Джеймс Патерсън
Високи залози (17)

14.

Усещах някакво положително раздвижване по случая, но остатъка от този ден посветих единствено на проследяване на изчезнали лица. Следобед Сампсън се присъедини към мен, за да разпитваме едно след друго обърканите семейства.

Когато пристигнахме при родителите на Тимоти О’Нийл, единственото, което със сигурност бяхме постигнали, бе да събудим лоши чувства.

Семейство О’Нийл обитаваше старомодна къща в колониален стил в Спринг Вали. Беше скромна, ако се сравни със съседските, но бях напълно сигурен, че струваше седемцифрена сума. Както повечето от хората тук, семейство О’Нийл беше част от вашингтонския елит. Направиха ми впечатление на „стабилна“ ирландска фамилия и се зачудих как да подхвана разпита за изчезналия им син.

— Ние много обичахме Тимоти — заяви госпожа О’Нийл в отговор на първия ми въпрос. — Зная какво пише в досието му и съм уверена, че според вас ние сме много наивни, но любовта ни към Тимоти е непоклатима.

Седяхме във всекидневната им, до малък роял, отрупан със семейни снимки. Госпожа О’Нийл взе една фотография на Тимоти, по-голяма от тази, която бях закрепил на моя работен плот в кабинета си у дома. Надявах се, за тяхно успокоение, да се окаже накрая, че той просто е избягал от Вашингтон.

— Споменахте, че е работил като барман? — попита Сампсън.

— Да. Или поне доколкото ни е известно… — рече господин О’Нийл. — Тим спестяваше пари за свое жилище.

— И къде е работил?

Двамата му родители се спогледаха. Госпожа О’Нийл вече се бе просълзила.

— Точно заради това ни бе толкова трудно — заговори тя. — Ние дори не знаем къде. Наясно бяхме само, че е някакъв частен клуб. Задължили го да подпише документ, че ще го пази в тайна. И ни каза, че нищо не можел да ни разкрива за клуба — заради собствената му безопасност.

Господин О’Нийл продължи след съпругата си:

— Мислехме, че по онова време синът ни просто си е придавал важност. Но сега просто не зная в какво да вярвам…

Мисля, че той знаеше в какво да вярва, но не беше моя работа да споря с господин О’Нийл. Тези хора отчаяно искаха синът им да се върне при тях. Не им завиждах, защото ми бе ясно колко много им струва да изтърпят един мъчителен полицейски разпит с двама детективи.

Накрая ги помолих да ми позволят да огледам стаята на Тимоти.

Последвахме ги през кухнята и съседното перално помещение до това, което според мен някога е било използвано като стаи за прислугата. Имаше отделен вход от задния салон и спалня с баня към нея — малка, но позволяваща напълно да се усамотиш.

— Нищо не сме пипали — каза господин О’Нийл и додаде с обич: — Сам можете да видите какъв мърльо беше.

Първата ми реакция бе, че тази бъркотия е много удобна да се скрие нещо тук. Всичко в стаята беше безобразно разхвърлено, както по пода, така и наоколо. Тимоти май така и не бе успял да порасне…

Навсякъде бяха пръснати дрехи — по леглото, на фотьойла, както и върху бюрото. Повечето бяха само джинси и тениски, но имаше и други, които ми се сториха доста скъпи. Поне един вид дрехи бяха оставени на закачалки — колекцията му от костюми и блузи, както и трите му кожени якета, две от „Поло“ и едно от „Хермес“.

Ето къде открих иглата в копата сено. Двамата със Сампсън вече петнадесет минути претърсвахме, когато от един от джобовете на поредния блейзър на Тимоти измъкнах листче хартия.

На него бяха изписани само десет букви — подобни на онези, които бях преписал от тефтерчето на Каролайн. Само че тези тук бяха други — AFIOZMBHCP.

Показах листчето на Сампсън.

— Трябва да проверим това, Джон.

Госпожа О’Нийл се върна при нас в стаята. Досега ни бе изчаквала отвън пред вратата.

— Какво е това? Моля, кажете ни.

— Възможно е да е телефонен номер, но не съм сигурен — отговорих й. — Не допускам Тимоти да е оставил тук мобилния си телефон.

— Не. Непрекъснато го носеше в себе си. Но кой не прави така днес?

Насили се да се усмихне и аз се постарах да й отвърна, но ми беше трудно. Мислех единствено за това, че навярно тя никога повече нямаше да види Тимоти.