Джеймс Патерсън
Високи залози (65)

62.

Събудих се, когато някаква ръка стисна рамото ми и някой прошепна в ухото ми:

— Време е да отиваш на работа, скъпи. Тия е тук.

Леля Тия остави до краката ми голямата си ленена чанта с плетката и куките. През тази нощ пет-шест пъти заспивах и се събуждах. Беше странно да съм в тази стая, без прозорци, без реално усещане на времето, а Нана да бъде толкова болна.

Тази сутрин ми изглеждаше същата. Не бях сигурен дали беше за добро, или за зло. Може би по малко и от двете.

— Ще изчакам сутрешната визитация — казах на леля Тия.

— Не, скъпи, трябва да тръгваш. — Прикани ме, за да стана от стола. — Тук няма достатъчно място, а краката на леля ти Тия едва я държат. Така че отивай на работа. После ще се върнеш и ще разкажеш, както винаги, на Нана за днешния ти ден.

Извади машинално плетивото от чантата си, с големите шарени дървени игли, с които винаги плетеше. Видях в чантата термос и вестника „Ю Ес Тудей“. Лекотата, с която се устрои, ми напомни, че вече бе преживяла това, първо с чичо ми, после с по-малката си сестра Ана. Леля ми сякаш бе станала професионалистка в грижите за болните и умиращите.

— Бях решила да ти донеса нещо от поета Дейвид Уайт, което ще ти хареса — рече Тия. Отначало ми се стори, че говори на мен. — Но после се замислих и си казах, че не бива, по-добре да изчакаме да се посъвземеш, затова ти донесох вестника. Знаеш ли, че ще поръчат да изработят паметник на доктор Мартин Лутър Кинг в Китай? Китай? Представяш ли си, Реджайна?

Тия не беше сантиментална, но по свой начин си беше светица. Знаех също, че в никакъв случай нямаше да позволи на Нана да я види разплакана, независимо дали тя беше в кома или не. Наведох се и целунах леля по челото. После целунах и Нана.

— Довиждане, Тия, довиждане, Нана. Ще се видим по-късно.

Леля ми продължи да обяснява нещо с тих глас, но аз чух как Нана ми отговори. Още един спомен от миналото… Бъди добър, Алекс, каза ми тя, бъди внимателен.

Всъщност точно сега не бях заплашен физически. Формално бях в отпуск след стрелбата от предишния ден. Началникът на детективите Дейвис ми отпусна два дни, за което му бях благодарен, но аз не можех да си позволя дори тази почивка. Трябваше да разпитам Тони Никълсън и Мара Кели. Затова помолих Сампсън да уреди разпитите, като ги запише на своето име. После просто щях да продължа с разследването…