Джеймс Патерсън
Високи залози (27)

24.

Гейб Рийс крачеше енергично с нервно сплетени пръсти зад вратите на фоайето на Западното крило. Не бе привикнал към подобна несигурност, към пълна липса на информация, към цялата тази шибана мистерия. Имаше на разположение изобилие от ресурси — ала в случая просто нямаше как да използва повечето от тях. Не и докато не разбере с какво си имаше работа.

Чакаше вицепрезидента. Темата на разговора им отново щеше да бъде Зевс, разбира се, и откритото досега по случая, както и безпрецедентният скандал, който се задаваше. Според програмата си от 12:30 до 13:00 в Конгресния център Тилман трябваше да поднесе приветствие към представителите на Националната асоциация на дребния бизнес. Дотам имаше по-малко от два километра и половина, което с кола се взимаше за не повече от пет минути. Рийс нямаше нито секунда за губене.

Точно в дванадесет и двадесет вицепрезидентът излезе във фоайето, съпровождан от едната си страна от шефа на специалните служби Дан Корморан, а от другата — от заместник-директора по комуникациите.

Отзад го следваха двете асистентки, уреждащи програмата му, както и още един агент от специалните служби. Обичайният антураж, предназначен да вдъхва усещане за власт и надменност.

Тилман се изненада, като видя Рийс застанал там, стиснал в ръка меката си шапка, неговата запазена марка.

— Гейб, и ти ли ще идваш?

— Да, сър. Не бих пропуснал. Нито една дума. Нито едно повдигане на вежди.

— Добре. Добре. Тогава да вървим.

Те продължиха навън, където ги очакваше лимузината „Кадилак“ на вицепрезидента, двата черни шевролета „Събърбан“ и тримата полицаи на мотори с боботещи двигатели. След като вицепрезидентът влезе в колата си, Рийс отпусна ръка върху рамото на Корморан.

— Нужно ни е известно уединение, Дан.

Шефът на специалните служби го изгледа сърдито, след което се извърна към агент номер две.

— Бендър, вземи служебната кола. За тук аз ще се погрижа.

— Да, сър.

— Знаеш, че това трябва да се отрази в дневника — предупреди го Корморан веднага щом другият агент се отдалечи достатъчно, за да не го чуе.

— Не, не трябва — опроверга го Рийс. За подобни искания съществуваха предостатъчно прецеденти, дори и от самия Рийс. След като Рийс и вицепрезидентът се настаниха в колата, Дан Корморан влезе при тях. Едва тогава продиктува по радиотелефона командата за потегляне и автоколоната пое към Петнадесета улица.