Джеймс Патерсън
Високи залози (7)

4.

Връщането във Вашингтон приличаше на кошмарен сън, който можеше никога да не свърши. Когато с Бри най-после стигнахме у дома, къщата беше съвсем притихнала и замряла. Замислих се дали да събудя Нана, но фактът, че не стана да ни посрещне, ми подсказа, че е дълбоко заспала, а тя наистина се нуждаеше от почивка. Лошите новини можеха да почакат до сутринта.

Тортата за моя рожден ден беше оставена непокътната в хладилника, но някой беше преместил билетите за Американ Еърлайнс на кухненския плот. Взирах се в тях достатъчно дълго, преди да проумея, че виждам пред себе си два билета за карибския остров Сейнт Джон, който винаги съм искал да посетя. Но вече нямаше значение, островът трябваше да почака. Всичко останало — също. Имах чувството, че се движа като в забавен кадър, където отделни подробности се отличаваха с удивителна яснота.

— Трябва да си легнеш. — Бри улови ръката ми и ме изведе от кухнята. — Най-малкото, за да можеш утре сутринта да помислиш по-ясно и трезво за всичко.

— Искаш да кажеш днес — поправих я аз.

— Не, утре — настоя тя. — След като си починеш.

Забелязах, че не каза наспиш. Качихме се заедно на горния етаж, свалихме дрехите си и се строполихме в леглото. Бри отново стисна ръката ми.

След около час по-късно все още се взирах безмълвно в тавана. Един въпрос не ми даваше мира още откакто напуснахме Ричмънд. Защо?

Защо това се случи? Защо точно на Каролайн?

Защо е била тази проклета дробилка за дърва? Защо останки вместо мъртво тяло?

Като детектив би трябвало да мисля за конкретните доказателства и за това накъде могат да ме насочат, но точно сега, докато лежах в мрака, не се чувствах професионалист. Чувствах се като чичо и като брат.

Може да се каже, че веднъж вече бяхме изгубили Каролайн. След смъртта на Блейк майка й не желаеше да има повече нищо общо със семейството. Замина, без дори да се сбогува. Смени номерата на телефоните си. Връщаше подаръците за рождените дни. По онова време това ми се струваше възможно най-тъжното, но оттогава се научих — отново и отново — какви стряскащи възможности притежава светът, за да прави хората нещастни и склонни към самонараняване.

Някъде към четири и половина уморено се измъкнах от леглото. Сърцето ми и умът ми още не се бяха успокоили.

Спря ме гласът на Бри:

— Къде отиваш? Още е нощ.

— Не зная, може би в кабинета… Ще се опитам да си измисля някаква работа. А ти по-добре заспивай.

— Не можах да мигна. — Тя се надигна зад мен и обгърна с ръце раменете ми. — Не си сам. Това, което се случва на теб, засяга и мен.

Сведох глава, заслушан в утешителния й глас. Имаше право — ние бяхме заедно в нещастието. Така беше, откакто се срещнахме, и това беше за добро.

— Ще направя всичко, за да помогна на теб и на цялото ти семейство в скръбта — обеща тя. — А утре двамата ще излезем от тук и ще се заемем с откриването на този, който е извършил това ужасно престъпление. Чуваш ли ме?

За пръв път след обаждането на Дейвис усетих топлина в гърдите — не беше щастие или дори облекчение, а благодарност. Нещо, заради което трябваше да съм радостен. Повечето от живота си преживях без Бри, а сега не можех да си представя как съм могъл да се справям.

— Как те намерих? — попитах я. — Как извадих такъв късмет?

— Не е късмет. — Тя се притисна към мен още по-силно. — Любов е, Алекс.