Джеймс Патерсън
Високи залози (100)

97.

Предната врата на бараката нямаше ключалка, а само желязно резе. Веднага щом разтворих широко вратата, ни лъхна невъобразима воня.

Беше нещо като съчетание от мирис на пот и гнило, толкова силно отличаваща се и също толкова непоносима. Като при остатъци от плодове и месо, дълго време гниещи в един и същи варел.

Вътре почти нищо нямаше, освен един метален нар, печка за дърва и дълга здрава маса.

Зает бе единственият стол тук. Очевидно Реми Уилямс бе умрял в него.

Имаше вид на някой от лентяите, излягащи се по шезлонги в комиксите, но с озъбена, грозно провиснала челюст, под която липсваше останалата част от лицето му. В лявата си ръка още стискаше двуцевка, пушка тип помпа, от прочутата марка „Ремингтън“, заредена само в едната цев, но насочена надолу, към пода от чамови дъски.

Другата му ръка висеше безпомощно отстрани. Под лакътя й май беше написано нещо. Надпис? Какво беше това?

— Какво е това, по дяволите? — Сампсън запуши носа си и устата си с ръка и се наведе, за да го огледа по-добре. — О, не, не се е гръмнал сам.

Като включих фенерчето си, видях, че ръката му е била издълбана, а не надписана.

Под краката на Уилямс се беше изтърколил ловджийски нож, петнадесетсантиметров, изпоцапан в същото ръждиво кафяво, както и кожата му. Лесно можеха да се разчетат буквите от надписа:

ПРОСТИ МИ.