Джеймс Патерсън
Високи залози (2)

2.

Казваше се Джони Тучи, но момчетата от квартата му в южната част на Филаделфия го наричаха Джони Нервака заради начина, по който очите му шареха, когато го хващаха нервите. А това пък му се случваше през повечето от времето.

Разбира се, след тази вечер момчетата от Фили можеха само да го духат. Това бе вечерта, когато Джони наистина влезе в играта. В мъжката игра. Защото беше взел „пакета“…

Работата беше проста, но наистина готина, защото той действаше сам и трябваше да поеме пълната отговорност. Вече бе взел пакета. Беше малко уплашен, но се справи.

Никъде нищо не се казваше за това, но щом веднъж започнеш да се занимаваш с такива доставки, това означава, че малко или много държиш с нещо фамилията, както и те също те държат. С други думи, имаше връзка. След тази вечер на Джони повече нямаше да му възлагат само второстепенни задачи, нито щеше единствено да обира трохите из южните предградия. Все едно бяха лепнали стикер върху бронята на колата му, който гласеше: Днес е първият ден от остатъка от живота ти.

Така че, съвсем естествено, беше изпълнен с въодушевление — и само малко нервен.

В мозъка му продължаваше да звучи, като запис от касета, предупреждението на чичо му Еди. Не прецаквай тази възможност, Нервак, каза му Еди. Много ми струваше да те уредя. Сякаш му правеше някаква голяма услуга с тази поръчка. А това навярно си беше точно така, ама все пак собственият му чичо не биваше да му го натяква чак толкова…

Джони се пресегна и включи радиото. Дори и кънтри музиката, която свиреха тук, на юг, беше по-добра от досадното мрънкане на Еди, което не спираше да го тормози през цялата нощ. Оказа се едно старо кънтри парче на групата Чарли Даниълс: „Дяволът отишъл в Джорджия“. Знаеше дори някои от думите на песента. Но познатите стихове не успяха да заглушат гласа на чичото, отекващ в главата на Джони.

Не прецаквай тази възможност, Нервак.

Много ми струваше да те уредя.

О, мамка му!

Сините светлини на полицейски лампи затанцуваха в огледалото за обратно виждане — изскочиха ей така, от нищото. Можеше да се закълне, че само преди две-три секунди цялата магистрала I-95 бе запазена само за него.

Очевидно не беше така.

Джони усети как крайчеца на дясното му око започна да потрепва.

Доста беше настъпил педала на газта. Може би щеше да се измъкне само с някоя глоба. Но тогава си спомни, че бе задигнал раздрънкания додж, който шофираше, от паркинга на мотел 6 там, в Есингтън. Дяволите да го вземат! Трябваше да отиде до Мариот. Да наеме японска кола.

Все пак не бе изключено никой да не е съобщил за задигнатия додж. Който и да е собственикът му, сигурно още спеше в онзи мотел. С малко повече късмет, Джони просто ще сдъвче талона за глобата и никой нищо нямаше да узнае.

Но това беше късмет, какъвто имаха другите, само не и той.

На ченгетата сякаш им беше нужна цяла вечност да се измъкнат от патрулката си, което беше лош знак — най-лошият. Провериха колата, номерата й, всичко, както си му е редът… Като застанаха до прозорците, от двете страни на автомобила, очите на Джони вече се бяха разиграли като две зърна от мексиканския боб, дето му викаха „скачащия“, защото подскачаше, като го печеш на тиган.

Опита се да го дава непукист.

— Добър вечер, полицаи. Какво се е случило…

Онзи, откъм неговата страна, висок мъжага с акцент като бедните бели южняци, отвори вратата откъм шофьорската седалка.

— Само си дръж устата затворена. Слизай от колата.

Не им отне много време да намерят пакета. След като претърсиха вътре и предните, и задните седалки, вдигнаха капака на багажника, измъкнаха резервната гума, служеща за прикритие, и това беше краят.

— Света Дево! — Единият от пътните полицаи светна надолу с фенерчето си. Другият ахна при гледката. — Какво, по дяволите, си сторил?

Джони не си направи труда да отговаря на въпроса. Вече бягаше с все сили, за да отърве кожата.