Тед Качински, нашумелия атентатор, подвизавал се под прякора Унабомбър, но общото усещане бе приблизително същото: адски усамотена бърлога на някакъв луд.

Като заобиколихме отпред, видяхме само две малки, съвсем тъмни прозорчета под верандата с навес над нея. Пред бараката се ширеше мръсен двор, достатъчен за паркиране на няколко коли, но без следи за наличие на някакво превозно средство.

И така продължи, докато не обиколих бараката отвсякъде и не видях отстрани дробилката за дърва.

— Сампсън?

— Видях я.

Беше доста износена, промишлен модел, с две гумени колела и ръждясала кука за окачване като ремарке, опряна върху един блок от пресована сгур. Повечето от боята отдавна се беше олющила, останали бяха само няколко петна от зеленото и жълтото по корпуса. До нея върху тревата бе нагъната синя постелка, затисната с бидон за бензин, от два галона.

Завъртях волана, за да се върнем до мястото, от където бяхме дошли, след което извадих моя глок.

— Има ли някой вътре? — подвикнах вяло към бараката.

Никакъв отговор. Чух само воя на вятъра, плясъка на крилете на няколкото подплашени птици и тихото бръмчене от двигателя на колата ми.

Сампсън и аз се качихме по стъпалата на верандата от двата срещуположни края и първо проверихме прозорчетата, а след това и вратата.

Като надникнах през предпазливо открехнатата врата, ми бяха необходими няколко секунди, за да се адаптира зрението ми. Едва тогава забелязах някакъв мъж, седящ в стола срещу стената в дъното. Беше прекалено тъмно, за да се различат каквито и да е подробности. Не можех да кажа дали бе жив, или мъртъв. Не и със сигурност. Все още не.

— Мамка му — изруга Сампсън.

Съвсем на място. Точно каквото си казах мислено и аз, само дето не го изрекох.